автор: com_ocio

"Човек и добре да работи, накрая се пенсионира...
Тогава разбира, колко много време е пропилял в работа."

Решил съм днес да бъда прозаик.
Това на всеки май не се отдава.
Работи си човек, животът миг
и хоп, пенсиониране остава.

Признаци, дал Бог от доста време.
Болят ръцете, колената, рамото.
Къде си тръгнал, дявол да те вземе?-
прошепва ми склерозата засмяна.

Артрита ми напомня младините.
За тичане и дума да не става.
Огледалото боядиса ми косите.
Никакви нюанси - снежно-бяло.

Кръвното до паркинсон и ишияс.
Очите ми пък, спуснали пердета.
Шипове родиха второто ми аз,
а кожата - увиснали тапети.

Животът, Боже, е голям циник.
Тъкмо мислех да си поживея.
Дочувам зад гърба си - склеротик.
Да вярвам на ушите си не смея.

А пък жените... Ох, какви жени!
От хубави, по-хубави минават.
Къде си тръгнал? - нещо в мен крещи.
Не ще помогне - кава ми - и виагра.

В поантата какво да ви нашиша?
Живей ми се, но тъй ли се живее?
С пенсията почваш да издишаш.
Как дишаше? Как дишаше... - се смея.