автор: gorski

Какво да правим, мила: чака ни разлъка,
наместо смях и лютня - самота и мъка.
И радостта след тебе литва като птица,
а аз оставам мрачен в своята тъмница,
догдето пак те зърна, хубост несравнима,
каквато не допускам другаде да има.

Забравих всички други образи в тълпата;
лицето ти красиво е като зората,
която над морето сутрин руменее
и постепенно гасне, слънце щом изгрее;
отиват си пред нея, сепнати, звездите
и следващата вечер чакат нейде скрити.

Такава аз те виждам. О, щастлив е пътят -
нозете ти по него утре ще пристъпят;
завиждам на скалите, дебрите зелени,
които ще дочуят по-напред от мене
гласа ти сладък, звучен, думите ти ясни -
без тях се нижат тъжно дните ми нещастни.

Наслади мои скъпи, радости желани!
Напразно диря изход - май ще ми остане
надеждицата само да се срещна с нея.
Но аз ора с надежда и с надежда сея.
А ти не ме наказвай, не таи обида
и дай ми пак възможност скоро да те видя!

Превод: Иван Вълев