автор: PLASHKOFF

"Нищо не е напразно.Все пак от
всеки живот става някакъв боклук"

Иван Кулеков


Бях на тридесет години. В живота ми дотогава не се случи нищо съществено,
което да ме удовлетвори. Завърших висше образование, българска филология.
Кандидатствах за работа на няколко места,резултат никакъв.Все ме изместваха
кандидати, близки на началниците. Свивах юмруци от яд,псувах, пушех цига-
ра след цигара, но не ми минаваше.Нервите вече не издържаха. Бушуваха в мене като вулкан, готов да изригне и да изхвърли лава,готова да изгори всич-
ко след себе си.
- Е-е-ех нещастнико, все нямаш късмет, навсякъде с връзки се уреждат. - го-
ворех си аз.
Годината бе 1995.Бях от Търново.Там завърших и образованието си.Специа -
лизацията ми беше западноевропейска литература. Издадох стихосбирка през
1994 год. Предстоеше ми да издам втора с разкази. Пишех есета, импресии,
афоризми, сатира,новели, дори и текстове на песни. Търсех спонсори и късмет за това долу - горе намирах.
Тези години на псевдодемокрация тормозеха народа и държавата.Разни не-
кадърници и непрокопсаници ставаха новобогаташи, и си мислеха, че са хва-
нали Господ за шлифера. Управляваха политици, които мислеха само за себе си, трупаха богатства, уреждаха близки и роднини на високи постове. Създа -
ваха се групировки, политически и икономически.Бързо растеше и финансова -
та олигархия. Всичко това оказваше влияние върху живота в страната и озло -
бяваше народа. Всеки търсеше, да се спасява поединично.
Не се оплквах от липса на приятели. Бях единствен наследник на родителите си и един племенник на роднини по майчина линия. Финансово донякъде ми помагаха.Въпреки това, единственото важно нещо за мене си
оставаше да си намеря работа.
- Иване-е-е,Иване, трябва да намериш някякво решение! - казвах си аз,
като въздишах, свивах юмрук и удрях по масата.
После се утешавах с водката.
Озлобявах се още повече.
Излизах, и скитах с приятеле из града.
Една вечер, вървейки по Търновските улици, се оглеждах да видя познат
или приятел, някой ме потупа по рамото.
- Иване, накъде така?
Беше Стефан, мой състудент, когото не бях виждал отдавна, въпреки ,че е търновец.
- О-о-о, Стефко,ти къде се загуби бе човек? - възкликнах изненадано - Не
съм те виждал доста години...!
- Хайде да седнем някъде, и да поговорим! Радвам се, че те срещнах. - отговори той.
Влязохме в най- близкото кафене. Поръчахме си по чашка. Оказа се, че Сте-
фан живее в София от четири години. Съпругата му била племенница на някакъв министър и го уредила в Министерство на Културата.Имала дъщеря
на три години.
В момента гостували в София.С тях беше и сестрата на жена му.
Със Стефан на времето, бяхме почти неразделни приятели.Иначе казано,
много си помагахме.На свой ред, аз му разказах за перипетиите си.
- Слушай приятелю! - каза замислен той -Ще се опитам да ти помогна, но не
ти обещавам, че стане бързо. Хубавите неща не стават лесно. На този ред в държавата ни, всичко е толкова объркано, че и мен ме хващат дяволите. Имах
късмет с жена си, и работата която вуйчо й ми издейства.
- Ожесточавам се с всеки изминат ден - казах аз, почесвайки се по тила - Но
това не значи, че губя контрол. Въпреки,че душата ми е свита от всичко това,
все още се владея. Единственият ми отдушник е писането, макар че и то не
може да поддържа финансовото ми състояние. Пък и не съм женен, но как при
моето положение, да мисля за подобно нещо?!... Пък и ... не съм срещнал под-
ходящата жена за себе си. Познаваш Снежана, с нея сме приятели, но не е
мой тип, за да се обвързвам. Мога да споделам всичко с нея, дори да се напи-
ем, но само толкова.
Стефан ме слушаше, и не смееше да ме прекъсне. През цигарения дим погле-
дът му изглеждаше отнесен, сякаш някаква завеса ни разделяше. Помълча
няколко минути, и каза:
- Разбирам те и казах,че ще се опитам да ти помогна! Нали затова сме прия -
тели. Сега ми хрумва да те запозная с балдъзата. Двадесет и четири годишна е, необвързана, работи като журналистка в една от телевизиите. Не знам ка-
къв тип жени харесваш, но може би ще ти допадне. Пък и не гарантирам, дали
тя ще си падне по тебе, но ще опитаме!Ще бъдем в Търново още десетина дни. Приготви си някои документи, автобиография в някой друг екземпляр и
снимки.За сега друго не се сещам.
Той записа телефона ми, и обеща да се обади на другия ден.
Честно казано, не се надявах, че ще настъпи някаква промяна, а след тол -
кова провали бях черноглед. Станах такъв песимист, че светът ми се виждаше
черен.
Не бързах да се прибера. Отбих се при Снежана.Бях й обещал, да намина
през ателието. Какво ли щеше да каже, за срещата ми със Стефан?! Не го ха -
ресваше особено, може би защото навремето я беше отблъснал, а тя го желае-
ше тогава. Освен това бях и дал в заем пари, а за днес ми бе обещала да ги
върне.
- Влизай! Тъкмо си мислех за тебе. - усмихна се тя.
Косата й бе прибрана с панделка на тила, а кафявата риза очертаваше фин -
ното тяло. Изглеждаше по-секси от друг път. Наля по едно питие и приседна
до ме на канапето.
Разказах за срещата си със Стефан. Тя ме погледна, и направи весела гри -
маса.
- Значи министерският зет, ти обеща да те уреди на работа?! Кой знае, мо-
же и да го направи...!
Те се наведе, и ме целуна.
- Вярваш ли,че ще стане? - гледах я под вежди.
- Не знам, но ако заминеш, с кого ще си говоря? Кой ще ми позира, и ще
вижда пръв картините ми...?! Ще ми липсваш страшно много..., но нали това искаш ...?!Все пак, ако заминеш, ще се радвам за теб. - и тя отново ме целу -
на.
Подаде ми плика с парите, които отдавна трябваше да върне.
- Само че сам си ги вземи! - скри плика зад гълба си, и заобиколи масата. -
Хвани ме де! - Беше лудетина от малка.
Бях вече леко пийнал, и тръгнах след нея.Настигнах я в спалнята, и след закачливо боричкане, тя ме събори на леглото, седна върху мен, притисна
ръцете ми, и нададе победоносен вик. Наведе се, и ме целуна. Започна да
ме съблича.
- Чакай, какво правиш?... - правех се на сърдит, въпреки че ми беше при-
ятно.
- Остави ме, тази нощ да те обичам, както аз си знам, за да не ми е мъчно,
че съм те пуснала "без бой". Може повече да не се видим никога...
Наистина щях да и липсвам, и се оставих на ласките й, пък и тя не искаше
нищо повече от мене. Щеше да ми бъде мъчно за нея.Любехме се, а после
заспахме прегърнати.
Сутринта се прибрах, и от този ден всичко за мен се промени.
Стефан ми се обади. Срещнахме се, и се запознах с Гергана. Красотата й
трудно можеше да се опише. Не бях виждал толкова красива жена. Трудно
можех да откъсна поглед от нея. Съпругата на Стефан също беше доста кра-
сива, но аз изцяло бях погълнат от сестра й. Не помня точно какво говорихме,
но когато я поканих да танцуваме, тъй като бяхме в най-хубавия търновски
ресторант, вече знаех със сигурност, че съм влюбен в нея, и съм готов на
всичко, само да съм близко до Гери, така и казваха галено.
През останалото време на гостуването им, излизахме с нея всеки ден, раз -
хождахме се, и все повече се убеждсавах, че дори и да не ми намери работа
Стефан, щях да замина при нея, за да я виждам често.
Та дори ме покани на рожденния си ден. Навярно й допадна компанията ми.
Не смеех да мисля за нещо повече. Времето щеше да покаже, пък и не бързах.
Наслаждавах се на срещите ни. Когато дойде моментът да си тръгнат, отидох
да ги изпратя. Гери беше развълнувана, тогава за пръв път ме целуна. Бях на
седмото небе. Каза ми, че скоро ще ме очаква, да й се обадя в София.
Стоях на гарата дълго след като влакът бе заминал.
Господ ми бе изпратил своя знак.Знаех,че от този момент всичко беше в мои
ръце.Заминах една седмица след тях, тъй като не ме свърташе.С парите които
разполагах, си наех скромна квартира. Обиколих някои от редакциите и оставих свои ръкописи. Не след дълго време ги публикуваха. Беше за мен го-
лям успех. Стефан ми помогна да започна работа в едно ведомство.
С Гергана се оженихме през есента. Най сетне и за нашего брата настъпиха
спокойни дни.
Снежана бе познала. Повече никога не се срещнахме. Като изключа излож -
бата й в София, която посетихме с Гери, но дори и не успяхме да поговорим
като стари приятели.
Често вечер когато стоя пред телевизора, в съзнанието ми изплува онази
последна нощ и картината на стативя, от която един пощурял поет ме гледаше
странно и се питам, това аз ли бях...?!