Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: KriMiTo
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14126

Онлайн са:
Анонимни: 407
ХуЛитери: 2
Всичко: 409

Онлайн сега:
:: durak
:: pinkmousy

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Февруари 2024 »»

П В С Ч П С Н
      1234
567891011
12131415161718
19202122232425
26272829     

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаЕдна влюбена жена от 2103-а IV - Мелампус разказва
раздел: Фантастика
автор: chezal

О, Мелампус – не дишаше сърцето на Белла, – когато будна в света закрача, мисълта без свян и пречка, и с устрем най-голям при теб отлита, а щом ресници неусетно склопя и в съня отворя си очите, образът ти мигом отпреде ми изниква, най-мил, най-близък, тъй светъл и любим.
Умолявам те, кажи, има ли как да отвлека душата си от твоя свят и как отново себе си да стана? За да свърши теглото на този мъчен пробег от мен към теб и мир в сърцето ми да дойде – блажен туптеж, възпрян само тук, а не обзет от погубен полет, там, при теб…
Първи се подаде Хайви, гладък и причесан, само с тук-таме пробягваща в невидното ту плът, ту дреха. Пъстрите му очи подскачаха върху всеки жаден поглед, отправен към него. Изкуственият мъж за сетен път се порадва скришом, в “руденото” си сърце, на нестихващия интерес, който беше обзел Земята и нейната орбита към работата на двамата “превръщащи” мъже. И разбира се, към нейните резултати.
На няколко крачки зад Хайви вървеше той – Амитаон Мелампус!
Белла притвори очи. И стисна ръката на Усет-за-Обич. Ако имаше как, жаркото й въображение щеше да прекрачи междата на реалността, да скърши законите й, да отблъсне натрапничеството на всичко заобиколно и да наложи престола на интимното. Ах, как искаше да заличи с неподозирана сила целия свят и да привлече любимия мъж само за себе си. О, да, само за себе си!
Ако желаем да познаем Амитаон и така да вникнем по-добре в духа, който водеше любовта на Белла, ще е нужно да изоставим за кратко Мелампус и да идем при Мелампод.
Говори се, че Биант Мелампод, дядото на Мелампус, бил самоотвержен човек, лечител и дори пророк. Веднъж, малко преди средата на двадесет и първи век, в разгара на войната срещу тероризма, когато участието на християни на страната на “терористите” вече било доминиращо, Биант Мелампод извършил съвършената хирургическа намеса.
Била девойка, простреляна ниско в корема, докато поставяла самоделни експлозиви в кредитния отдел на една от западните банки. Наивният опит за саботаж преобърнал два стола, напукал едно стъкло и превърнал на сол лекарската чанта на доктор Мелампод, който пък в него момент се намирал във въпросната банка, за да изтегли малък кредит. В ония параноични времена в столиците на християнския свят ежедневно се случвали десетки “терористични” прояви. Военните, които тогава плъзнали навсякъде, както и органите на реда, обикновено откривали огън при всяко свое подозрение, а при липса на такова, имали грижата да го създадат. И така, охраната на банката реагирала своевременно. Куршумът преминал през тялото на девойката, а кръвта потекла по-бързо от планински поток.
Говори се, че доктор Мелампод веднага предусетил, че утробата на момичето е непоправимо засегната. Кръвта, която се спускала в детеродните й органи, просто се изливала навън, на студения банков под. Биант Мелампод разкъсал дрехата на девойката и пипнешком потърсил лекарската си чанта, но така й не я открил. Ако разполагал с медицинските си инструменти, той може би щял да отстрани остатъците от разкъсаната матка само за да спре кръвотечението. Но там, върху отражателния мрамор в смилащия всичко корем на банката, надеждата просто липсвала. Когато разполагаш само с голите си ръце и отчаянието, което се надига в гърдите ти, бунтовният вопъл и молитвата наедно, и сами, идат в устата ти. Биант Мелампод споделил и съдбата, и дарбата си, сетне без мисъл и с подивяла човещина затиснал с длани кървящото лоно на девойката.
Говори се, че “Батальонът за борба с тероризма”, който нахлул в банката, бил готов да превърне на решето вцепенената от ужас и болка девойка, както и приведения над нея доктор Мелампод. Поне десет дула наобиколили като трънен венец мъжа и момичето. Такива били ония времена, смъртта спохождала “терористите”, а не “тероризираните”.
Говори се, че Биант Мелампод бил велик лечител и дори пророк най-вече заради желанието си; заради несломимата воля да превръща в реалност своите най-скрити и дълбоки копнения. Дланите му, които притискали девичия корем, сякаш просветнали. Говори се, че това бил Светият Дух. Кръвта сякаш се стопила, а раната мигом зараснала. Дулата опитали да произведат изстрел, но не успели. От него ден нататък светът научил кои са Мелампите. Това били доктор Мелампод, синът Мелампер и внукът Мелампус, така наречените – “Вълшебни длани”.
Днес, в тази вечер на 27 декември на 2103 година, Амитаон Мелампус беше напълно готов да надмине славата на своя велик дядо и да разкрие своята сила в пълната й мощ.
“Желанието, малки Амитаоне – казваше дядо Мелампод, – струва повече от всяко човешко постижение, повече от градовете, цивилизациите и изкуствата. Ако желаеш, ти живееш! И никога не забравяй, че насладата е не в това, което си направил, а в това да пожелаеш да направиш. Безброй са градителите, които са направили, без никога да са желали. Те са хора живели в скръб, защото никога не са пожелавали в своята глъб.”
Доктор Мелампус, за разлика от Хайви, не погледна към сбраното множество в негова чест. Вместо това веднага откри празния отрязък от спонтанно сглобения амфитеатър в балната зала на Космическия Дворец.
Това е моето място.
- Хайви.
Изкуственият човек с мъка изостави възкликващите погледи на десетките жени, които трепетно очакваха всяко тяхно действие, и се извърна, щом чу тихите и меки слова на Амитаон.
- Ето там, Хайви, дето е онзи подиум.
- Аха – отвърна ошашавения в гордостта си изкуствен човек.
И тогава, когато двамата мъже следваха широката дъга, която заобикаляше “рудените” фотьойли на “амфитеатъра”, Жаклинара се подигна от място си и с блясък в очите, гръмко и в краен възторг, започна да ръкопляска. Вълна от аплодисменти се надигна и оглуши балната зала, видно-невидното лице на Хайви засия още повече. Изкуственият, с неговите руси къдрави коси и чисти като езерна вода очи, се запря по средата на пътя си, като че беше едно младо слънце, което дотолкова се ощастливи от своето пладне, че отказа да се наклони към теглещия го запад и сред захлас се закрепи на небосклона.
Амитаон размина своя събрат, като леко го побутна.
- Следвай ме, Хайви.
Доктор Мелампус се изкачи на Култа – подиумът, сътворен под въздействие на неутолимата страст на месестата жена, която въпреки всичко все още не беше забравила, че тази вечер няма да се танцува.
“Колко е…ах, колко е възвишен! – стъпваше по небето умът на Белла. – Косите му, черни къдри, които немирни се пилеят във всяка посока. Челото му, високо и обрамчено от две резки, колко мъдрост има там! Очите му, маслини, плуващи в чистата сълза на една открита душа. И устата му, мека и словяща, дори когато мълчи. О, Мелампус!
Амитаон се възправи върху Култа, разкърши рамене, пое много дълбоко дъх, и най-после отдели очите си от вътрешните си далечини. Погледна пред себе си.
Жени. Навсякъде и почти без остатък жени. Жени смугли и жени прозирни, жени плахи и жени пернати, жени красиви и, разбира се, жени доста грозновати, но все жени-непревърнати.
Дори и тя!
Доктор Мелампус без страх и колебание прескочи с поглед Белла, но пък силата, която раснеше в него, я проследи до дъно.
Търси ме. Очаква! Да оповестя пред всички, че не Хистериана, а тя, Ентелехая, е първата превърната-жена. Но щом види Превърнатата, ще разбере, че експериментът с нея е бил напълно неуспешен. Повече съдба, отколкото шанс. Но най-вече желание!
Мъже, тук имаше и мъже. Няколко нежелани души, глупци, които ще зяпнат, щом се сблъскат с една видимо дисоциирана жена, която хич не страда от това, което е. Напротив, честита е.
“Риса”! И той е тук. Горкият нещастник! Още търси изпепелената си жена. Как е бил толкова наивен, наивен и жесток, за да принуждава жена си да върши тези неща! Смята ме за свой подражател. Но моят успех още повече ще вмрачни очернената му душа.
Хайви застана точно зад дясното рамо на Мелампус, заприлича на златна сянка, която докрай отдадена, подчертава внушителната сила на тялото, което непрестанно, дори жадно е готова да следва. Думите на Изкуствения обиколиха гърба на Амитаон, сякаш един втори глас на смълчания в този момент Мелампус ясно се чу в балната зала на Космическия Дворец.
- Аз съм Изумруда-на-Славата, един изкуствен човек. В тази светлоземна вечер съм тук, заедно с моя друг, доктор Мелампус, за да представим на вас, а посредством вас и на цялото човечество, най-големият успех в човешката история. Успех, превъзхождащ дори
двете най-паметни събития от еволюцията на човека – преобразяването в човек-разумен от преди 40 000 години и преобразяването в човек-изкуствен отпреди 20 години. Само след час вие ще видите очи в очи – Хайви затаи дъх, щастие шурна из гърдите му – първата превърната-жена. Но, преди самия “бал”, доктор Мелампус ще ви каже няколко думи.
Хайви направи крачка встрани и напълно се скри зад Амитаон.
Мелампус вдигна ръце, красивите му дълги пръсти сякаш докоснаха всички жени, съвършено правилните черти на лицето му, непотрепни, но живи, внушаваха доверие и много, много очаквания. Медният му глас започна да се излива в душите на всички:
- Женското сърце! Каква е тайната на женското сърце? Онзи, който отговори на този въпрос, ще отговори на всички въпроси. Светът живя в невежество хиляди години, повярва в Бога, изучи природата, но така и не отговори на този въпрос. Сътвори тела, които летят, основа науки, които изучават лишея и бълхата, но не посмя да открехне тайната на жената, не създаде наука за женското сърце. Светът дълго живя със смътното усещане, че живее напразно. Но сега без подмамвания и сложни думи, без формули и жалки абстракции, аз ще ви кажа каква е тайната на женското сърце. След което ще ви разкажа няколко истории, които вие познавате, но ги познавате слабо, сред бледа светлина, защото все още не познавате нея – тайната на женското сърце.
Мелампус скръсти ръце на гърдите си, изправи гръб, широките му гърди се превърнаха в необгледна земя, а едрите му бедра непоклатимо се приковаха към подиума на Култа.
- Тайната на женското сърце е, че женското сърце иска да пътува! И нищо друго. Всеки дар за жената не струва, всяка дрънкулка не чини. Затворете жената, оковете нозете й, вържете ръцете й, нищо не сте постигнали! Защото женското сърце пътува! Дори светлината не копнее толкова да пътува, колкото женското сърце. И когато всеки друг път чуете за душата на жената, вече знайте, тя е метемпсихотична.
Един котарак отнякъде измърка сънливо.
- Метемпсихозата е преминаване от едно в друго, ала е преминаване – свещено и всесилно. Метемпсихозата не е преливане на вода от чаша в чаша, или придвижване на вятър от горите в полята. Не! Метемпсихозата е неограниченото и неовладимо преминаване във всичко, което може да се сетите или да не се сетите. Женската душа има силата да се превръща в каквото пожелае – в истинска жена, в привидна жена, в мъж, дете и камък, в ураган и звезди. Женската душа може да премине през старостта и смъртта, да низходи в ада и да излезе на светлина и всичко това без да се накърни ни най-малко. Женската душа при всички случаи не отказва никое страдание. А и защо й е да го прави? Какво са страданията за нея? Женската душа е способна да ги изживее докрай, да бъде цялата истина за тях! За болките, отчаянието и всепоглъщащата мъка. И нито те, и нито което и да е, не може да спре женската душа, защото тя е метемпсихотична, защото нейното най-велико щастие е да пътува.
Мелампус вдигна високо ръце, разпери ги и сякаш обхванатото от тях започна да се разширява все повече и повече.
- Виждал съм жени, които твърдят, че жената е страхлива, че е като дървото – не помръдва. Чувал съм жени да казват, че жената е под хомот, не тя се движи, а я движат. До мен е стигала заблудата, че жената е погубена по рождение, защото просто не може, не може нищо и нищичко. Единствено дава живот, но пък той е живот обречен на смърт и разложение. Говори се, а това е ужас и слепота, че жена значи черна орисия. Това ли е жената – питам ви аз, – нещо, което не струва?
Мелампус събра пръстите си в пестник, опря китките си една в друга и изведнъж, рязко и сред свистеж, разтвори ръце и откри белите си длани.
- Аз ви казвам, когато говорите за жената, когато я мерите с погрешните си мерки, спомнете си не друго, а женската душа! Тя пътува! Птица ли е, за да я уловите, дивеч ли е, за да я подгоните, скъпоценен камък ли е, за да я държите в шепи? Не! Женската душа е идеята за метемпсихозата! Затова една жена се превръща в Жена, само когато си спомни и когато осъзнае естеството на своята душа. Но това не е лесно. Никак дори. И за да се разбере какво имам предвид, както ви казах, аз и Хайви ще ви разкажем няколко човешки истории.
Кратка шумотевица. Ниска вълна от шепот премина през стотиците жени, събрани в балната зала на Космическия Дворец. И отново всичко утихна.
Мелампус подзе своята първа история:
- Всички знаете, а някои по-възрастни са били свидетели, как в началото на 2076-а един невидим за телескопите метеорит разбил на парчета скелето на застрояващия се тогава първи град в космоса. Няколко часа след това се установила метеоритна канонада по границата на видимата и невидимата страни на Луната. Човечеството изпаднало в шок. Възможно ли е, питали се всички, Земята да бъде ударена от космоса, без да може да се забележи откъде, кога и на кое място? Месец по-късно един стар фантазьор, селски летописец или нещо такова, който при това бил любител-звездоброец, забелязал синя почти прозрачна маса от метеоритни късове да профучава близо до Ио, третия по големина спътник на Юпитер. Проверката, която била направена, категорично отхвърлила твърдението на стария фантазьор. Ако не била странната почит, която съселяните му изпитвали към него, той щял да бъде диспансеризиран в подходящото заведение. Но пък старецът не се примирил. Напротив, с особена увереност и дързост заявил, че на 11 юни същата година три метеоритни къса със среден диаметър от десетина метра след преминаването им през земната атмосфера, ще се врежат в Тихия океан. И така в ранните часове на 11 юни целият свят разбрал, че този старец съвсем не е чак такъв фантазьор. А старецът имал дъщеря, невръстна дъщеря. Макар името й да не било това, той я наричал Майя. Говори се, че така някога наричали майката на фантазьора, макар това да не било и нейното име. Да, всички знаете историята за фантазьора, който пръв установил преминаването на първите пасажи “руда” през Слънчевата система, но сега аз ще ви възпроизведа един разговор между баща и дъщеря, който никога, ама никога не сте чували.
“Тате, какво виждаш там, в стъклото на тази тръба?”
“Небето виждам, детето ми.”
“Но защо ти е, тате, да виждаш небето, то и така се вижда?”
“Защото, ако добре видя небето през стъклото на тази тръба, ще успея да видя и отвъд небето.
“А какво има там, тате?”
“Там, детето ми, отвъд небето и всички звезди се намира човешката душа.”
“О, тате, позволи ми тогава да погледна и аз.”
“Не може, детето ми! Само на мъжа е дадено да гледа през стъклото на тази тръба.”
“Тогава, тате, аз искам да стана мъж.”
“Не може, детето ми! Ти ще станеш жена. Но да се стане жена е много по-трудно от това да се стане мъж.”
“Как се става жена, тате?”
“Жена се става, дъще моя, като се научиш да виждаш душата отвъд небето, без да имаш нужда да гледаш през стъклото на тази тръба.”
“Тогава, тате, аз искам да стана жена!”
“Ще станеш!”
“А как изглежда, тате, душата, която виждаш отвъд небето и звездите?”
“Тя е Синя луна!”
“Живеели някой на тази Синя луна, тате?”
“Разбира се, Майя. На Синята луна живее “Рудата”.”
“Рудата” ли, тате? Какво е “Рудата”?”
“Душата, Майя, която живее далеч зад всички небеса и звезди, е не просто една синя планета, а пътница, която се пилее, която се рои.”
“Както хляба ли се рои, тате?”
“Хлябът се рони, Майя, а Синята луна се рои като пчелите.”
“Полита и жужи ли Синята луна, тате?”
“Да, Майя, Синята луна полита и жужи.”
“Как става това, тате?”
“Синята луна, човешката душа, е животът на “Рудата”, и във всеки ден, и във всеки час, “Рудата” се отломва, дели се от своя стар дом и полита.”
“Накъде полита “Рудата”, тате?”
“Към своя нов и вечен дом, Майя, космосът!”
“Но, тате, ти си казвал, че космосът е черен, а аз се страхувам от тъмнината… Ох, тате, аз вече не искам да ставам жена.”
“Ех, Майя, ще дойде време и тогава ти ще имаш достатъчно сили, за да се довериш на “Рудата” и така да станеш истинска жена.”
Балната зала в Космическия дворец беше дотам притихнала, че чак сърцето на Хайви се чуваше. Мелампус ловеше нишките на своя разказ, прехвърляйки се от една на друга, без да изтърва никоя от тях:
- В първите месеци след появата на “Рудата” само малцина могли да я забелязват, но още в началото на 2077 година техния брой нараснал до милиони. Днес почти двадесет и седем години по-късно малцина нямат око за “Рудата”. Разбира се, освен Майя и нейния баща никой не знаел със сигурност откъде иде “Рудата”, което значи, че никой не подозирал съществуването на Синята луна. Астрономите предположили, че далечна планета е понесла удар, разпиляла се е на парчета и сега се носи из космоса. Страхът, да не би човечеството да бъде унищожено от “Рудата”, ненадейно преминал във възторг и неудържимо влечение. “Рудата” влязла в употреба. Понеже извънслънчевите синкави късове така и не станали напълно видими за човешките очи, те намерили своеобразно и изключително приложение първо в изкуствата. И днес картини се рисуват предимно с втечнена “руда”. Така перспективата в тях се разкрива с по-голяма дълбочина и, разбира се, в неизброима вариативност. Композициите неочаквано пропадат, но впоследствие – след търпеливо и прочувствено съзерцание – се възстановяват в една нова и определено необичайна цялост. Скулптурите са вече някак подвижни, а киното има пълния шанс да пресъздаде свят, невидян дори и в сънищата. Земеделието и индустрията не закъсняха също да присвоят “Рудата”. Един къшей “руда” заменя хиляди тонове от най-добрата тор, почвата буквално се прероди след досега си с нея. “Рудата” сее и “Рудата” жъне,/ а ние дори не ядем, /достатъчна е радостта, че гледаме как /”Рудата” сее и “Рудата” жъне” – се пее в известната песен. Строителните материали, подплатени с “руда”, се оказаха изумително устойчиви и пластични при нужда. Днес има постройки, които – както в строителните среди обичат да казват – “с добър архитект сами се завършват”. Златото и платината бяха изместени от фондовите борси и всичко, валута, суровини и стока, вече се съизмерва единствено към “Рудата”. Въобще нашия живот към днешна дата е немислим без “Рудата”. Но блажените времена или са сън, или свършват веднага, щом осъзнаем, че са блажени. В средата на 2078 година астрономите установиха, че “Рудата” ще пресича нашата Слънчева система в продължение на петдесет години, след което изведнъж ще изчезне. ООН и “Организацията на страните способни да улавят “Рудата” веднага и единогласно приеха “Програмата – сито и икономия на “руда”. Ала съдбата се оказа не толкова милостива. Две събития, едно през следващата 2079 година и друго през 2080, объркаха човечеството, но пък и разкриха невиждани досега възможности.
Белла чувстваше Мелампус! Чувстваше нещо едновременно крайно недостъпно в него, но също и нещо толкова непосредствено, че то без никаква пречка преминаваше в нея. Имаше усещането, че неговите желания са осезаеми за нея повече, отколкото нейните собствени. Това я опияняваше, правеше я да прилича на пепел, която се надига в новия огън, за да гори с него. И както казваше често баба й, Елена Сакрифиция – “Няма по-сладък и дивен танц от този на жената родена-отново”.
Мелампус се усмихна и без да се покланя, сякаш се поклони.
- Тук, сред нас, се намира човекът, който в късната есен на 2079 оповести реалността на един психологически факт, който занапред никой не можа да пренебрегне. Искам да попитам, ще ми позволи ли, Уважаемият Игнажд Рис, накратко и през моите, позволявам си да кажа не дотам слепи очи, да представя “Парадокса Нирвин-Вентила”.
“Риса” махна с ръка и изръмжа по-скоро в знак, че е чул, отколкото че дава съгласието си.
- Благодаря – прозвуча силният глас на Амитаон Мелампус. – Добре се знае, че “Парадокса Нирвин-Вентила” съдържа в себе си един по-малък, помощен парадокс, така наречения “Невидим закон”. Според “Невидимия закон” естеството на съзнанието е такова, че то не може да се слее нито с друго съзнание, нито с предмет, нито с каквото и да е. Млякото и виното могат да се налеят в обща чаша и така ще се получи неразделима смес, също два метала могат да се съединят и по този начин да образуват сплав. Парче “руда” може да се прибави към всичко друго и да се слее с него до съвършенство. Но съзнанието, човешкото съзнание, винаги и без изключение си остава отделено. “Невидимият закон” установява пределната близост на съзнанието, а оттук и границата, която никое познание, никое човешко познание, не може да прекрачи. Всеки опит да се премине тази граница, вместо да приближи съзнанието до неговия обект, ще го отдалечи от него. С годините се прие, негласно и най-вече несъгласувано с Уважаемия Игнажд Рис, че най-доброто познание – това, което балансира на границата на пределната близост, близостта, която не отдалечава – е мястото, където човек се чувства истински свободен. Или формулата, която схоластиците бързо изведоха, гласи – “знам най-добре, когато съм пределно свободен”. Самият Игнажд Рис отхвърли това, наречено от него, научно ехо. И въведе прословутия “Камшик на Ницше”, който в действителност осъществявал свободата. И то не пределната свобода, а както той сам я нарича “същинската свобода”. Действието на този “Камшик на Ницше” Уважаемият Игнажд Рис нарече psychagogia, взаимствайки понятието от Платоновия “Федър”. Цялата световна общественост, както и “Кръга на Науките” отхвърлиха това нововъведение към “Парадокса Нирвин-Вентила”. Как Ницше и Платон могат да се съберат в един ум и на едно място, трудно се разбираше. Но като цяло въпросът е – как “Парадокса Нирвин-Вентила” спомага да си поясним тайнството на “Рудата” и оттук магията по превръщане на жената?
Мелампус владееше вниманието и надеждите на своята публика до последната им фибра. Той ясно съзнаваше красноречието си и с усилие го контролираше.
- В технически план “Парадокса Нирвин-Вентила” твърди – както астрономията добре знае, – че колкото по-отдалечен е един наблюдаван обект, той е видим не в своето настояще, а в миналото си. И все в технически план “Парадокса” добавя, че колкото повече един предмет е произведение на изкуството, то той е толкова по-малко обгледим, тоест по-малко видим в своята цялост. И ако ние наблюдаваме едно тяло в неговата пределна космическа далечина, ние го виждаме в самото начало на времената въобще. Както и ако разглеждаме един обект, който може да се каже, че е съвършено произведение на изкуството, то той ще е на практика почти невидим за нас. Според “Парадокса Нирвин-Вентила”, ако отдалечим нещо красиво, произведено от човешка ръка, на разстояние, надминаващо земната атмосфера, то двата фактора, предизвикващи изкривено възприятие – времевата разлика и затруднената видимост – се съчетават, като резултатът е не техния сбор, а тяхното произведение. Космическият Дворец, в който се намираме в момента, е най-големият пример в това отношение. Той е красива постройка, отдалечена на деведесет хиляди километра от Земята.
Мелампус изчака думите му да попият и продължи:
- Уважаемият Игнажд Рис, най-достойният учен в днешно време, равен на когото е само Най-Тачения Карл Густав Юнг, разпозна в “Рудата” материал, от който би могъл да се създаде неописуемото, божественото изкуство. Според “Невидимият закон” способността да се вижда “Рудата” е най-точният признак, че човек е достатъчно близо, за да не е далеч и че не се намира толкова далеч, за да си позволи да се приближава повече. Парадоксалното е, че посредством почти невидимата “руда” ние хората се научихме, да прилагаме “Невидимия закон”. Както и че разбирането за “Невидимия закон” направи така, че ние провидяхме невидимата “руда”. Две твърдения, които в крайна сметка са едно и също нещо. А именно Познанието! Но преди да ви представя нетехническата, а по-точно психологическата страна на “Парадокса Нирвин Вентила” ще ви разкажа две други истории. Всъщност първата ще ви разкажа аз, а втората Хайви…


Публикувано от BlackCat на 27.08.2007 @ 13:58:45 



Сродни връзки

» Повече за
   Фантастика

» Материали от
   chezal

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

Ел тореадоро
автор: karabalak
462 четения | оценка няма

показвания 41012
от 50000 заявени

[ виж текста ]
"Една влюбена жена от 2103-а IV - Мелампус разказва" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.