автор: Ledena

Понякога едно Лято не стига....
Зеленото на очите ми се слива със син/ото , жадно потъват и отново изплуват. Слънцето усмихнато посреща погледа ми , окъпан в морски капки...Пясък се изплъзва от шепите ми ... топъл , златен.Бавно покривам бронзовата си кожа с него . Пареща , ласкава топлина се разлива по тялото ми , огнен лъч се промъква в златистия ми кичур... Приятно е. Дори и крясъка на гларуси , описван до баналност, не дразни слуха ми. Чувствам го като частица от неделимо цяло. Прашинка от което съм и аз...

Понякога една Есен не стига...
Разказва приказки под стъпките ми. Вълшебни приказки. Като листата под нозете ми. Така ми се иска да почувствам мекотата им. Да ги събирам с ръце и подхвърлям във въздуха , наслаждавайки се на бавният им полет. Не... Та аз отдавна не съм дете. Отдавна не съм обръщала детско носле към дъждовните капки...

Понякога една Зима не стига...
Бавно , крачка по крачка , оставям пътека в снега... Толкова е светло. И бяло. И тихо. Снегът проскърцва. Моите следи сякаш късат бялата му пелена. Вървейки , виждам дъха си и макар студен , въздухът носи в себе си чистотата ... като този на посипалия сняг ... Толкова бързо се разтапя в шепите ми...

Понякога една Пролет на стига...
Вдишвам и изпълвам гърдите си с аромат на треви.Свежа,зелена ... красива. Омайва. Маг/оснице , чудесата ти са безкрайни - като цветовете ти... Как искам да запазя тази пъстрота .... Да се слея с нея...
Погледът ми рисува картини. Съзнанието ми разлива боичките си и всяка една от тях остава ... някъде в мен.

Понякога ... Понякога един Живот не стига...