В стихове изливам напразно слова,
щом тебе не мога да стигна.
Защо тъй далеч си? Къде си сега?
Записвам аз думи на бялата книга.
След сянката твоя безсилно крещя -
звукът в тишината безследно отеква.
Ръката ми пише напразно слова
и мисъл за теб неотлъчно я следва.
Стена от кристал, между нас построена,
със силата женска да счупя не мога.
А другата сила - в душата стаена,
за знак безутешно пак бие тревога.
Крещя, но гласът ми до теб не достига -
в свой собствен свят затворен си ти.
С думи покрива се празната книга -
бавно я пишат тъжните дни.