автор: siromah

Тълпата излезе от Радио-Сити, където даваха новата премиера на “Орехотрошачката”. Два полицейски мотора Харли Дейвидсън, бяха спрели на тротоара отстрани на 6то авеню. Голям неонов надпис - “Радио-Сити” светваше и угасваше на всеки две секунди. Югото спря за миг, за да се наслади на прекрасната гледка, после продължи надолу по улицата.
- Извинете, господине - попита той възрастен мъж - току що пристигнах и няма къде да преспя. Знаете ли някой евтин хотел? Нямам много пари.
Откъде си момче? Да не си руснак?
- Не, югославянин.
- Аз съм унгарец. 30 години минаха, откакто напуснах родната страна. Модър. Едо Модър. Представи се мъжът.
- Аз съм Дончо. Приятелите ми ме наричат Дани или Юго.
- Двамата европейци си стиснаха ръцете.
- Аз по професия съм фотограф. Имам малко студио наблизо. - обясни унгарецът. - А, ти какво търсиш толкова далеко от родината?
- Какво да ти кажа - въздъхна Югото и се почеса по главата. - И аз вече не знам какъв съм. Преди войната бях студент в Техническия университет в Сараево. После избухна войната и ме мобилизираха. Югото замълча и лицето му посивя. - Имах мечти... - той въздъхна дълбоко - но всичко отиде по дяволите...
- Имаш ли приятели в Ню Йорк?
- Имах адреса на един познат от Сараево, но... - Югото се спря неловко и се изкашля - той се е изместил - ловко излъга той.
- Къде ще спиш довечера?
- Не знам - вдигна рамене Югото. - Честно да ти кажа, нямам идея.
- Слушай, хрумна ми нещо - подхвърли унгарецът - подхвърли унгарецът. За съжаление не мога да те поканя в моето студио. Домоуправителят е голямо куче и само търси повод, за да ми повиши наема. Но имам микробус, на няколко улици от тук. Ако искаш, можеш да спиш в него. Поне пари не трябва да плащаш!
- Разбира се. По-добре в микробуса, отколкото цяла нощ, като Сканджи кучка на улицата! Бррр!
- Това е още нищо! - засмя се унгарецът. - Да беше видял зимата, преди три години, мамата си трака. Виелицата навяваше такива преспи, че можеше да видиш колите!
- Не ме плаши, бре човече! Това ми е първият ден в Америка!
- Хе, хе - ухили се унгарецът. - Не се бой! Всеки е минал по тези дири! Насам, три улици по-надолу. - той го изгледа и подхвърли - Имаш хубав костюм!
- Чисто нов е! - изпъчи се Югото. - Купих го в Гърция. Специално за Америка!
- Не е много здравословно да скиташ нощем по улиците на Манхатън със скъп костюм. Има много банди и просяци. По-добре си сложи някои прости дрехи. Да не биеш на очи.
- Какво ще кажеш за тия дънки?
- Сега е по-добре. А, това е моята кола - той посочи с ръка напред.
“Само това не! - си помисли Югото. - Той навярно се е побъркал!”
- Ти се шегуваш? - измънка Югото и се спря.
- Това е първата кола, която купих в Америка! - каза гордо унгарецът и нежно погали микробуса по капака. - Сърцето ми не дава да се отърва от него!
- Що не го продадеш на музея?! - ухили се Югото. - Такава антика ще я лапнат като топъл хляб!
- Можеш да легнеш на задната седалка. Аз ще заключа вратите.
Под “заключа вратите” унгарецът имаше в предвид тежката, метална верига. От последната катастрофа, задните врати на микробуса бяха хлътнали като ченето на беззъба баба и те не можеха да се заключат. Унгарецът както всички източно европейци, нали си беше изобретател и му беше намерил цаката... Той беше измъкнал от някъде стара, ръждясала верига и я опаса около вратата като верижка около шията на фен на “Металика”...
- Бррр! - разтърси се Югото. - Доста е студено!
- Можеш да използваш одеалото! Някога аз също спях тук! Лека нощ!
Разнесе се дрънкането на веригата и щракането на катинара.
- Ами ако ми се приходи до... - измънка Югото.
Никой не му отговори. Унгарецът си беше отишъл.
Югото се почеса по главата и се огледа наоколо. Един лъч от уличната лампа се промъкна през мръсното стъкло и освети пода.
- Майко мила! - почти изписка Югото.
По пода лазеше хлебарка, ако можеше нещото да се нарече “хлебарка”. То бе тъмно кафяво и беше с големината на малка мишка. Гадината усети човешкото присъствие и се затича под седалката. Тази вечер тя имаше неканен гостенин.
Югото се отказа да разследва останалия животински свят в микробуса и се зави през глава с одеялото. “Опитай се да заспиш” - помисли си той. -“мисли за Бродуей, за полуголите красавици, които танцуват и пеят, тропайки с дългите си крака...”
Някакъв пияница мина отвън по улицата, пеейки с дрезгав глас. Той се спря до микробуса и започна да се облекчава...
Ех, бедни Юго. Това ли беше Америка, за която беше мечтал като дете?! Понякога мечтите са коренно различни от действителността! Просякът отмина и Югото се обърна на другата си страна. Той не можеше да заспи колкото и да се опитваше. Едно от страничните стъкла липсваше и беше ужасно студено. Югото усети как тялото му се вцепенява.
- Аа...аххрр! - извика той на себе си и скочи, разтърквайки вкочанясалите си ръце. - Ще измръзна като опашката на вълка във вира! Оуу, имам бутилка вино! - плесна се той по челото. Виното беше купил от Гърция подарък за приятеля му. Той извади фъстъците и сандвича, които му бяха останали от самолета и отвори бутилката с виното. По-скоро напъха корковата тапа в шишето, понеже нямаше отварачка. Той надигна и отпи дълго. Червеното сухо вино запали кръвта му.
“Така и баба знае” - затананика си Югото. Доброто му настроение се беше възвърнало и той подкара една шеговита македонска песен от старо време. В песента се разказваше за една стара баба, която си сложила помада и отишла на хоро, а забравила боба на огнището. Когато тя се върнала бобеца бил изврял, и дядото, който се върнал от нивата и ступал гърбината. - “Фъстъци и вино! Кой като мене!”
Югото имаше много фалшив глас, но това не го смущаваше. Виното развърза езика му и той запя патриотични песни...
- Добре ли си? - запита го на сутринта унгарецът. - Как спа?
- Умрях от студ! Добре, че имах бутилка вино да се сгрея!
- Зимата в Ню Йорк е много студена! Та какво ще правиш?... Имаш ли други приятели?
- Освен приятеля ми, който се измести - Югото не искаше да каже, че е в затвора - Той живее в Мушолу парк в горната част на Бронкс.
- Аз ще те хвърля до там.
- Нямам пари да ти платя - почеса се по главата Югото. - Имам само 20 долара, и тях ги пазя за черни дни.
- Не се бой - успокои го унгарецът. - Нищо не ти трябва да ми плащаш!
- Благодаря ти! - покърти се Югото. - Ти си вторият човек, който ми помага. Първо бразилецът, а сега ти!
- Всичките сме от едно тесто замесени, приятелю. Ако не си помогнем един на друг, кой друг ще ни помогне?! Е, какво е първото ти впечатление от Америка?
- Знаеш ли, в нас Америка е голямо нещо. Само като чуеш “Америка” и имаш чувството, че си попаднал в “Страната на Блажените души”! Ще ти разкажа един виц. Един югославянин пристигнал в Америка. Той имал чичо в Ню Йорк. Чичо му разправял: “У нас доларите летят по улиците. Само трябва да се наведеш и да ги събираш!” Та значи нашият човек излиза от летището и гладя в краката му се валят цяла пачка банкноти. Югославянинът погледнал доларите. Почесал се по главата и накрая ги подритнал. “Аз току-що пристигнах в Америка - казал той. - Няма от първият ден да се хващам за работа, я де! И утре е ден!”
Та това е нашето разбиране за Америка!
- Животът е труден, но само тук можеш да почувстваш истинската свобода, истинският въздух! Може при комунизма да ти дават всичко на готово, но винаги имаш чувството, че нещо те стиска за гърлото и че те души! Птичката може да бъде заключена и в златна клетка, но ще е нещастна и няма да пее!
- Истина е! - замисли се Югото и се усмихна. - Няма нищо по-ценно от свободата, от това да кажеш всичко което ти е на езика без страх, без да си чупиш врата във всички посоки, оглеждайки се за Държавна сигурност. Знаеш ли, когато бях в 8 клас с майка ми, в нощта преди Октомврийската революция, нацапахме болшевишките знамена с черна боя, а майка ми написа под портрета на Тито: “Гад, това ти е последния празник”. На другия ден селото осъмна с агенти на ДС! След като забраха родителите ми с тях, се домъкнаха и специални части от армията. Гадовете ме заключиха в мазето в кметството за три дни. Без вода и храна.
Югото замълча и челото му се набразди.
- Ей, човече, горе главата! - опита се да го окуражи унгарецът. - Не ти са потънали гемиите! Вече си в Америка! Тука няма кой с пръст да те пипне! Само ходи по правия път и всичко ще бъде наред!...
След около 40 минути пристигнаха в Мушолу парк Уей. Те лесно откриха сградата, където живееше приятеля му. Тя беше пететажна. Беше малко занемарена отвънка и приличаше на блокчетата, които в къщи комунистическите строители на бъдещето строяха от желязо и бетон.
- Благодаря ти много!
- Няма защо, приятелю. Слушай, гледам те как се мъчиш с тия тежки куфари. Що не вземеш тая количка. Ще ти е по-лесно. Само 10 долара. В магазина струва 20, но за хубав човек като тебе - на половин цена!
Югото се усмихна дълбоко в себе си и му наброи 10 долара по един. Америка ако не друго, поне правеше хората бизнесмени. Тук не беше като в Югославия - за всичко трябваше да плащаш!
Той поблагодари отново на унгареца и се отправи към сградата. Югото потърси звънеца на вратата. И този път удари на камък. Името на звънеца беше сменено. Приятелят му беше напуснал апартамента. Всъщност той никога не беше се срещал с момчето. Той беше син на позната на майка му. Югото въздъхна дълбоко и седна на стълбите пред входа на блока. Това беше последният адрес в тефтерчето му. “До тук добре, Дани - си рече той. - А сега накъде?”
Той извади портфейла си и започна да чете парите си. Бяха му останали само 32 долара. Не беше си купил дори и закуска за долар. Единствените пари, които беше похарчил, бяха 16 долара за автобуса от летището до Манхатън и 10 долара, които даде на унгареца количката.
- Извините, пожалуйста. Гаварите по русский? - запитаха го мъжът и жената. Те определено приличаха на руснаци.
- Канечно. - Отвърна Югославянинът и се ухили като варена тиква. - Меня зовут Дани. Я из Югославии.
- А я из Белорусий. Меня зовут Коля, а ета Даша моя жена. Мне очень приятна!
- Мне тоже. А вие как познахте, че говоря руски? - зачуди се югославянинът.
- Много лесно. Шапката ви издаде!
- О, бях забравил!
Голямата, пухкава шапка от кожата на див заек, беше закупил в Атина от руски търговци. Наричаха ги “ушанка”. Ушанките бяха традиционни руски шапки.
- Приятелят ми се е изместил.
- Човекът който събира наемите е от Югославия. В кантората му се събират твои сънародници.
- Наистина ли? Далеч ли е?
- Само на няколко преки. Елате, ще ви заведа.
Югославянинът и двамата белоруси се отправиха надолу по улицата.
- Харесва ли ви Бронкс? - запита го жената.
- О, да - кимна с глава Югото. - Това е хубаво кварталче. Големи паркове с дървета. Чисти улици. Харесвам го.
- Това е най-добрата част на Бронкс. Ти трябва да идеш в Харлем - 154 улица и Бродуей, за да видиш истинският Бронкс. Проститутки. Наркомани. Престъпност. Само черни. Там бели и мексиканци няма. Разбира се ако не ти е мил живота, можеш да се преместиш и да живееш там!
- А, това е кантората - посочи жената.
- Благодаря ви много, приятели. Довиждане.
- Довиждане.
Дани се отправи към кантората на югославянския емигрант. Сърцето му затуптя развълнувано като на пленена птичка. Предстоеше му първа среща със неговите сънародници в Страната на Пепеляшка...




© Kolio Karpela Всички права запазени.