автор: vesi_lina

Аз се върнах.
Спирката е старата.
Клатушка се трамваят,
стържат релсите...
Кръвясалите погледи на хайката,
отново дебнат.
Няма ден за тях... И няма нощ.
Очите на сърцето ми
се смеят.
Познават ги.
Да ме убиват днес
отново са решили.
Скривалището ми, не е
далече...
На педя разстояние.
Но там се стига със... пълзене.
Кой каза, че приемам?
Готова съм да ме наръгат с нож,
да ми избодат очите,
да приковат ръцете ми на кръст...
Да ме боли... Готова съм.
Да изстрадам всичката си вяра,
да изпия гордостта си,
да започна всичко от начало.
Но педята пълзене... Не признавам.
Ще прегърна слънцето си
здраво и ще го запазя
за децата.
Как да го направя?
Как да се спася - от хайката,
подгонила душата ми?
Да се престоря на умряла?
Да се престоря, че са ме убили...
Или да размахам дебелата тояга?
Не! Ще я погледна в очите.
В мръснишките очи.
И ще помоля Бог да и прости.
Сляпа е. И много празна.
В слепотата си ще се открие, Господи!
Прости и!
Все пак и нейното небе е
синьо...