автор: Fatalissima

-    Чували ли сте за т.нар. “Big Small”. Това са всички онези дребни детайли…всички онези малки чудеса на природата и на живота…всички онези красиви, изящни жестове…, които могат да те накарат да се усмихнеш…да се зарадваш…да заплачеш от щастие…Те са около теб…постоянно…
Момичето говореше със страстта на писател. Вече час му обясняваше за дърветата в парка, за цветята в градината на баба си, за птичките на прозореца в училище. Тънкото й гласче се сливаше със звуците на тракащия влак... Отивала в София. Щяла да си подава документи за кандидатстване в НАТФИЗ…Фотография… Искала да подари на света всички тези „Big Small”…
-    Вие как смятате? Добра ли е идеята?
-    Да мисля, че е чудесна…
-    Искате ли да Ви покажа някои от своите фотографии?
-    С удоволствие – но съм сляп…
Настана неловко мълчание… по дъха й усещаше, че се е почувствала неудобно… Усещаше съжалението й… Мразеше това в хората…Голяма работа, че беше сляп…Имаше въображение…Там всичко бе много по-цветно от техните „Big Small”…
-    Извинявайте – не знаех!
-    Няма проблем – свикнал съм…
Отново замълчаха… Той можеше да се обзаложи, че тя го оглежда обстойно… Че разучава чертите на лицето му... Че се чувства много по- разголена, отколкото преди да разбере… Можеше да се обзаложи, че е с тениска с голямо деколте, което прикрива засрамено…Усещаше обидата й…чувството, че е излъгана… Беше убеден, че това романтично девойче си е помислило „Срещнах истински мъж. Изслушва те. Внимава какво казваш. Не наднича под полата ти. Не пуска сластният си поглед по шията и глезените ти”...А сега се чувстваше излъгана…И защо? Защо ли? Защото със слепотата си той не можеше да задоволи най-важното… Да я вижда…Да осигури нуждата й да бъде гледана, обожествявана… Нуждата на всяка жена…Не можеше да съзерцава младостта й… развитието й… превъплъщението й в пеперуда…
-    Това смущава ли Ви?
-    Не…всъщност, ме кара да се чувствам глупава…, защото Ви наговорих толкова много измишльотини за „Big Small.”
-    Няма защо…да се чувствате глупава. Това променя цвета на лицето Ви… Излъчването Ви… на челото Ви се появява огромна бразда, която Ви придава обременяващ вид…хората бягат съзнателно от това излъчване…Един съвет – никога не се чувствайте виновна за обстоятелства, който не зависят от Вас…
Обичаше да прави така…Това винаги поставяше фигурите на масата в „Шах и мат”…Така той разпускаше…така изкарваше отрицателната енергия…и яростта си, че е сляп…Че е в разцвета на силите си…,че не е грозен..,а сляп…Сега очакваше, че тя ще се премести в друго купе. Така правеха повечето млади момичета, след като той ги е накарал да се чувстват зле. След като ги е изманипулирал. След като ги е накарал да се почувстват наистина виновни. Можеше отново да се обзаложи, че в момента кръвта е нахлула в главата й… Че не може да разсъждава адекватно…Усмихна се самодоволно…Мдааа…така беше…ето, вече усещаше и миризмата на пот…пот от напрежение…пот от неудобство…пот от страх…

Той продължи…
-    Не винаги съм бил сляп…
-    От колко време сте така?
-    От 8 години…сега съм на 32… Една мъжка закачка промени целия ми живот…Мои приятели решиха да ме хвърлят в морето…указа се прекалено плитко…ударих си главата…
Тя мълчеше. В такива моменти трудно се намират точните думи. В такива моменти е глупаво да говориш за „Big Small”… Да разказваш за лилавите, сините, жълтите и зелените оттенъци на морето… Да описваш залезите и изгревите, техните пурпурни сияния… Да се възхищаваш на облаците след дъжд, на слънчевите лъчите, които закачливо си играят, с всички малки неща в природата. Толкова искаше да каже нещо…да направи нещо „Big Small” за него. Не само той я бе преценил,, не само той я бе анализирал… Мислеше обаче какво е това, което би зарадвало един млад и красив, но и сляп мъж…Кое е това, което би го накарало да се радва на живота и без да вижда тези малки неща…
-    Очаквам, сега да се преместите в друго купе…
-    Защо да го правя…
-    Защото съм сляп…
-    Какво от това…
-    Не мога да бъда еквивалент за Вашите „Big Small”…
-    Напротив – хората като Вас имат способността да се радват много повече на тях, отколкото тези, на които имат всичко. Когато си здрав… и презадоволен забравяш да си благодарен, че всичко с теб е наред. Дори.. често сме неблагодарни.
-    Аз също съм неблагодарен… изпитвам ярост…точно, че с мен не всичко е наред…
-    Предполагам… Може ли да Ви попитам нещо…Какво би Ви зарадвало…какво би Ви накарало да забравите за яростта…
-    Ха… това подвеждащ въпрос ли е…
-    Не…
-    Но е смешен…естествено, че си искам зрението обратно… Но пък е и невъзможно, нали…
-     Май, да…
Все повече й се искаше да направи нещо мило за него… Не от съжаление…Мразеше да бъде съжалявана и затова не съжаляваше…Съчувстваше… Ако можеше би му дала своите очи поне за ден…
-    Щеше да е по- добре, ако се бяхте преместили… Усещам съжалението Ви, то не ми е нужно… Мразя го…озлобява ме още повече…Започвам да мразя всички жени като теб…знам, че си красива… Започвам да завиждам и презирам всички мъже, които Ви виждат, Ви се наслаждават…Ви имат…
-    Искате ли да се преместя…
-    Да… Иначе има риск да стана агресивен…
-    Добре…
Тя стана от мястото си…преди да излезе, обаче реши, че трябва да направи нещо спонтанно…. Наведе се и го целуна. В първия момент той не реагира на целувката й. След като осъзна какво се случва, я сграбчи за раменете и я събори на пода. Започна ожесточена борба… борба за любов и омраза… борба за стимул и отчаяние…борба за проглеждане и ослепяване…борба на живот и смърт…
Тя просто искаше да му подари своето “Big Small” и той го прие…

Сутринта, на софийската гара, в едно от купетата откриха тялото на младо момиче. Криминалистите установиха часа на смъртта, отхвърлиха тезата „грабеж”… Единственото, което липсваше – бяха очите й….