автор: Pitagor

Допусни ме на твойта фрегата!
Знам че имаш голям екипаж!
Но на мачтата, там –
сред платната,
дето свири омайният вятър
ще застана самин – да съм страж.
Да съм лоцман на тръпна надежда
за усмивка, милувка и блян.
Допусни ме!…
Но както изглежда,
гордостта ти сурова нарежда:
“Ти си юнга, а аз – капитан!
Слизай долу, на тъмното, в трюма!
Не бленувай милувки, ни стан!”
Ала аз –
упорит до безумие,
се заклевам и давам ти дума,
ще съм юнга, но твой капитан!…