автор: hudojnika

         Сега, ако искам да съм обективен и точен при скициране дори и на някои кюшенца от профила на Бай Киро, да си прилича, трябва да забъркам в един котел черна боя и в едно алуминиево канче – малко бяла. От бялата може и да артиса.
         Сравнително добър художник, природно надарен талант и напорист темперамент, за съжаление на обществото, спрял развитието си в средна възраст, поради алкохолна презаетост.
         Набор на Ненко Балкански, когото несъзнателно или не, имитираше в държане, лула и маниери, сега щеше да е около стоте. Около шестдесетте и кусур, по чудо прескочи трапа и по още по-голямо чудо – на два пъти спира пиенето и накрая – окончателно. За сеирджиите – жалко, щото пиенето му беше атрактивно, с много скандали, публично-нарицателно и повод на родителите на талантливи бъдещи художници, да ги възпират от подобен избор в професията.
         В тетрадката, изпълняваща функцията на Протоколна книга от заседанията на ръководството на “Група на художниците – Русе”, е написано от треперещата ръка на тогавашния Председател, с безподобното име Лукан Семков Цоков - каквото името, такова и човечето, известно с крилатата фраза, произнесена с тракащо чейне: “Отивам, с извинение, до партията!”… без коментар… Та, с неговата трепереща ръка, от емоцията на момента, е записано през 1952 година: “…заключили сме се по време на заседание в канцеларията, щото Киро Станчев, както винаги пиян-залян се мъчи да разбие секрета. Урината нахлува в помещението…” Уникално, нали… как са се разбивали навремето секретните брави.
         От този му период, на Бай Киро му останаха професионалната походка на моряк на люлееща се палуба в бурно море; и кръвясалите очи в огромни торбички. Казват - поради тая червена бленда в погледа, последните му картини са издържани в революционно-пролетарски колорит; както и тематиката – натюрморти с изкормени юрдечки, риби, ножове и черволаци.
         Имаше светли промеждутъци, когато беше общителен, духовит и благоразположен.
         От тогава е и историята с бурканите; ето я:
         Отиват да викат Бай Киро “да държи лопатите” на Божко Василенко – “Железария на дребно”, докато хвърля серкмето. То си изисква майсторлък – не всеки може да държи лодката в стабилно равновесие с греблата, да я придвижва напред-назад по рибодайните места, докато серкмеджията стъпил бос на мокрото и хлъзгавото, на носа на лодката, манипулира със серкмето. При едно заклащане… знаете какво ще се случи; а Бай Киро е спец на тая работа.
         - То и Драго Акулата може да му “държи лопатите”, че по цял ден е по Дунава, ама Киро си е друго! – не пропуска коментар за уменията му Балбузана, характерен артист от Театъра и сподвижник на Тайфата.
         - Киро, Киро!
         Тук Киро, там – Киро, намират го да реди в коритото на двора, да се киснат буркани с вишни, току що купени от бакалията на ъгъла. Каква била работата – Сава, жена му, заминавала в Балчик на почивка с карта и му заръчала да обере вишната и да свари компоти за зимата. Само и само да я отпрати по-бързо, обещал. Купил готови компоти и сега ги киснел да паднат купешките етикети, да не разберяла кондиката.
         - Ще и правя компоти, аз на нея - Мис Балчик! Как пък не! Че не мога, сякаш, да свърша нещо по-полезно през това време – например да отупам някой шедьовър! – и отива за риба.
         Художникът си е художник – Бай Киро се слави с точно око. Колегата Трифон Николов има страх от новото неначенато платно, не смее да го започне, да не осквернявал девствеността му. Мотае се със странични неща, само и само да не рисува. В случая - майстори Нютонов телескоп, по указания от юношеско списание; дълъг към два метра и дебел към педя и половина. Лупата шлайфа по метода на “грамофонната плоча”, за една трета вдлъбнатост, с диамантен прах, на самоделен станок, от дебелото стъкло на корабен илюминатор. Гилдията любопитно следи манипулациите. Бай Киро внезапно отсича:
         - Телескопът побира точно осемдесет и два литра вино!
         Ентусиасти и неверници правят сложни изчисления - излиза точно осемдесет и два литра!
         На стари години, прави му чест, се хвана да учи младежи в кръжок по рисуване и много от тях, особено завършилите във Велико Търново са започнали при него. Уважаваха го и търпяха безропотно каруцарския му жаргон и отношение, псувните и обръщенията като “жабо” и “мърльо”; както и пощипванията и опипванията тук-таме по бъдещите колежки.
         Комай, ми се свърши бялата боя в алуминиевото канче.
         С черната боя, все пак трябва да спазя известна въздържаност, много черти да премълча или набързо претупам – все пак Бай Киро вече не е между живите и не може да се защити.
         Черното може да е различно: тънка, графична, категорична, филигранна линия; или акварелно разлято – прозирно нюансирано; нахвърляния с дебелата четка, както и поливания на едри петна… материал за характеристика бол-бол. Например – викаха му Киро Кърк-ялана. Кърк-ялан е човек – четиридесет лъжи. Много лъжеше; за всичко и безогледно. Нищо свято нямаше за него, стига да е на келепир. Лъже те и те гледа в очите – вода ненапита. Ще те прекара през незнам колко дерета и блата, ще излезе чистичек и непорочен. Някъде по сметка, някъде – просто така, заради самата лъжа.
         Ето един случай, разказван от Дечко Узунов:
         - Туй – Киро, по София, с пиянска компания я били подкарали, та цяла седмица. Свършили парите, а жабчето кряка на сухо, иска още и още, нъл тъй… Киро казва на апапите да го чакат и идва в СБХато, а аз по него време съм Председател. Лее сълзи, уж корав човек, като такъв го знаем; дойде дъщеря му, студентка в академията и и вика: - Майка ти умря, ма! Жена му - Сава била умряла! А тя – светица. Киро въобще не я заслужава. Учителка по математика, една кротка такава. Човещина, споминала се. Киро се тръшка, на края на силите си, това – в Съюза се същисахме; даваме му водица да пийне, свестяваме го, дъщеря му и тя припадна…
         Питаме – да помогнем ли с нещо. Нямам пари, да я погреба като хората, вика… чакал от едни картини, нещо се забавили. Какво да го правиш, нали сме хора, колеги, набори, разписах му солиден заем от фонда за изложби. Пращаме официална съболезнователна телеграма до синовете им… лично Сава я приела… като гръмната, хем си му знае мурафетите! Ситуация!
         С това пиене, направил бая борчове. Негов патент си беше да продаде една картина на няколко пъти и да не върне парите. Търсеха го и от милицията. Ненко го крил в бараката в градината си. Пуснал си брада да не го познаят и се правел на глухоням. Толкова хора разтревожва, пустия му Киро, прави се на голям артист, смята го за геройство нъл тъй…
         Какво правеше Бай Киро, как го правеше, беше влязъл под кожата на силните на деня – на партийните велможи. За тях той беше единствения художник. Ето как го характеризира тогавашния първи секретар Петър Данаилов, после министър и посланник:
         - Бай Киро е голема работа! Пцув`ал ме е, как ли не ме е наричал, ама е голем художник! Дума нема!
         Пенчо Кубадински като идваше в Русе да надзирава как изпълняват разпоредбите му, все при него ходеше. С екскорта от коли, с разни делегации. Няма Галерия, няма изложби, няма изявени русенски художници – само Бай Киро. Гощаваше ги с риба и лакърдии – колко велик художник е и си показваше мазола на дланта – от четките бил; да прощават греблата на лодката.
         Нямал пари - построиха му ателие на високия бряг на Дунава, в парка; после стана на колоритна къща. Пак нямал пари; ходеше на просия при велможите - телефона и електромера му плащаше общината. Понеже брегът от двора му се свличаше, общината го укрепи с терасовиден зид, висок петнайсеттина метра и бая широк; не можете да се сетите с какво… чак не ми дава сърце да го напиша… с надгробните стотици камъни-паметници от гробището, до съборената църква, за да се построи пантеона… Един зид – като пантеон на варварщината.
         Поувлякох се – Бай Кировите истории са от графата за лудия и зелника.
         За финал - с чужда пита помен прави:
         Бай Киро взема, както е редно, с документи заверени от МВР, от Историческия музей красив пищов-реликва, и инкрустирани със седеф старинни пушки, уж да ги рисува, а ги подарява на Първия ловец в НРБ - Пенчо Кубадински. И досега “му се водят”...
         Такива бяха времената, ще кажете. А сега какви са! Не бих се учудил ако кръстят на негово име улица или го направят посмъртно почетен гражданин.

         Велимир Петров