автор: Nomad

        „Какво ще ни дадеш, Историйо, / от пожълтелите си страници?”
        Кое е по ценно- въпросът или отговорът? Да сътвориш въпрос е изкуство, а да намериш отговор- наука. Питането стои в основата на прогреса, именно то ни кара да търсим, да се развиваме. Най-древният инстинкт на човека- да пита, да изследва, да върви. Отговорите трябва да търсим вътре в нас, дълбоко в себе си, историята не може да ни даде отговор, тя може да приложи единствено примери.
        Един такъв е датата 06.09.1885г., обикновено цитирана като „паметна”, „златните букви в новата история на България”, „еманация на патриотизма” и т.н. Защо тези няколко цифри, изписани точно в този ред будят такова вълнение? Историческият факт- Берлинският договор от 1878г. убива илюзията за независима, обединена българска държава след Освобождението, но и ражда идеята за такава-т.н „национален въпрос”, който от тогава до днес маркира пътя и стремежа на България- съединението. Историята ни отвежда още по далеч в националното ни минало, в една шатра, където един владетел в очите на смъртта оставя своя безсмъртен завет на децата си. Тръгването на път е един от основните мотиви в литературата, изкуството, водещ началото си още от Библията. Именно в един такъв момент, когато не Ханът, а Бащата се разделя със синовете си, снопът пръчки на Кубрат разказва своята притча за съединението, която по късно ще обуславя и националното мото на България: „Съединението прави силата”, красящо „символа на обединението и силата ни”- Народното събрание.
         Младите ханове не се вслушват в урока на баща си и се оставят на човешката си природа, да тръгнат сами, всеки индивидуално да търси своя път, своята цел, своята съдба. Този факт сякаш бележи и националната ни съдба-един безкраен път към консолидацията. Изкуството да бъдеш егоист, този онтологичен човешки нагон е причината и за друго основно историческо събитие- Османското владичество на Балканите. То слага края не само на българската, но и на византийската държавност, на цял един полуостров. Концентрирани във вътрешните си единоборства и конфликти, две древни цивилизации остават слепи за външната заплаха, за завоевателят достигнал портите. Именно слабостта въпреки всичко да останеш егоист, да бъдеш горд, но сам, отваря вратите и слага оковите. Дали обаче робството, убило държавността е обезличило и културата? Целият живот е изграден върху принципа на контраста. Защо трябва да погледнем света от клетка, за да се научим да ценим фундаменталното си право-свободата? Защо трябва да бъдем разделени, за да се нучим да сме заедно? Оказва се, че Османското владичество има не само негативни измерения. То е подтикнало дедите ни да обърнат поглед към себе си, да съхранят не само името „българин”, а корените и бъдещето на тази култура. Оказва се обаче, че въпреки общата опасност, общото страдание, общата ненавист към поробителя, в лицето на страха всеки остава сам, портите заключени, а улиците безмълвни. Един от основните психологически закони-консолидацията на отделните индивиди и образуването на социуми, целящи съхранението на индивидулната единица, е оборен. Доказателство за това е Априлското въстание от 1976г. Въпреки емоционалната сила на идеята, въпреки организацията на комитетите, бунтът не достига пълните си измерения. Защо? Инстинктът за индивидуалното оцеляване явно е по-силен от устрема към колективната свобода.Оказва се, че човек първо трябва да се освободи от робския си страх, за да се освободи от екстровертния поробител. Дори това събитие, обуславящо националното ни самочувствие, е белязано с драмата на разделението. Заедно пред очите на Европа, едно кърваво послание към света, една безсмъртна Декларация на независимостта, подписана със смъртта на хиляди българи, ние оставаме разделени пред самите себе си. Политиката следва естествения си ход. С появата на нужда от нова държава на Балканите, отслабваща и разкъсваща единността на Османската империя, се ражда и Руско-турската, за нас, Освободителна война. Тук отново се намесва въпрос: Кое кара Вазов да се обърне към своя герой с думите: „Бедни ми Македонски, защо не умря при Гредетин?”? Каква е реалността на така бленуваната независимост? Кое наследява поетичните години на борбата, тежка, мъчителна,но героична и достойна? На нейно място идва прозата. Мигът на обединение пред радостта изсъхва също толкова бързо, колкото и сълзите на щастие. Дребнавите дрезги на ежедневието заменят патриотините пориви, сладкодумни гости се хранят на държавната трапеза, Кардашев напразно обикаля софийските улици с надеждата да намери положителния герой на своето време. Единствено сладкият вкус на властта обединява и именно той разделя най-силно. Така млада България поема по своя свободен път към новата си история.
         Нека обаче си спомним и за други двама Вазови герои-две дечица, напразно чакащи в мразовитата зимна нощ своя по-голям брат да се завърне. Той няма да си дойде, защото ледните вихри засипват гроба му край Пирот. Нека си спомним защо Стоян се бори и защо умира. Сръбско-българската е може би най-трагичната и най-истинската война в съвременната ни история. Тя е доказателство за това, че българинът е израснал, готов да защити правото си на единна държава, правото на заедността. Под гръмките названия, хиляди ордени, оди, венци, клишета, „златни букви”, „кървави печати” и т.н, всъщнот се крие не поривът на една държавна армия, а устрема на хиляди хора да защитят себе си, да защитят името и правото си да бъдат българи, да бъдат заедно. Зад тях се крие не патетична смърт, а драмата на стотици семейства, стотици дечица, вперили поглед с надежда към хоризонта, търсещ техния батко да се завърне. Това е истинското лице на Съединието от 06.09.1885г. Няма договор, обединяващ живите по-силно, от този с мъртвите, загинали за онези, които ще останат, които ще бъдат, за тяхното право на свобода. Именно тази угорка задължава нас, които сме и ще са, да уважаваме делото, което са извършили дедите ни и да отстояваме сакралната му цел. Няма нужда от гръмки слова, лицемерни, формални речи, изготвени по задължение. Паметта живее не в спомена за това какво е било, а в идеята за това какво ще бъде. Миналото остава назад, но то губи своя смисъл, ако не послушаме уроците и не приемем заветите му. Само когато българинът е свободен, независимо къде по света, гордее се със своя произход и живее със съзнанието за демиург на бъдещето на нацията си, само тогава делото от шести септември няма да е напразно. Събития, дати, лица от миналото ще се скитат като призраци в затвора на настоящето и безмълвно ще ни напомнят за себе си, скитащи неспокойни сред нас. Само ако следваме пътя, чието начало са поставили, те ще могат да свалят оковите и да се върнат, там където са били и завинаги да намерят покой, обезсмъртени в нашите дела.
         Септември е може би най-парадоксалния месец в историята ни. Той става свидетел на Съединението, Независимостта на България, но и на едно от най-кървавите събития, изправящо лице в лице българи срещу българи- Септемврийското въстание. Зловещо, но вярно звучат думите на Антон Страшимиров: „Клаха народа си, както и турчин не го е клал”. „Септември, септември, о месец на кръв” пише Гео Милев в прочутата поема, поставяща болезнените въпроси за националното ни единство, за смисъла, правото и цената на това да бъдеш свободен, да бъдеш Човек. В националната ни памет винаги ще кънти смазващо ехото на въпроса:”Отечеството е в опасност!” Пракрасно но що е Отечество?”. Нима съединението трае толкова кратко, един миг като една пиянска нощ, събираща всички, прекъсната от болезненото опомняне на трезвеността, като един унес, сън, прокуден от крясъците на утринните лъчи. Нима обединението е илюзия? Самата поява в литературата ни на амбивалентност на понятието „родина” говори за разделение, за най-страшното отчуждение- социалното. Едни граници, една нация, но различие на държавата с родината, един разделен народ, изправен от двете страни на барикадите. „Тази земя не е моята./ Тази земя, простете е чужда!” Taка Вапцаров формулира проблемът „свое-чуждо”, който извървява своя път от Възраждането до днес, от патриотичните национални до трагичните социални измерения, белязал литературата и живота ни.
         По този начин, с многото примери, които историята ни дава, тя всъщност ражда у нас въпросите и ни кара да продължаваме, да търсим. Кое днес е свое и кое чуждо? Коя е България? На кого е България? Къде е България? Кои всъщност сме ние? Какво значи да бъдеш българин? Каква е цената да бъдеш българин? Някак иронично звучи мотото над Народното събрание. Прави ли съединението силата? Или силата прави съединението? От къде идваме? Накъде отиваме? Как ни звучи днес притчата на хан Кубрат? Днес разделението не е национално. То е по страшно, психологическо. Барикадите и телените мрежи са вътре в нас, ние се отчуждаваме от самите себе си, от корените си, от миналото и настоящето си, от хората около нас. Няма да коментирам настоящето, то е субективно, ето защо ще оставя края на есето си отворен и както в началото споменах, само въпросите ни карат да търсим, само те могат да ни научат как да бъдем българи, как да бъдем Хора. Търсете!