автор: whitetomcat

ВИСОКАТА ЦЕЛ


(Дори само 10 % да постигнеш от нея, пак е повече и от 100% от ниската)


Този раздел се изчерпва с подзаглавието.
Или поне би трябвало да бъде така.
Но на светлата памет на непрежалимия Росен Босев дължа да разкажа
един рядко комичен случай с току-що прохождащо провинциално писателче, на което за негово добро и съвсем добронамерено трябваше да бъде показано откъде изгрява Слънцето.
Действието се развива през идиличните соцвремена, когато и един
Клуб на учителя от затънтения Толбухин можеше да покани дори толкова
стойностен писател, че и директор на Издателство “Народна младеж” на
всичкото отгоре, ама точно на това издателство, което, изкараше ли на
белия свят първата ти книжка в библиотека “Смяна” – и ти ставаше писател, ей Богу, и понеже там действаха приблизително безкомпромисно,
в това имаше нещо вярно.

Та поканил е Толбухинският Клуб на учителя Росен Босев и за да се отсрами поне донякъде, решава да му демонстрира местен “творец”
(тогава най-безсрамно ни заблуждаваха, че сме “творци”, дори имахме
Клубове на МЛАДАТА ХУДОЖЕСТВЕНО-ТВОРЧЕСКА ИНТЕЛИГЕН-
ЦИЯ – Ивайло ПЕТРОВ още не беше ни промълвил с прискърбие „Творци ли? Творец е човек, който създава нещо КАЧЕСТВЕНО НОВО, аз не смея да се нарека така – хайде и вие малко по-скромничко, „художници”, да речем?)
И вероятно колегите с издадени книги не са били свободни, а тогава Камелия Кондова още минаваше под масата, без да си удари главата, и кого, кого, че моя милост.
Получавам аз карт бланш за голямата софра, изтърсвам една горе-долу
прилична епиграма (ДЕТЕЛИНА /Добра, и с чар, четирилистна -/ и все до мен – така ми писна!) и с чувство на изпълнен дълг поемам към къщи.
По стълбите обаче търчи една засукана учителка: - Ама другарю Белчев!
- Ама другарят Босев помоли да се върнете, иска да Ви каже нещо!
Оставаше и да не се върна.
- Вижте какво, вземате ВСИЧКО, което сте написал, и по най-бързия начин ми го носите в издателството.
- Уа! Уа! Уа!
- Ще отпечатам епиграма в хумористичната страница на “Литературен фронт”! (Росен Босев тогава отговаряше и за нея).
Попохвалих се на майка си, учителката, вдовицата, и тя каза: “Сине, на такова чудо не можеш да отидеш как да е. Трябва ти костюм от хубав плат!”
И от арменеца, приятел на семейството ни, на чиито деца тя и аз помагахме по български език и математика, и който ни помагаше, когато не ни достигаха паричките, купихме на безценица габардин. Е, зелен като гущер, ама габардин!!!
Шие се костюм, изтипосват ме мене като за Издателство “Народна младеж”. Купува се вратовръзка в тон с костюма – зелена като гущер,
на червени черти (и досега си я пазя – мило ми е да си спомням...)
...Секретарката на Росен Босев, като ме зърна, само дето не умря на място.
- К...к...акво искате?
- Имате ли уговорен час?
- Ами аз... такова... съм еди кой си от Толбухин. И Другарят Босев...
такова... каза да му се обадя, като дойда в София...
Гърбът на жената не можел да говори ли?!
...Ама сетне: - Заповядайте, заповядайте, Другарю Белчев! Искате ли кафенце?
Другарят Белчев поиска.
Росен Босев вика: - Дай да видя какво ми носиш!
Другарят Белчев вади цял лист с пет-шест епиграми с тайната надежда, че поне една ще стане за гърба на “Литературен фронт”.
Росен Босев почервенява от гняв.
- А...бе...момче... – заеква от изумление Росен Босев – ние тука издаваме
Книги, бе момче! Книги!

За това говорим – че ниската цел ще те провали, дори и Зевс да се е навил да ти помогне. След някой и друг месец той доброволно напусна Олимп.

А че тогава не съзрях тъгата в очите му, може и да съм оправдан.

Но от това не ми е по-малко мъчно.