автор: rosy88

В онова босо село, дето всяка надежда е двор,
а петлите по тъмно пронизват със вик тишината.
Там, отдясно на къщата, точно до стръмния бор
всяка вечер към осем застава на Найден жената.

Как е бяла и кръшна! Уж е само на двайсет и три,
а в очите й, тъмните, тлеят вековни пожари.
Куче лавне, сред храстите шумне...Не трепва дори.
Като статуя бяла стои и душите ни пали.

Баба казва: Не гледай, не гледай проклетия бор!
Тази там не човек е, а сянка. Отдавна нежива.
Беше слънчево цвете, вода ненапита, но мор
във гърдите й диша подобно магия горчива.

Вече много години от както светът й умря.
Ала още стои и с очите си селото пали.
Тази толкова бяла и толкова млада жена
вече няма кого да намери. След Найден...Едва ли.

И прибираме двете от просторите сухо бельо.
После портите баба притваря и глухо въздъхва.
Тя ги помни щастливи, тя помни какво е било...
И в гърдите и свещ се запалва, тъй както във църква.