Младежът обичаше тъмнината. За него тя бе като завивка за сън - мека и удобна. Той се чувстваше защитен не защото тъмнината около него означаваше сигурност. Дани нямаше чиста картина да си представи какво би се случило, ако някой разпознаеше в него беглеца от крепостта "Кървавата вдовица"?!
Веднъж, по невероятен начин той успя да се измъкне от ръцете на екзекутора, но втори път едва ли щеше да има същия късмет!
Черният капитан лично щеше да се погрижи за това!
"Как избяга, ти малка дървесна маймунко?!" - Дани можеше да чуе зловещия му смях в своите среднощни кошмари. - "Ха, ха, ха! Ти ще ми разкажеш всичко сега! Всичко…
После черната ръкавица се приближаваше до лицето му и го сграбчваше за гърлото като нокти на граблива птица. Дани се опита да извика, но от устата му изскочи само хриптене. Кошмарът беше ужасен и той се повтаряше цяла нощ…
Беглецът избърса потта от челото си и се замисли за новия си приятел, Циганския крал. Той беше чувал невероятни неща за него. Дали можеше да му се довери?! Беше възможно той да е таен информатор на ДС, а това го правеше опасен враг. И как иначе Орлин би успял да оцелее, газейки до гушата в джунглата на покварата. Името му на криминален гений се беше превърнало в легенда, а легендите обикновено ги развенчаваха бързо. Той, Циганския крал, се олюляваше от бурите като вековно дърво. Бурята идваше и си отиваше, помитайки всичко със себе си, но той продължаваше да седи на върха, на своя трон. А може би той не беше великан, може би той притежаваше невероятен късмет. Цигански късмет...
Полъхът на вятъра през малкото отворено прозорче на кръчмата освежи лицето му и прогони черните мисли от главата му.Дани вдигна бирата си и изля съдържанието й в гърлото си. Старият циганин закъсняваше, това беше третата му бира…
Чевръстата сервитьорка с тънкото кръстче и палавите очи забеляза знака му и се отрпви към него. Походката й беше еротична като на древната Клеопатра и Дани, чиито задръжки бяха отпаднали от алкохолното опиянение, почувства как се изправя на нокти…
-Вие мислите… - "самодивата" се наведе и зашепна нежно в ухото му - много за своята невярна приятелка. Не се измъчвайте… - тя вдигна празната му чаша и я постави на подноса му. - Не се убивайте с алкохола!
-Как се казваш? - запита я с надебелял глас Дани и се опита да я фиксира с потъмнелите си очи. - Ти си красивааа!
Девойката се засмя и звънливото й гласче отекна като ангелски химн в ушите на беглеца.
-Ласкател! - тя го докосна закачливо по носа и преди да успее да я спре, отметна качулката му назад и допря устните си до неговите.
Лицето му беше посърнало от печал, но девойката го намираше за привлекателен.
-Устните ти … горят! - тя се опита да го целуне оттново, но Дани я избута и намести качулката си.
-Моля те, остави ме! Не се чувствам … добре! - той остави една банкнота на подноса и скръсти ръцете си, сякаш щеше да се моли. - О, защо?! Защо ти?! - почти заплака като дете странният посетител и потъна в хлипове. - Моля те, остави ме!
-Съжалявам, ако съм те наранила! - прошепна девойката и го прегърна. В нея нямаше нищо еротично - това беше прегръдката на майка, която утешаваше своето чедо. - Не плачи! - тя избърса сълзите от бузите му с малките се пръстчета и го погледна нежно в очите. - Ще ти донеса една лимонада с лед. Моля те не пий повече бира! - тя се отдалечи, махайки му с ръка. - Ще се върна след секунда!
Дани въздъхна дълбоко и се замисли. "Ех, какво ли правиш, Боре?! Още ли те измъчват гадовете?!"
Бяха изминали две седмици, откакто той избяга от затвора- крепост, и със всеки следващ момент шансът на приятеля му да е жив ставаше все по-тънък и по-тънък. "Моля те, не умирай! Стискай зъби. Аз ще се върна зе тебе!" Той си спомни, когато парче от шрапнела беше улучило Борис в стомаха и Дани го повлече на гръб, опитвайки се да се добере до позициите на своите. Куршумите на неприятеля свиреха около ушите му, а един снаряд се разби на около двайсетина крачки от тях, изравяйки дълбок ров. Ударната вълна отхвърли Югото назад като парцалена кукла и той изгуби съзнание… Слънцето почти се беше скрило зад хоризонта, когато се свести. Той се надигна на лакет и се огледа за приятеля си. Борето се беше изтегнал неподвижно, а до него имаше локва кръв. Дани се уплаши до смърт, защото помисли, че приятелят му е предал Богу дух. Неочаквано, той простена и Дани се изпълни с надежда.
-Дръж се, Боре! - извика той и го прегърна като малко дете.
Той се затича като вихър, прескачайки рововете от снарядите и труповете на убитите. Когато го домъкна до военно-полевата болница, той беше изгубил съзнание …
Югото никога не получи медал за храброст, но важното беше,че приятелят му оцеля …
Дани се усмихна. Животът беше като игра на сцената. Понякога артистите играеха в комедия, понякога изпълняваха тъжни роли …
Той си спомни как ги гонеше Лудия Маркс и му идваше хем да се смее, хем да заплаче …
Тихи стъпки, като на котка бавно се приближиха към него. Дани отвори очи и скочи на крака.
-Здравей, Орлине! - ръкува се горещо с Циганския крал. - Мислех, че няма да дойдеш!
Новодошлият беше възрастен мъж с меден цвят на кожата и слаба, изпита фигура. Особено се наби в очите на събеседника кривият му орлов нос.
-Съжалявам, че те накарах да чакаш! - той седна в другия край на пейката и вдигна краката си на масата. - Чаках моя човек да дойде …
-Намери ли плана на подземието?! - пламъкът на надеждата блесна в очите му.
Старият циганин се огледа и като видя, че никой не гледа насам, извади едно парче плат.
Материята беше стара, почти разложена. Приличаше на парче, откъснато от риза. И най-странното беше мастилото, което беше тъмночервено и кой знае защо предизвикваше ледени тръпки. Мастилото беше … засъхнала човешка кръв.
-Какво етова?! - прошепна Дани, усещайки как сърцето му се разтупва. Дали беше изкусна фалшификация или стар ръкопис, откраднат от Националната библиотека!
Циганският крал срещна питащия му поглед и побърза да обясни.
-Оригинален е, написан в началото на 18 век. Не искам да ти вдъхвам напразни надежди! Този ръкопис е направен от френски мисионер, заточен в крепостта на турците. Той прекарал 7 години в нея, преди да умре от костна туберкулоза. По време на престоя му в затвора, той успял да изследва северната и източната част от подземието. Белите петна, които виждаш са част от западната галерия, която не е имал време да обходи. Ето тук има някакви записки с дребен шрифт. Можеш ли да го прочетеш?
Дани се взря и се намръщи.
-Какви са тия завъртулки?!
-Латински. Един монах ги преведе … -циганският крал измъкна 2-ри лист и му го подаде.
-Ти чети! Очите ми се мрежат! - истината беше, че циганският крал можеше да бъде най-големият контрабандист на Балканите, но той не знаеше да чете.
-…подземията са вратите към царството на Хедес...северната част на галерията е разделена на много ръкави и лъжливи отклонения. Много от тях са задънени и често водят до коварни подземни ровове с набити по дъното копия и други опасни капани...пази се...бъди внимате-лен...галерията е осеяна с кости...аз изследвах разклоненията...няма изход...източните коридори са опасни...много от подпорните греди са рухнали...опасни свличания...бях там само два пъти...трябва да пълзиш като змия ...последния път се срутиха подпорите...лежах три дни затрупан от камъните...мислех че съм изгубен...един от другарите ми ме намери и ме измъкна...коварно място ...3 счупени ребра и смазан крак беше цената на моята непредпазливост...временно прекратих опитите за бягство...ребрата ми зарастнаха най-сетне...останах със сакат крак...послушай ме, не ходи там...опасно място...трябва да си змия...
Шансът да се измъкна оттук е нищожен...отпадам със всеки ден...остава ми малко да живея...Чух, че някакъв затворник се спуснал на юг и излезнал на подземна река...може би това е ключът към загадката...послушай съвета ми , последвай течението на реката...не ходи на север или на изток...Опитай на юг ...или на запад...никога не съм бил в западната част на лабиринта...носят се слухове, че там се простира дълбоко подземно езеро, в чиито води се крие кръвожадно чудовище...водният дракон изяждал всички любопитни...никой не можел да прекоси езерото...никой не може да избяга отмъщението на дракона...пазачът никога не спи...някои затворници се смеят...казват, че е болна фантазия...други се кълнат, че е истина...Аз не знам...Може би е само легенда...кой знае...бъди смел и открий за себе си...реши се и ще бъдеш свобаден...вчера тъмничарите забраха със себе си моя съсед...може би ще го екзекутират...той се смееше... всички затворници са луди...аз също...чувствам как съзнанието ми отслабва...бъди упорит...нека Бог да бъде с тебе...нямам апетит...не съм сложил нищо в устата си от една седмица...нямам сили да пиша...ще прережа вените си със пирона, с който пиша...нека Бог да ми прости...”
Накрая беше написана дата-18 април 1812 година, крепостта-затвор”Кървавата вдовица”.
Тук преводът свършваше. Югото дочете листа и му го подаде.
-Интересен ръкопис! Само жалко, че няма повече сведения за подземията!
-Историята на мисионера е на гърба на листа. Монахът ми я прочете. Тя е покъртителна. – Циганският крал обърна листа и му го подаде. – Чети!
-“...моето име е Жан-Пиер Бин Мохамед, френски мисионер, роден 1768 или 69 година в едно малко бедуинско племе в пясъчните хълмове на Ахтарските планини. Малко след моето раждане майка ми, Ана-Мария, умира от родилна треска, Бог да я прости. Моите ранни спомени за баща ми-Шейх Надил бин Мохамед, висок кокалест бедуин, са почти избледнели от паметта ми. Той беше превел стотици кервани през безми-лостната Сахарска пустиня и беше получил почтителното название “шейх”. Пустинните разбойници го ненавиждаха и един ден те успяха да си отмъстят, посичайки го с ятаганите си. Едва 6 години бях останал бях останал без майка и баща. Един френски мисионер ме осинови и ме взе с него по време на странстванията си из Северна Африка и Отоманската империя. Той беше мъдър човек и ме научи на арабско четмо и писмо, френски, латински, също говоримо турски и гръцки. Когато почина в Белград от малария през 1794 година, моят втори баща ми остави в наследство муле, шепа дребни монети иняколко разкъсани книги, сред които и “Илиадата “. Съдбата на поробените народи, които пъжкаха под тежкия ярем на султана и неговите бейове, покърти моето сърце и аз се включих в национално-освободителните борби срещу османското иго. Благодарение на моите знания на арабски, турски, гръцки и сръбски, аз се превърнах в таен куриер между критските въстаници и сръбските хайдушки чети, които искаха да се притекат на помощ на своите братя. След кървавия му погром, когато бяха изклани зверски хиляди невинни хора и опожарени десетки села, аз бях разкрит от тайните доносници на султана и хвърлен в крепостта -затвор “Кървавата вдовица”. Сръбските и гръцките ми другари мряха като мухи, смазани от побоищата на злодеите- тъмничари или покосени от гладна смърт. Аз се хранех, с каквото успея да хвана-мишки, плъхове, дори змии и благодарение на закрилата на Всевишния успях да оцелея през тези тежки години.Ден след ден кроях планове за бягство, изследвайки обширните подземни галерии. Уви, вече е твърде късно. Аз никога няма да видя слънчевите лъчи, аз никога няма да вдишам свободния въздух или да чуя шумоленето на гората и песента на птичките. И ако ти, приятелю, се измъкнеш- аз те благославям в твоето начинание, прочети молитва за бедната душа на Жан –Пиер бин Мохамед. Френски мисионер и въстаник за свобода, загинал от тежка болест в подземията на ужасния затвор. Като мастило използвам собствената си кръв, а за хартия-парче от ризата ми. Бог да те благослови, приятелю. Успех в начинанията ти...Аз ще сложа край на мъките си...Дано Бог ми прости...”
Югото въздъхна дълбоко и се хвана за брадичката.
Покъртителна история!- Югото замълча и се замисли. – Слушай, хрумна ми нещо. Ще ни трябва карта на областта около крепостта. Трябва да проверим дали някоя река тече наблизо.
- Ти си умно момче. Харесваш ми!- похвали го Орлин. - Още щом монахът ми прочете записките на мисионера, първото което направих, беше да отскоча до антикварния магазин и да потърся някоя географска карта. Тази е от 1952 и не вярвам да се е променила много от тогава.
Циганинът измъкна голям атлас и го разгърна в началото.
-Ето тук! Това тук е крепостта “Кървавата вдовица”, а това...-той спря и се огледа – слушай, хайде да излезем навън. Тук има много “уши” и не можем да си говорим спокойно. Двамата наметнаха качулките си и се измъкнаха тихомълком от задимената кръчма.
Никой не погледна след тях. Никой, с изключение на чаровната самодива.
Тя се обърна и се забърза нанякъде...
П.П. Ах, ти красавице неземна ! Ти си с ангелско на вид лице, но със змийско в гърди сърце...Юда беше умрял, но други се бяха родили...
© Kolio Karpela Всички права запазени.