автор: Doris

        Вятърът сложи ръка голото ми рамо. Направих се че не го усещам. Не спря. Немирникът продължи бавно нагоре по кожата на врата ми и се зарови в косите ми. Знаеше че обичам тази игра.Казах спри, не сега. Ела довечера в къщи. Ще бъда сама, както снощи, както вчера, както миналата седмица, както миналата година...както винаги. Ще отворя всички прозорци, ще угася всички светлини, ще те чакам.
        Влез тихо. Намери ме в тъмното. Не ме буди. Мини на пръсти по кожата ми, накарай душата ми да боли от нежност. Ще бъда твоя, временно, докато спя, за да сънувам как летим, ти и аз, над къщите, над хората, над времето.Легни до мен и ме води. Покажи ми света през твоето невидимо усещане, различно, безплътно. Почакай казваш, сега си моя, цялата, до утре, ще ти подаря моя сън, само сега. Сега бъди мен, аз ще бъда теб. Утре ще съм друг, ще те отвея другаде, утре ще бъда ураган, утре ще ме намразиш, ще затвориш прозореца. Сънувай Сънят на вятъра.


                         Тя (сън първи)
         Винаги го е имала, едно невидимо присъствие, стаено някъде в дълбините на неспокойното и сърце. Упорството му усети за първи път на около 21. Тогава реши че още не и е необходимо, беше млада и спокойна, поне привидно.И го зарови в най-дълбоката и тъмна пещера от нейния свят. Заключи го зад вратата наречена "Още не" и го забрави. Понякога то се събуждаше, също като мечка от дълбокия сън, но тя съумяваше да го приспи отново. Но с времето, то започна да се буди все по-често и връщането на старото му състояние ставаше все по-трудно. И друго забеляза тя, нещото всеки път се будеше в различно състояние, което изискваше от нея различен подход, но в крайна сметка всеки опит оставяше лепкави следи в съзнанието и и го обременяваше все повече и повече. Едно беше ясно, нещото се опитваше да придобие определена форма, беше минало през всички етапи на своето развитие, беше малко яйце, беше и какавида а сега се опитваше да разбие крехките стени на затвора, в който беше залостено и да излети като пеперуда.Краят наближаваше.

        - Какво ти става днес? Отнесена си. А и не само днес, бих казал. Пак ли нещо от твоите глупости, забрави ги или иди да се лекуваш...Омръзнала си ми вече. Както седиш и забиваш празен поглед в нищото или залепяш чело на прозореца и те няма с часове...Ето и на вечеря те изведох, както искаше, мрънкаш ми за това от седмици,промяна на обстановката искаше...Сега и тази свещ, какво има толкова да и гледаш на една свещ...

         Но тя не чу и половината от думите, даже не беше необходимо, бяха познати до болка. Думите бяха на човек, който не само не я разбираше но не се и опитваше, за него всичко беше рационално, педантично, традиционно, неизменно. В неговия свят нейните желания, нейните нужди бяха просто загуба на средства и време, бяха излишно усложнение, бяха ненужни.Нейните душевни терзания за него бяха толкова далечни и чужди че чак бяха извънземни. А само ако можеше да надникне и за миг в оня врящ, преливащ от живот и светлина свят на душата й, където всеки порив беше като малка светеща фея, затворена в стъклен буркан.
         Чувството че нещото взема връх, напоследък не я напускаше нито за миг. Живота пренареждаше фигурите по дъската със същата безчувственост, както и преди 25 години. Синът й отиде да учи в чужбина преди година, изпрати го със свито сърце. Дъщеря й го последва уж на гости, а взема че се омъжи там. Оставиха я сама, сама със мислите, които само това чакаха. Само повей от мисъл беше достатъчна да отключи вратата и да пусне на свобода стихията, приласкавана с години.
         Тази нощ беше различна, усещаше нещото как кръжи във въздуха, насищайки го с необикновена енергия. Нищо не го спираше, беше във вихъра си, беше настъпил неговият час. Играеше си с нея. Беше ту ураган, ту бриз, прииждаше, блъскайки я със сила, или я галеше до болка. Стана от леглото, мъжът до нея се размърда недоволно. Приспа го с ласка. Отиде до банята, трябваше и огледало. Имаше нужда да види нещо определено, загледа се, опита се да познае коя от всички жени по света бе в момента. И я видя, нея, спасителката. Жената която никога не бе била. Попита я - Как? - отговорът дойде сам. Каза на нещото, идвам с теб. И то я поведе през пътеки, които не познаваше преди. Пътеки от неща неказани, неща неизживяни, неща, които толкова и се искаше да има... Вървяха през пътеки от сълзи и радости, пътеки от мълчание и крясък, вървяха, не, живяха един цял живот в няколко секунди... Стигнахме, каза и й показаха Реката. Краката и се подкосиха, кратък вик неволно се откъсна от гърдите й. Господии, няма..., няма..., не..., не съм виждала нещо по-красиво от това. Сълзите, неволно тръгнали по пътя си, посребриха краката й. Каза й това е Реката на спомените, реката която ще ти покаже какво си, реката това си ти. Престраши се и топна пръсти, беше топла и необикновено мека, хвана един, оказа се раждането на сина й. Боже колко е малък, едва го спасиха, роди се в шестия месец и половина, лежа 3 месеца в стъклена кутия без да може да го докосне, всяка негова глътка въздух беше изстрадана стократно. Споменът се изплъзна от ръцете и отплува. Хвана друг, непознат мъж и подарява цвете на автобусна спирка, вали дъжд, мокра е, но той избира точно нея... и този изчезва като другия и следващия и пак... Изморена, присяда на тревата, чак сега усеща колко позната е тя. Имаше мириса на мъжка кожа след дълга любовна нощ, а топлината й я зовеше неистово да се гушне и да заспи. Унесе се. В просъница, съвсем неволно тя се сбогува с нещото, нейното нещо, което вече не беше нещо, беше Копнеж по живота, беше Любов към живота. Сбогом, Копнеж..., прости ми, само така можем да се разделим....
         Мъжът се събуди, нещо не беше наред. За първи път от години, жена му се беше сгушила до него, сякаш искаше цялата му топлина. Замисли се, от кога не беше го правила. Замисли се и какво и дава и какво и липсва, но тази мисъл избяга по-бързо и от врабчето от перваза. Заспа отново, не сънува. Никога не бе сънувал.

         - Бърза помощ... Не мога да я събудя... Хапчета...Не знам....