автор: siromah

Каруцарят размаха камшика и шибна злобно магарето.
– Побързай, ленивецо!
В задната част на каруцата стоеше евтин дървен ковчег. Няколко букета цветя лежаха на гърдите на мъртвеца. Униформата му на полковник от Югославската армия с ордените за храброст беше неговото посмъртно облекло по пътя му към отвъдния свят.
Зад каруцата на около 20 метра крачеха 3 възрастни жени, мъж и жена на средна възраст и 8 годишно малчуганче.

Малчуганът се наведе и грабна шепа кал. Той направи една кална топка и замерна черната птица, която грачеше от крайпътното дърво. Гарванът се уплаши и излетя.
– Престани! Колко пъти ще ти казвам! – младата жена, чието лице беше посърнало от тъга, плесна малчугана по дупето. – Виж на какво си заприличал! Истински коминочистач! Не мога да позная новите ти дрешки!
Малчуганът ревна и нацупи устни. Звънливото детско гласче подплаши едно самотно врабче.
– Млък! Млък ти казвам! – мъжът го погледна свирепо и малчуганът замръзна. Той продължи да подсмърча тихо, опитвайки се да избърше сълзите си.
– Не плачи, миличко! – Жената изтри сълзите му и го прегърна. – Бъди послушно дете!
Малкият я прегърна през шия и престана да хлипа.
– Дий, дий, Марко!
Каруцарят шибна магарето и намести качулката на дъждобрана си. – Проклето погребение!
Дъждът продължаваше да се лее из ведро. Най-сетне тъжната процесия стигна до старото християнско гробище. Каруцарят скочи и отвори ръждясалата метална врата. Пантите изскърцаха тъжно. Един гарван прелетя над гробището и кацна на обърната надгробна плоча.
Каруцарят хвана поводите на магарето и го поведе. Детето се разплака отново.
– Искам вкъщи!
– Почакай, миличко! – жената го целуна нежно по бузката. – Още малко и ще си ходим!
Мъжът се намръщи и повдигна яката на евтиният си шлифер.
– Не можеш ли да го накараш да спре да циври?! Лази ми по нервите! – обърна се той, хвърляйки свиреп поглед към малчугана. – Какви са тия лиготии?!
– Какво искаш от детето?! – избухна жената. – Студено му е и е мокър до кости, затова плаче! – гласът и беше загубил мелодичността си и беше хладен като стомана, а красивите и кафяви очи хвърляха мълнии.
Мъжът измърмори нещо под носа си и забърза напред. Кракът му се спъна в един камък и той се просна по очи в лепкавата кал.
– Мамка му! – изруга той, плюейки пръст. – Шибано време!
Той се опита да се изправи, но отново се хлъзна и заби нос в калта. Мъжът изруга свирепо.
Детето се засмя, гледайки го с широко отворени очи. За секунда то забрави, че е гладно и мокро и усмивка цъфна на лицето му.
– Мамо, виж! – посочи то с пръст, смеейки се. – Страшилище!
– Шт... тихо! – скара му се майка му и го шляпна нежно по дупето. – Баща ти...
– Той не е моя истински баща! – прекъсна я малкият и отново се нацупи.
– Откъде... научи?! – задъха се майката, поглеждайки го подозрително.
– Баба Мария ми каза: “Той не е твоят истински баща! Баща ти напусна майка ти, когато ти беше на 3 годинки...” Вярно ли е, мамо?
– Слушай, миличко, после ще говорим за това... Не мога да те нося... доста си тежък...
– Нека ходи сам! – намеси се мъжът, чистейки калта от дрехите си. – Виж колко голям е станал!
– Миличко, върви напред. – майка му го пусна на земята. – Внимавай, хлъзгаво е!
Детето зашляпа с удоволствие в калта и си затананика.
– Старата вещица Мария казала на детето, че не си истинският му баща! – каза жената, изучавайки лицето му.
– Рано или късно той сам щеше да научи, – хладно отвърна мъжът, намръщвайки се.
Най-сетне тъжната процесия спря. Гробарят ги чакаше, разтривайки замръзналите си пръсти. Гробът вече беше изкопан. Гарванът изтърси мокрото си тяло и изграчи отново.
– ...и нека божията светлина озари твоя път. Почивай в мир. Амин! – завърши старата жена и се прекръсти.
– Амин, – повториха бабите и се прекръстиха набожно.
Малчуганът хвърли букета с цветята. Очите му бяха плувнали в сълзи. Любимият му дядо, който му даваше бонбони и му позволяваше да го язди като магаре, беше мъртъв! Малкият не знаеше какво значеше да умреш. Майка му обясни, че дядото ще се пренесе в едно място, наречено “рай”, ...където е вечна пролет. Белоснежни ангели летят в небето, птички чуруликат по дърветата. Няма зима. Няма лоши чичковци, като тези със черните волги.
Момченцето се опипа по врата, където раната още не беше зараснала. “...Лошите чичковци щяха да отидат в друго място, наречено “ад”. Там космати дяволи ги варяха в казаните с горещ катран и ги бодяха с остри тризъбци. Лошите чичковци стенеха от болка...” Малкият се усмихна. Той искаше да бъде големият лош дявол...
Гробарят хвърли набързо няколко шепи пръст и рече:
– Готово! Утре ще се върна да го дозария!
Една стара жена се опита да протестира, но той я сряза:
– Мъртвецът си е мъртвец, няма за къде да бърза. А ако аз не се прибера скоро вкъщи, някой ще трябва да копае гроб за мене!
Той захвърли лопатата и се затича към гробарската къща.
Никой не се опита да го спре. Дъждът се свличаше по вадички в гроба.
– ...последно сбогом, татко! – младата жена избърса сълзите си.
Умрелият не беше истинският и баща, но се беше грижил за нея като за своя дъщеря. Когато нейният баща умря, смазан от немски танкове в Берлин, тя беше на 45 дни. Жената го знаеше само от снимките. Скромен мъж с късо подстригана коса, широко чело и топли кафяви очи. Също като нейните.
Жената хвърли последната роза в гроба и се обърна, хлипайки. Тя се почувства гола, самотна и изоставена...
Момченцето видя, че майка му плаче и се приближи, хващайки я за ръката.
– Не плачи, мами!
– Хайде да си ходим, миличко! – избърса сълзите си жената. – Ще се простудиш!
Тя прегърна детето и закрачи в калта след високия, строг мъж...



© Kolio Karpela Всички права запазени.