автор: angellaura

Знаете ли колко много обичам,
онази старата притча -
за това как змията
искала да пресече реката?
От страстно желание тя се измъчвала -
на другия бряг да достигне опитвала,
в молитви обсипвала всяка речна твар -
да я пренесе на гърба си наместо товар.

Молбата ù съвсем обикновена
в ужас хвърляла всяка рибка - мрена.
И жаби, и щуки побягвали бързо оттука -
на брега останала само стара костенурка.

"На твойта молба ще откликна сега -
промълвила нейната мъдра уста.
- Но знам, щом кача те веднъж на гърба
за мене е сигурна днеска смъртта."

"Не, няма страшно - змията промълвила
- ще бъда аз добра, послушна и мила.
Отдавна се надявам и чакам аз мига,
когато ще се плъзна отсреща на брега"

Костенурката стара дълго била живяла
и много неща в живота видяла.
Сърцето се свило от тази молба
и поканила змията да се качи на гърба.

В реката дълбока навлезли те двете
и сигурно напредвали към бреговете.
Но някъде там по средата - сред всичката тази вода
усетила костенурката змийските зъби във врата.

Отровата навлизала в нейната кръв
и само един въпрос достигнал до съзнанието пръв.
С останали малко сили едва
попитала тя онази змия:

"Нали си разбрала, че аз ще умра
и ти ще потънеш в тази река,
защо го направи, безумно създание?"

"Знам, че сега ще умра,
но не можах дори да спра -
с изкушението да се преборя, не става -
природата ми е такава !"

Обичам тази притча стара,
защото се познавам там сега -
природата ми е такава!