автор: libra

Съветът на пеперудите обикновено се събираше веднъж в годината. На тези сбирки решаваха планово кой от света на гъсениците е време да го напусне. Планирането беше обичайното, като за всяка година бройката на преминаващите се определяше от нуждите на пеперудите. Когато се освободеше място за работничка, една гъсеница работничка преминаваше. Същото беше и с другите професии. Освен ако не се случеше нещо извънредно и не наложеше нуждата за спешен трансфер.
Днес той заминаваше. Милиони години нямаше да го има.Той беше художник.
Тя не беше художник. Понякога докато се хранеше се опитваше да подрежда изгризаното така че фигурите да имат някакъв смисъл, но това все пак беше далеч от изкуството. Многократно се беше питала, защо нищо не излезе от нея. Беше красива и умна гъсеница. И толкова. Започваше с лекота всичко, удаваше и се и въпреки това по една или друга причина нищо не успяваше да завърши докрай. Този ден я завари, като една умислена гъсеница на средна гъсенична възраст, която вече за нищо не се питаше. Седеше и гледаше в една точка. Точката се увеличи. Опита се да отмести очи, но не успя. Повърхността, която обхващаше точката ставаше все по-голяма. Искаше, но вече беше невъзможно да помръдне. Тогава усети придърпването. Нещо я всмука. На пръв поглед приличаше на хипербола, но не съвсем защото след фунията следваше тунел.
Беше поляна. Наричаха го поляна.
- Ти ли си новия художник, хм не предполагах че си жена, е, добре дошла! - посрещачът изглеждаше симпатичен и докато говореше табелката му на посрещач проблясваше на ярката светлина. Много ярка светлина, заболяха я очите несвикнали на такава яркост. В първия момент си помисли, че сънува после реши, че все пак не е сън и че този симпатичния наистина е дошъл да посреща някой. Огледа се за да види на кого говори, но не видя никой. Значи тя беше. Посрещача трептеше във въздуха с цветните жилки на прозрачните си крила и беше построил красива картина. Хармония преливаща в цветове. Възторженото му посрещане с "Добре дошла" беше последвано от извинителното продължение - Спешния трансфер се наложи внезапно, не можахме да открием ваши роднини за посрещането, така че се наложи аз да я свърша тази работа - той се усмихна и мило потрепна с крилца. Картината се смени в лилавата част от спектъра.
- Сънувам ли? - се запита тя - май не сънувам, твърде много истинско ми изглежда, за да е сън - си отговори, после се пресегна и за по-сигурно реши да се ощипе отзад по бедрото. Болката от ощипването дойде в главата и почти едновременно с прозрението, че това което докосва докато се щипе, беше краят на едно крило. Нежно като коприна крило. Обичайната гъсеничкова реакция в такива случаи би била шок. Тя го прие спокойно. Някъде в главата и мина мисъл, че има криле и толкова. Когато все пак тръгна с посрещача, минаващата мисъл в главата и съвсем си замина и този финал или заминаване, звучеше така - Егати купона. Ще има да им разправям като се върна. На кого щеше да разправя и къде да се върне, ей богу в този момент тя съвсем не знаеше.
Следвайки посрещача, пресече поляната и пред нея се простря празно пространство осеяно тук там с постройки. Постройките представляваха овали без врати и прозорци, оцветени в най-различни цветови комбинации. Гледаше ги с любопитство. Посрещача проследи погледа и, усмихна се леко и каза:
- Той ги е правил. Докато беше влюбен.
- Кой той - озадачено попита тя, а наум си помисли, че вероятно става дума за онзи заради когото тя бе дошла тук по някакъв неведом начин.
- Този Той заради който Ти си тук - потвърди съмненията и посрещача и докато говореше, тя забеляза как крилата му отново промениха цветовете си.
- Ти си талантлива - продължи посрещача - като гледам може да си по талантлива и от него.
- Но аз не умея да рисувам - тя се чуваше да отговаря, а в себе си продължаваше мислено да се учудва, че продължават да я припознават с художник. В края на краищата колкото и да и беше интересно това което се случваше с нея, редно бе да си признае, че не е художник и това изкуство със сигурност не бе спред уменията и.
- Едва ли съм Аз. До сега не съм нарисувала нито една картина в живота си - усмихна се смутено тя, след това продължи със съжаление - вероятно е станала огромна грешка.
- Неее, грешка е изключено да стане. Съветът не греши. Художник си, талантлив при това. Крилете ти раждат красота. Красота и хармония.. - посрещача замечтано погледна зад нея. Тогава тя си спомни, че кой знае как и откъде се беше сдобила с криле. Опита се да погледне зад себе си за да ги види, но не успя.
- Ела - посрещача се усмихна и я хвана за ръка - Ела тук - поведе я към една от овалните постройки, чиито стени преливаха от цветове. Стените бяха направени от материал който приличаше на слюда и тя успя да огледа отражението си в тях. Крилете и трептяха в най-красивото съчетание от цветове което бе виждала през живота си. И тъкмо си го помисли изпълнена със смесени чувства от възхищение, любов, топлина и преклонение пред красивото и то се смени. Новото преливане на цветове беше още по-красиво. До този момент тя не вярваше, че може да има и по-красиво, но ето че се случи. Замряла от възхищение погледна отново и се изуми. Още имаше още, не вярваше че може да има, но имаше и още по-красиво съчетание на цветове в изумителна за сетивата картина.
- Как става това - попита тя замряла.- Как се подреждат цветовете?
- Ти го правиш - отговори посрещача с усмивка. - Ти с мислите на душата си. Това което се нарисува, е това което е в теб. Не можеш да видиш как крилата ти трептят преливащи в цветове, но аз го виждам. Ти ще станеш велик художник. Влюби се. Толкова работа ти предстои, най-великите ти картини те чакат да ги сътвориш! Влюби се - повтори си като в сън тя. Влюби се, влюби се, влюби се...звучеше в ушите и когато отвори очи. Беше си на стола и всеки момент щеше да се изхлузи, най-вероятно задрямала от умора. Стената стоеше плътна срещу нея и безизразно я гледаше. Цветовете от съня ги нямаше.
- Господи - помисли си тя - какво става с мене, сънувам или не сънувам и в този ред на мисли за по-сигурно се ощипа по бедрото за да установи, че ръката и докосва нещо меко, копринено, нежно. Крилата. Беше се върнала с тях. Беше пеперуда. Трепна. Стената срещу нея се избистри и стана прозрачна. После засия в цветове. Беше направила картина. Значи вече беше художник. Толкова работа я чакаше. Толкова работа..