автор: radi_radev19441944

гротески

Събудих се вцепенен от студ. То все е било напиване, ама такова чудо не се е случвало бая време. Опитах се да стана, но едва се помръдвах. Главата ми хлопна в някаква дъска. В ляво- дъска, в дясно- дъска, отпред и отзад- дъски. С ужас установих, че съм в нещо като ковчег и няма мърдане. На всичко отгоре- не просто тъмнина, а някаква катранена тъмнина; то има си хас да си в ковчег и да не е така. И студ, какъвто не бях усещал никога през живота си. Целият бях скован като цепеница и едва помръдвах. Внезапното откритие, че съм в ковчег ме вдърви от страх и скова амбициите ми да се боря. Едва не загубих съзнание. Няколко секунди бях като препариран, после в мозъка ми нещо шавна. Направи ми впечатление, че въздухът беше достатъчно; то ако беше гроб до сега да съм се задушил; усещаше се слаба миризма на някакъв консервант вероятно формалин; колко му е да са ме консервирали като обикновен корнишон в някой консервен комбинат и да ме нарежат на туршия. После ме обхвана внезапен гняв и побеснях. Щом не са ме погребали жив- гадовете проклети- значи е нещо друго. Разкрещях се и се разпсувах съвсем хамалски и веднага чух ехото от гласа си. Това пък какво е; от къде се взе това ехо? Значи съм в достатъчно голямо помещение с достатъчно въздух и акустика. Започнах да съобразявам. Опитах се да повдигна горния капак, но изобщо не помръдна. Направи ми впечатление, че няма нито цветя, нито бонбони, нито бутилки. Що за ковчег е това и що за погребение? Значи каквото и да е, не е никакво погребение, а вероятно предстои такова. Тоест, в такъв случай съм умрял. Умрял ли? Ощипах се, ударих си главата- боли. Значи още съм жив. Защо тогава са ме набутали в този сандък? Почувствувах неистова клаустрофобия. Блъсках, трясках, ритах, накрая с всичка сила изритах задния капак; някаква панта се откъсна , дъската хвръкна с трясък и веднага установих, че откъм краката ми се образува празно пространство. Освен това забелязах, че в сандъка се появи дрезгава светлина. Значи съм свободен. Въздъхнах с облекчение и започнах леко да се изхлузвам назад по посока към изхода. Миг след това се стоварих с цялата си тежест върху някаква маса. Разгледах се в тъмнината, но отначало не успях да различа нищо. Забелязах само, че се намирам в празно помещение с малки прозорци- почти до тавана на всичко отгоре с външни капаци, така че едва се процеждаше през пролуките смътна светлина. Не, не беше гробница, не беше и затвор.
Забелязах няколко маси и шкафове- наредени покрай стената. И свиреп студ, но не толкова свиреп като в онзи сандък. Единствено миризмата на консервант ми даваше повод да си помисля нещо не толкова приятно. Освен това адски ме болеше главата, но това явно беше поради жестокото напиване и ми служеше за доказателство, че съм жив. Придвижих се пипнешком по стената и скоро стигнах до някаква заключена врата. Майната им- сега остава да загубят ключа. Напипах електрически бутон и светнах. Ура, имаше ток! В същия миг ситуацията се изясни. От ясно по- ясно – морга!!!
Веднага се разтичах насам натам и истината се изправи пред мен с цялото си великолепие. Спомних си няколко детайла от снощното напиване. Помня, че се влачех –кьор- кютук по една тъмна уличка в Кючук Париж, паднах край едни казани с боклук и веднага една полицейска кола се насочи към мен. Следващият проблясък беше в друга кола- вероятно линейка на спешна помощ, защото главата ми хлопна в твърд предмет и пред мен изплува размазан образ на някакъв индивид с преметната през рамо слушалка. Не помня единичен ли беше или двоен този образ но слушалката ясно си спомням ; значи беше доктор. Нов проблясък и видях, че натовариха в същата линейка още един човек- на вид клошар и вероятно доста мъртъв, защото го метнаха като дрипа на пода на автомобила и чух да произнасят знаменателната фраза „летален изход”.
Това беше последното, което ми се мярна и после напълно съм изключил до странната ми поява в моргата. Мисля, мисля и се чудя. Тези проклетници или са ме взели за умрял, или - което е по вероятно- са ме объркали в тъмното с онзи мъртвия клошар- колко му е. И сега сигурно мъртвецът лежи в отрезвителя на топло, а аз в моргата –замръзнал като сталактит. На всичко отгоре моргаджиите ми смъкнали дрехите и сега се развявам само с един чаршаф на гърба като същински призрак. Ако влезне някой да ме види в този вид нищо чудно да припадне от страх. Все пак съм извадил късмет, че цялата бъркотия се случи в полунощ, защото, ако беше през работно време като нищо можеха да ме аутопсират и да се събудя с извадени черва на масата. Чунким е лъжа. Разтършувах се тук- там и си открих дрехите в един шкаф; добре, че бяха тук, защото вече се бях оскрежил от престоя си в хладилника и можеше да ме довърши някоя пневмония. Открих още дрехи и парцали- вероятно на други умрели и нахлузих едно яке, защото зъзнех като циганче в този змиярник. Най- гадното беше, че вратите бяха заключени и нямаше как да се измъкна до сутринта ; ща не ща трябваше да изкарам остатъка от нощта тук и да си правя компания с умрелите. Те бяха десетина на брой- млади и стари, мъже и жени; някои аутопсирани, други – не. Усещаше се миризма на трупове. Все пак извадих късмет, че не съм сам. Компанията е великолепна. Още по- оптимистична прогноза се очерта, когато открих в шкафа на моргаджията бутилка ракия- половин литър домашна гроздова. Съвсем достатъчно за една чудесна разпивка. Трябва да уточня, че изобщо не съм битов алкохолик- тоест пия сам само по изключение. Предпочитам хубавата компания и се погрижих да създам атмосфера. Не е хубаво човек да пие сам и да си говори сам. Поради което наредих софрата примъкнах столове и помогнах на моите нови приятели да се настанят край масата, щото се бяха вдървили като пънове и хванали калъп в сандъците; с голям зор ги турих да седнат. Разбира се, подбрах компанията по свой вкус: още трима мъже и две жени; гледах да са по- млади , защото със старците не може да се разговаря; те са или глухи, или съвсем огълфели. Млади, млади, ама не чак толкова млади: мъжете бяха на около петдесет- шейсет тоест- преди и след пенсионна възраст, а жените на около четиридесет, значи горе- долу средна работа. Имаше и едно девойче, красиво като кукличка; отначало мислех да го взема да краси компанията, но се отказах и си го оставих в хладилната камера, защото току виж ме обвинили, че развращавам непълнолетни. В нашата татковина всичко е възможно.
Компанията се оформи и доби тържествен вид. Намерих някакви пластмасови чаши- вероятно от онези дето ги използуват в болниците за по- особени цели, но майната му; няма други. Напълних чашите и извиках: „ На здраве!”
После се „разприказвахме”. На шега, на майтап разговорът се оказа интересен. Те бяха хубави хора. По принцип хубавите хора по- лесно умират.
-         Ти какво търсиш тук, бе приятелю?- попитах аз онзи от дясно- загладен и с малка брадичка- на вид шеф на отдел за жилищно настаняване към общината. Напълно синекурна длъжност, но пък доходна.
-         Как какво? Естествено, каквото и ти. Имам покана за разговор със свети Петър.
-         Ами как можа да пукнеш по никое време, бе човек ; като те гледам има още живот в тебе. Не ми изглеждаш нито гладен, нито съсипан от работа.
-         Тя онази секретарката е виновна- отговори сконфузен човекът- Душата ми извади.
-         Че ти къде си хукнал на стари години да правиш любов с млади момичета. Това да не ти е салата с репички. Я се виж какъв дъртак си!
-         Не е млада; стара е и точно там е проблемът. Няма насита ей! Ако беше някое младо охо!..
-         И какво стана, сърцето ли не издържа?
-         Сърцето. Запецна нещо, прихлопна и…
-         Нищо- успокоих го аз- тя вдовицата ще ти носи бонбони и гевреци на гробищата. Няма да те остави без внимание.
-         То е така. Но да ти кажа хем ме е яд, че не си взех навреме нещо по- младо, хем ме е смях като си помисля какво го чака онзи пич- моят заместник в службата.
И човекът задруса коремчето си от смях. Много смешно наистина.
-          Младо, та младо!- ядосано се обади какичката отсреща- Все за младо бълнувате, а какво да правим ние с тези четиридесет лазарника и кусур? Прегракнах от ядове, че моят хубостник все пиян се връща, ляга и заспива, а мене ме хваща щръклицата и по цели нощи тропам като таласъм от стая в стая. Яд ме е, че не прескочих при комшията, ама много ме е яд.
-          Ами да си прескочила- обади се съседът от ляво- вие женските все със закъснение се сещате за тези неща. Когато хлопнат кепенците. А през останалото време се правите на недостъпни крепости, айде холан!
-          А ти бре, защо поне се обаждаш като те знам каква си китка- ядоса се още повече какичката- един път преспа с онази докторката ; направи ли нещо, не можа ли, кой те знае, но цял свят научи за това велико събитие; оставаше и вестниците да пишат какъв си голям любовник. „ Агоп Такворян- великият пловдивски Казанова, разбивачът на женски сърца извоюва нова победа в леглото. Победителят празнува своя триумф днес след обед в ресторант Улпия в Стария град.”
-          Майната ти, жено разпасана, много те е яд, че не те опънах и тебе нали?! Гледах те аз, че ти лъскат очите като на разгонена котка, ама не- казвам си- оня ми е приятел, заедно си пием ракията; не върви да му обслужвам жената. Да беше поне десетина години по- млада, да се жертвува човек.
-         Да те смлатят онези рогатите дано! Той господ си знае работата. Такива като тебе само там- в пъкъла им е мястото.
-          Ами ти да не мислиш, че някой в рая ще те тури. Голяма красота! Като си стискаше кълките си въобразяваш, че това е достатъчно за рая. Да, ама не. Те точно такива ги гонят от там, защото господ е казал: „ Обичай ближния!”
-          Чакайте, чакайте приятели, не се карайте, нашият господ- бог ви обича и двамата– намеси другият до мен и чак тогава обърнах внимание, че има попско расо. Погледнах го по- внимателно и работата се изясни. Закръглена от всякъде фигура, червени бузи като на сукалче, една съвсем блага усмивка; познах го, как няма да го позная- нашият поп Харалампи; като се разприказва се сетих. Значи и той е ритнал камбаната.
-          Ами ти, бе приятелю- отче Харалампи, за какъв дявол си тук – попитах го аз- като те гледах какъв си добродушко все ми се чинеше, че ще живееш още барем стотина години.
-          Ох, чадо и моите години са само толкова, колкото господ е наредил.
-          Как стана тая работа?
-          Ами как- заради проклетата пукница баш по коледа; помилуй мя боже! Отговявам, значи, с една тава пържоли- такива едни сочни от младо прасенце- и едно дамаджанче Маврудец от Станимъка от избата на дядо Афанасий- блажени и нещо ме присви под лъжичката. Това беше.
-          Няма страшно- успокоих го аз- твоята е сигурна, отче Харалампи. При тези богоугодни деяния мястото ти в рая е осигурено и самият бог- отец те чака с дамаджанка Маврудец пред дверите райски.
-          Златни ти устата, синко! Ами ти как я докара до тук! Гледам- бая ти се услажда ракийката.
-          Махни, махни, отче Харалампи- тук съм по съвместителство и тази вечер ще правя компания на божите избраници. Добре че се намери тази бутилчица, та да ни събере вкупом на това благодатно място.
-          Той и моичкият доста попийваше- обади се другата кака курдисана на ъгъла на масата- и си викам ха дано пукне по- бързо, та да се куртулисам, ама издържа и аз го изпреварих. Разправям им на моите комшийки: „ Като умре единият от нас, аз ще ида в Чехия при сина”. Канех се да ида да гледам внучетата, само че ме ритна магарето и взех че патладясах преди него, та сега той ще ходи в Чехия- господ да го убие дъртакът му ниедин.
-          Тайнствени са делата господни, чадо- обади се поп Харалампи- никой не знае кога ще му дойде редът. Случва се и магаре да те ритне, и грип да те тръшне, а един мой колега взе че пукна баш по време на изповед, както изповядвал една грешница- вечна му памет- блага душа беше.
-          Те тези изповеди някой път до там я докарват- потвърди каката от Мамульово- Той нашият поп Дончо по същия начин изповядваше, ама не пукна. Него попадията му го умори, щото беше зла и болна.
-          Ако питате мене човек може да умре и от нередовно пиене- обади се четвъртият господин, който до сега мълчеше. Беше един брадясал индивид и фасонът му изглеждаше доста смачкан- Аз съм професионален шофьор. Един единствен път подкарах камиона трезвен- без да съм турил капка в устата- и това се оказа фатално. Гледам сега некролозите ми цъфнали по оградите: любим, любящ, хрисим, дори трезвеник, вечна тъга и прочее. Но само аз знам защо стана катастрофата. Защото онова лудото копеле с мерцедеса изскочи в моето платно и аз, за да го запазя завъртях рязко волана вдясно и се натресох в дървото. Ако бях както съм си в нормално състояние -тоест- на три четири ракии, хич нямаше да му цепя басма; щях да го прегазя като луда крава и сега той щеше да е тук, а не аз.
-          Не се коси чадо, господ си знае работата. Явно е искал да те прибере при себе си, за да му правиш компания, защото и той сигур не обича да си пие ракията сам.
-          Отче Харалампи,- обадих се аз разтревожен, защото нещо ми се изчу; някакъв глас сякаш проплака наблизо- а защо онова момиче също е при божиите избраници?
-          Онази поетесата ли?- ококори се отчето- Ама тя още ли е в хладилната камера?
-          Че къде може да е другаде?
-          Бързо бягай да я извадиш!- викна отчето и брадата му настръхна.
-          Чакай какво има!
-          Нагълтала е приспивателни, щото била влюбена, но гадът забягнал и тези идиоти в интензивното веднага я помислили за умряла.
-          Ама тя не е ли?
-          Бързай и не питай!
Хукнах през глава и отворих камерата. Момичето беше вече заскрежено и съвсем неподвижно в сандъка , но въпреки всичко я измъкнах и я проснах на пода. Беше се вдървила като буца лед и имах чувството, че ако я изпусна да падне, ще се натроши на ледени кристали. Грабнах я както беше съвсем гола и я изтъпанчих пред компанията.
-         Сега какво да я правя?
-         Натрупай дрехи, парцали кашони, каквото намериш,- нареждаше безспирно поп Харалампи- сложи я да легне и разтривай, но внимавай да не потрошиш нещо! Налей и ракия в устата! Още разтривки и още ракия. Вземи расото ми, вземи от тези приятели всичките им парцали и я затрупай да не изстива повече! В банята има топла вода; пусни крана и напълни ваната! Занеси я и я натопи във водата, но внимавай- водата не трябва отначало да е много гореща; постепенно загрявай! Бързай, бързай ! Жива е още; това е онази с ник „Евридика” от поетичния сайт.
Тичах като луд насам- натам и изпълнявах нарежданията. Разтривки, масажи, ракия. Пак масажи и пак ракия. Цопнах я във водата и продължих с водни процедури. Помещението се изпълни с пара. Колко часа продължи всичко нямах представа . Постепенно започнах да се нажежавам. Приличах на теляк в турската баня. В резултат тялото и започна да става по- подвижно, ставите започнаха да се огъват, можеха да се свиват ръцете и краката, както и кръста, и шията. Вече не се страхувах, че нещо ще се потроши. Бях чувал за сърдечните масажи, дишане уста в уста и други докторски чалъми, но не беше ми се случвало да ги прилагам. Сега ми се случи. За съжаление, нямаше резултат ; нито пулс, нито дъх- нищо. Явно не съм никакъв Орфей. Върнах се ядосан и каталясал.
-         Попе, мамка ти защо ме излъга, че е жива! Накара ме да съживявам труп; по мъртва е от паметника на Альоша.
Жал ми беше, все едно аз съм го уморил това момиче. Съдбата и започна да ме интересува по някакви необясними причини.
-         Попе, чуваш ли, мъртва е!
Никой не ми отговори. Попът ме гледаше ядосано с мъртвите си очи и сякаш псуваше от оня свят. Цялата компания- наредени около масата както ги бях оставил мълчаха като пънове и хич не се интересуваха от моите проблеми. Съвсем мъртви.
Какво стана с одевешната словоохотливост кой знае; може би негодуваха, че им бях взел ракията. Нахлузих им криво ляво отново дрехите, защото чувствувах някакво неудобство и пак ги курдисах по столовете край масата.
Върнах се отново в банята и поднових процедурите. Каталясах съвсем. Тялото и беше вече съвсем топло като всяко живо човешко тяло, но животът не се появяваше.
Явно онова копеле Хадес имаше някакви възражения. Не я пущаше и туй- то. Много се ядосах и ревнах от гняв.
-         Слушай- казвам- бе пич, това да не ти е онази Орфеевата Евридика. Това си е нашенска- българска Евридика- поетеса в литературен сайт- и мамицата ти ще разгони като дойде там. Като толкова много я искаш, вземай я- халал да ти е !..
И в гнева си и тряснах един шамар. Никога не беше ми се случвало да удрям жена и дано да не ми се случва повече. Но в същия момент нещо в погледа и помръдна – нещо в ирисите оживя. Нямаше я онази неподвижност. Разблъсках я свирепо и и налях последната доза ракия направо в гърлото като на яре. Може да е противопоказно, ама няма да и цепя басма. Да не се е тровила с онези приспивателни.
В следващата секунда тя се задави и гълтайки въздух замахна с ръка и ми завъртя великолепен шамар. Върна си го. Я виж ти! Още не дошла в съзнание, пияна като талпа и започна да ме бие. Ами сега? О-о веднага разбрах каква е работата – поетеса от литературен сайт- не напразно Хадес се уплаши и избяга. Хитро копеле.
Да си призная, ако не беше заключена вратата можеше и аз да избягам.
Отново нещо се размърда в главата ми. Дожаля ми. Винаги съм си патил от това меко сърце. Няма как да я оставя така гола и пияна във ваната; като нищо може да се удави. Хукнах да и търся дрехите и ги открих в последния шкаф. Комплект джинси и джинсово яке, маратонки, чорапогащи, бикини. Не страдам от фетишизъм, но разглеждайки бельото нещо ме чукна по темето. Лек шемет. Грабнах нещата и започнах да я преобличам. Понеже нямаше с какво да я подсуша, смъкнах собствената си риза. Малко след това момето се появи пред мен цъфнало и съвсем живичко. Само дето не можеше да се държи на краката, но няма нищо; и това ще се случи. Натрупах отново на пода парцали, дрехи, чаршафи, кашони – де каквото намеря по шкафовете и я зарових в боклуците; кой знае какви боклуци бяха; можеше и въшки да има. След малко чух равномерното и дишане. Хадес да върви на майната си; тази ще надживее и него.
Толкова бях скапан, че това ложе много ми хареса. Настаних се до нея в самия край върху парцалите и секунда след това съм заспал. В следващата секунда се събудих и видях, че в прозорчето се промъква светлина. Значи утрото е настъпило. Скоро ще започнат да пристигат. Има още нещо; какво беше то? Мисля, мисля; да- сетих се.
В чекмеджето на моргаджията бях забелязал тесте карти за белот.
Седнах на масата при мъртъвците и раздадох картите. Нагласих ги в ръцете им и карето се оформи. Когато вратата скръцна и в помещението се появи патологът с цяла група студенти аз ударих здраво валето- пика в плота на масата и изревах гръмогласно:
-         Коз!!!
……………………………………………………………………………

-         Ти свети Петър ли си?
-         Аз съм свети Ради. Не ме ли позна?
-         Познах те; защо си толкова стар?
-         Ние светиите сме такива- все дърти пергиши.
-         Защо нямаш брада и ореол?
-         Оскубаха ми брадата в данъчното. А ореола конфискуваха в полза на държавата.
-         Къде ще ме водиш?
-         В кръчмата „Загубения свят”. Там има едни побъркани ангели.
-         Аха, значи там е раят.
-         Там е.