автор: siromah

Фоайето на студентското общежитие беше като пчелен кошер. Насам-натам вървяха млади двойки, държейки се за ръцете. Други гледаха телевизия или играеха домино или шах в стаята за игри, трети –които още не бяха пораснали, макар че имаха мустаци като Марко Кралевити, се опитваха да победят компютърния си противник. Само малцина бяха в стаята за пране и седяха по пейките, прозявайки се лениво или разглеждайки списания. Двамата югославяни навлязоха във фоайето и се заоглеждаха като заблудена овца, която търси стадото си.
Минаваме спокойно - каза Борето, след като проучи положението.- Като пет за четири!
Това беше любимата му фраза и означаваше да направиш невъзможното. Те се смесиха с тълпата и навлязоха в залата за електронни игри. Един студент се беше вживял в ролята на шериф и избиваше лошите чичковци с големия си патлак. Играта току-що беше дошла от Япония и беше най-големият хит в Западна Европа. Тя имаше голям 2-метров екран, към който беше свързан с кабел електронен пистолет, наподобяващ Колт. Графиките бяха много реалистични и младежите обожаваха играта.
...Трети куршум удари представителя на закона в гърдите и играта свърши. Очиларкото въздъхна тежко и постави пистолета в кобура на играта. Той претърси джобовете си още веднъж, но не намери никакви дребни пари. Беше изхарчил всичко до шушка. Той въздъхна отново и се отправи към своята стая, гризейки нервно ноктите си.
“По дяволите! – си мислеше той.-Почти се беше прехвърлил в следващото ниво, когато подлият бандит го застреля в гръб! Гад! Той щеше да му покаже следващия път...”
-Ей, приятелю, почакай!-спря го Борето. – Би ли направил една игра с мене?
Французинът се обърна и очите му светнаха като на Кума Лиса при вида тлъста кокошчица.
-С удоволствие, приятелю!
Югославянинът пусна два жетона и се спря в недоумение:
-А сега какво?
-Избери си един от четиримата шерифи. Тези двамата имат добро оръжие, но не са добри ездачи. Този тук има най-бърз изстрел. Аз винаги играя с него.
Двамата направиха избора си и играта започна. Скоро Югославянинът беше убит и френският му колега продължи да раздава правосъдие, пръскайки трупове наляво и надясно. Най-после играта завърши. Французинът избърса изпотените си очила. Беше поставил нов рекорд.
-Е, благодаря за играта!-каза студентът. – Аз ще се прибера в стаята си. Имам да чета за изпити.
-Ние също ще си лягаме. Цял ден сме на крак, тичайки от едно място на друго. Приятелят ми е като дете-иска да види всичко за един ден! Това е Париж, братле!-му казвам. На хората им трябва цяла година да разгледат всички музеи, художествени галерии, театри и дворци на културата.
-Ти си прав!-французинът беше поласкан от мнението на “чуждестранните студенти” . – Париж е сърцето на Европа.
-Някога един от нашите царе е казал, че “Човек и добре да живее-умира”. А аз ще добавя: “И преди смъртта да дойде и почука на вратата ти, намери време и разгледай едно от чудесата на света!” Париж , столицата на покварата и на леките жени, на хубавото вино и екзотични плодове, на революции и преврати , на обезглавени крале и разпънати на кръст метежници. Да, такава е моята столица. Аз я обичам, защото е истинска!-рече гордо французинът. – Кръвта на моите деди блика във вените ми. Знаеш ли, че моят пра-пра-прадядо е загинал на барикадата, застрелян от гвардията на краля. По-късно той, разбира се, заплати с главата си...Но да оставим историята настрана. Вие откъде сте?
-Ние сме чехи-излъга Борис. - Изучаваме френската култура и история.
-О, чудесно!-студентът извади пропуска си и кимна с глава към охраната. – Колко дълго смятате да останете в Париж?
Борис измъкна студентската карта, която беше намерил вчера. Беше с изтекла дата. Той размаха смело пропуска и продължи напред.
-Честно казано-не знам! Може би две-три години. Докато свършим парите на баща ми!
Униформеният служител хвърли кос поглед към тримата студенти и продължи да чете вестника. Дани въздъхна с облекчение.
Тримата студенти влязоха в асансьора.
-Кой етаж?-попита французинът.
-Седми!- излъга Борето. – В 705 живее Рене, смешен момък с огнено червена коса. Голам майтапчия е . Познаваш ли го?
-Не. Нямам много приятели. Лека нощ. И благодаря ви пак за играта!
-Лека нощ.
Французинът се измъкна от асансьора на петия етаж и махна привет-ливо с ръка:
-Беше ми приятно да се запознаем. До утре.
-До утре, приятелю, - насочи пръст Борето, също като с пистолет.-Буум! Ти си убит!
-Не! Аз те убих първо!-ухили се французинът.- Довиждане, приятели.
-Довиждане.
Вратата на асансьора се затвори и Дани въздъхна с облекчение.
-Ако беше гадже, имах чувството че я забиваш?! Какво толкова му се сваляш на тая мишка?! Имах чувството, че сме в театъра!
-Няма по-хубав театър от живота- рече мъдро Борето и поклати глава. – И ако понякога ти се падне ролята на палячото, ще трябва да я изиграеш до края.
-Ама че си страшен!- възкликна Дани. – Вмъкнахме се през главния вход като кралски величия.
-Нали ти казах, че ще се вмъкнем като пет за четири.
Вратите на асансьора се отвориха.
-След Вас, Ваше кралско величие!- рече сериозно Борето и се поклони до земята.
-Накъде?-засуети се Дани.
-Тук!
Борето огледа стълбището и се намръщи.
-Тук е студено и духа. По-добре да отидем в някоя от баните. Ще затворим вратата и ще спим на пода. Поне ще ни е топло!
Баните имаха централно отопление и за човек, току-що пристигнал от Източна Европа, те можеха да се сравнят с тези от арабските “Приказки от 1001 нощ”.
-Насам, по-бързо! Някой ще ни види!-засуети се Дани.
Борето заключи вратата след себе си и постла дебелия си овчи кожух на фаянсовите плочи.
-Малко ще ни е тесничко- рече Дани,- но важното е, че е топло и няма да ни вали като на улицата.
Той никога нямаше да забрави дните, когато спяха в парка, загънати с изхвърлени килими и рогозки, а дъждът се сипеше като из ведро и ги мокреше до кости. Беше ужасно!
-Ще спим като бебета!-рече Борето.- Харесвам това място. То ще е новата ни квартира.
-Съгласен съм!- ухили се Дани и преглътна слюнките си.- Не забравяй, че универсалният магазин е само на крачка от тук!
-Осигурихме си храната и квартирата, а сега е време за сън!
-Лека нощ, Борко.
-Лека нощ, Дани...
...................................................................................................................
Неочаквано се разнесе силно тропане по вратата.
-Има ли някой там?-чу се груб мъжки глас.
Борето се размърда, докато Дани продължаваше да се усмихва блажено в съня си. Кой знае какво сънуваше! За секунда Борето му завидя.
-Ставай! - сръга го приятелят му в ребрата. - Французинът тропа на вратата! Ще ни хванат по бели гащи!
-Побързай, дявол да те вземе!-извика отвънка отново сърдитият глас. – Имам лекция в седем часа!
-Аз също!-отвърна смело Борето.- Ако не искаш да закъснееш за лекцията, да си станал по-рано, умнико! Рано пиле, рано пее!-ухили се той.
-Да го отнесат мътните!- намръщи се Дани.- Тъкмо сънувах, че се намирам в Америка и дръвникът ме събуди! Беше толкова хубаво! Като в рая!
-Добре дошъл обратно в ада!-рече Борето и се ухили.- Може да не ти харесва, но такава е действителността. За едни луканка, а за други кора корав хляб!
Борис се засмя отново и облече овчия си кожух.
-Обличай се и да се махаме. Скоро ще станат всички и няма да можем да се измъкнем с часове!
Борето погледна през ключалката.
-Мръсникът му с мръсник!-изруга той.- Стои пред вратата и не мърда!
-Как ще се измъкнем сега?!
-Как?! -намръщи се Борето.- Както сме дошли, така и ще си излезем. Само върви след мен и не говори нищо!
Борето вдигна яката на овчия си кожух и отключи вратата.
-Какво си задумкал по вратата, дявол да те вземе?- ядоса се той не на шега. -Тук с “приятеля” ми не можем да си свършим “работата”!
-Пардон, пардон!-извини се французинът.- Не знаех, простете ми господине! Просто трябваше да използвам тоалетната.
-Да вървим, приятелко!-обърна се Борето към Дани и се ухили.-Довечера ще завършим това, което започнахме днес!
Французинът се обърна и добави нещо и двамата с Борето се засмяха в един глас. Ако друго не, то поне французите бяха много либерални по отношение на секса. Добре поне, че Дани не разбра какво каза приятелят му, иначе щеше да му счупи ребрата...
......................................................................................................................
-Извинете, господине. Къде се намира Националната библиотека?-запита учтиво Борис един възрастен французин.
-От другата страна на парка. Не може да я пропуснете!
Паркът беше обширен и беше украсен с десетки фигури на митологични същества. Особено красив беше фонтанът с къпещи се нимфи. Около тях палаво “играеха” немирни делфини, от чиито усти изскачаше висок водоскок.
-Не е ли чудесно?-запита Дани. Дълбоко в себе си той носеше душата на дете. - Обожавам Париж!
-Не бъди дете!-скастри го Борис- Или искаш да се повозиш на дървените кончета?!
Дървените кончета бяха другата атракция в парка.
-Иха, конче- вихрогонче!-извика едно дете и се залюля на гърба на кончето. Майка му стоеше встрани и се усмихваше.
-Трябва да се върнем в предучилищната си възраст и да изживеем детството си! Да вървим!
...Катюша мая...ушите им доловиха игривата руска песен.-Таваришите са тук - рече Борето и се заслуша. - Хайде да ги видим.
Дани си затананика с такт мелодията. Той не беше голям почитател на руските песни, но мелодията му харесваше.
Групата беше от 7 души, облечени в руски национални костюми. Единият от мъжете свиреше на акордеон, вторият на руски национален инструмент-балалайка. Третият руснак изкарваше дивни звуци от малката хармонтика. Две красиви девойки играеха, развявайки шарени кърпи. Дългите им руси коси се виеха като змии около стройните им тела. Встрани от тях подскачаха като диви кози двама казаци-с лъскави черни ботуши, красиви дрехи с везма и огромни мечи калпаци. Те играеха прочутия танц “казачок”. Увлечена от мелодията, тълпата започна да пляска с ръце. Казаците и девойките започнаха да танцуват все по-бързо и по –бързо. В един момент музиката спря и танцьорите се отпуснаха на земята. Тълпата избухна в небивали овации.
Девойките се качиха на раменете на казаците и музиката засвири отново. Беше време за следващия огнен танц. Единият от музикантите обиколи през тълпата, държейки своя калпак. Някои от французите пуснаха монети, но повечето -нищо. Тълпата започна да се разпръсква.
- Франсетата се забавляваха, но когато дойде време да разтворят кесиите си, сякаш им бъркаш в душите.
-Дори и банкнота да не е, поне дребна монета да пуснат!-възмути се Дани.
-Те не го пускат в селото, а той иска за поповата щерка да се сватоса!- ухили се Борето. Те сантим /дребна монета от пет стотинки/ няма да ти пуснат-ти за война ли говориш?!
Руснакът се приближи до двамата сърби. Той се опита да се усмихне, но усмивката му беше тъжна.
-Ета мне очень понравилась!-каза Дани и измъкна 100 франка банкнота от портфейла си.-Вие сте прекрасна група!
-Въй гаварите па руский?!- руснакът беше удивен. – Тук единствената руска дума, която чувам е “руски”.
-Франсетата имат мозъци като на пилета!- намръщи се Дани.-Как ще научат повече?! Как е бизнесът?
-Честно казано, не върви добре. Едва изкарваме пари за прехраната си. В петък ще тряба да заплатим за квартирата си и , ако не намерим пари, ще бъдем на улицата. Стаята е малка, може да сме шестима и да спим като войници по земята, но поне имаме покрив над главата. Сутрин девойките приготвят чай и вкусни “блини”. А вие как сте?
-Засега сме в едно студентско общежитие. Спим на пода в банята – рече просто Борето.
Дани го изгледа свирепо и скръцна със зъби...
-Не мога да взема пари от вас- рече руснакът.- Вие дори нямате за себе си.
-Повярвай ми, имам!- Дани измъкна портфейла си и размаха пачката с франковете.- Вие се нуждаете повече от нас от тези пари. Жалко, че не може да ви помогнем повече!
-Ние дори и да спим на улицата, няма да умрем -усмихна се горчиво Борето.- Повярвай ми, имаме закалка. Вие имате девойки с вас. Вземи парите -кимна той с глава на руснака и въздъхна дълбоко.- Ех, съдба, съдба!
-Богатият няма да ти даде дори и стотинка, но бедният е готов да даде дори и душата си! Благодаря ви, братя сърби! Друзя!- плясна той.- Запознайте се с Борис и Дани. Те са от Югославия.
Една от девойките хвърли закачлив поглед на Дани. Той наведе виновно глава и почувства как се зачервява...
След като си поговориха, славяните се разделиха сърдечно.
-Трябва да се срещнем някой ден и да ви заведа на обяд в Дефанса.- Борето намигна на Дани. - Последния път , когато хапнахме там, аз “платих” сметката. Този път Дани ще ни почерпи.
-Разбира се-повдигна вежди Дани, едва сдържайки се да не се засмее.- Защо не?!
-Дасвидания.
-Дасвидания.
Югославяните продължиха пътя си към Националната библиотека.
-Ей, ти, Рокфелер!-разчупи тишината Борето.- Мога ли аз също да получа сто франка помощ като сирак?
-Не бъди глупав!-намръщи се Дани.
-Кой е глупав?! Аз или ти?!- поклати глава Борис. Даваш сто франка на пълни непознати!
-По-добре да дам парите си на беден уличен музикант, отколкото на улична проститутка! Ти колко пари хвърли по пеперудите?!
-Ти знаеш, че обичам нощния живот, така че не ме обвинявай!
-Ти също! Какво правя с парите- е моя работа!
Двамата се разделиха сърдити един на друг.
Борис влезе в Националната библиотека, а Дани се спря пред един смешен клоун с паднали гащи и широки обувки. В ръцете си държеше бастунче. Беше великият Чарли Чаплин. Клоунът се затича към възрастна двойка и започна да имитира движенията на мъжа, сякаш беше негова сянка. Тълпата избухна в жизнерадостен смях.Възрастният господин се обърна и ...Той замахна с бастуна си, за да прогони сянката, тя- също, той извади лулата от устата си, сянката -също. Той се засмя, сянката също се засмя. Той започна да се опипва по джобовете, сянката-също. Той извади портфейла си, сянката също извади своя. Той хвърли няколко дребни монети, за да се отърве от нахалната сянка. И тук беше кулминационната част на представлението. Клоунът извади една едра банкнота от 500 франка/около сто долара грубо/ и я подаде на възрастния господин. Сянката му се усмихна, правейки му знак да я вземе. Старецът клъвна въдицата и протегна ръка.
Тълпата затаи дъх, за да види какво ще се случи.
Точно част от секундата преди господинът да вземе тлъстата банкнота, сянката-клоун разтвори ръката си и тя изчезна, сякаш се беше изгубила вдън земя. Тайната беше- това по-късно Дани научи- че банкнотата беше привързана с тънък ластик за портфейла.
Старецът остана като гръмнат.
Но това не беше краят на представлението. Клоунът разтвори куфарчето си и голяма боксова ръкавица изскочи, пружинирайки навън....
“Никога не кради!” –беше написано на ръкавицата.
Тя удари стария човек право в носа.
-Нокаут! Край на срещата!-извика клоунът.
Всички бяха изпопадали по местата си като зрели круши и се търкаляха, смеейки се от сърце.
Чарли Чаплин свали своя цилиндър от главата си и се поклони ниско на тълпата.
-Имам чест да ви представя великия комик Чарли Чаплин! А сега, моля пуснете нещо за една бедна душа!
Клоунът обърна цилиндъра с дъното надолу и започна да обикаля за пари. Един стиснат господин на средна възраст се обърна и се опита да се измъкне тихомълком.
-Ти!- извика след него великият комик.
Мъжът се направи, че не го е чул и продължи да върви.
Комикът завъртя бастуна си и с ловко движение го хвана за врата.
-Ха, ха!-засмя се той. – Ти пленник на Червен облак!-извика той и измъкна пластмасов нож-играчка. - Аз взима твой скалп!
Той започна да търка с острието по челото му.
-Ти има желязна кожа! Червен облак плаче! Няма скалп!-започна да подсмърча комикът.
Господинът се разсмя дълбоко и извади портфейла си. Той пусна една дребна монета в цилиндъра. Клоунът се намръщи и показа куфара с боксовата ръкавица. Мъжът се усмихна отново и пусна още няколко монети. Клоунът му се поклони и му подаде един стар чорап.
-Подарък за теб!-посочи той със знак.
Дани изгуби интерес към представлението и продължи надолу.
В близост до пешеходния мост се беше събрала голяма тълпа.
-Ааах!-изпискаха няколко жени и скриха лицата си с пръсти.
Дани най-после успя да си пробие път и се озова в първата редица.
Огромен мъж-гигант, с още по- огромно бирено шкембе, в което спокойно можеха да седнат 3 възрастни мъже, раздаваше метални стрелички на наредените в редица 3 жени и 2 мъже. Първата двойка-несъмнено мъж и жена, бяха представители на англо-саксонската раса-англичани. Жената до тях беше японка. Четвъртата беше закръглена госпожица с гарваново черни коси и огнен поглед, който издаваше испанската й кръв. И последният господин беше висок рус мъж с тяло на спортист-несъмнено скандинавец.
-Сега- започна да обяснява правилата на играта мъжът-буре. Той начерта с флумастер около гърдите си няколко кръга. -50 точки -посочи той центъра.- Всеки по-голям кръг е с 10 точки по-малко.- Не страляйте тук -посочи той лицето си и тук-хвана се той между краката.
Всички се разсмяха.
-Който събере най-много точки, ще спечели специална награда. Готови за стрелба! Огъъън!
Стреличките полетяха към човека -буре. Три се забиха в гърдите му и няколко жени от публиката изпищяха. Четвъртата стрела го пропусна, а петата се заби в смешните му червени бански.
-Казах тук!-клоунът посочи гърдите си.- А не тук!
Той направи любимия жест на Майкъл Джексън.
Някои от публиката се усмихнаха.
-А сега да проверим резултатите. Зелената стреличка печели 10 точки и трето място. Моля, елате да вземете наградата си!
Японката се приближи до клоуна с биреното шкембе и се спря на около метър от него. Клоунът посочи бузата си.
-Ти можеш да целунеш своя крал!
Японката, която вероятно не знаеше френски, не го разбра.
Той посочи със знаци.
Тя наведе срамежливо очи.
-Ти!-клоунът пъхна 4 пръста в устата си и изсвири със все сила.
Няколко хора от тълпата, събрала се около Чарли Чаплин, се обърнаха, за да видят какво става.
Японката се престраши и се приближи до него, за да го целуне.
Клоунът се наведе и... я целуна бързо в устата, издавайки мляскащ звук. Японката изпищя и побягна. Беше толкова смешно, че никой не остана сериозен и лицата на всички се изкривиха в комични гримаси.
Жълтата стреличка се беше забила в третия кръг.
Норвежецът застана смело до клоуна с бирено шкембе.
-Ти спечели целувка!-каза той и посочи бузата си.
Без да се смути, норвежецът се приближи до клоуна.
-Ти луд ли си?!-изпищя клоунът и блъсна скандинавеца с биреното си шкембе. - Целувките са за госпожиците! Ти можеш да целунеш този мъж! -той издърпа англичанина, чиято стрела за малко щеше да го лиши от най-мъжкия му мускул.
Норвежецът се засмя и му подаде ръка.
Клоунът направи сръчно движение и ,кой знае от къде, в ръката му се появи дървена ръка с черна ръкавица.
Той му “подаде” ръка и те се здрависаха.
-А сега-разнесе се отново гръмогласният глас на клоуна- е ред на финалиста!
Победителката беше испанката с огнените очи.
-Първа награда е снимка с короната на кралица Виктория!
Той постави една картонена корона на главата на испанката и откачи фотоапарата от гърдите й.
-Усмивка! Кажи сирене!
Красивата испанка се усмихна и ... тук беше коронованият номер на представлението.
Клоунът разтвори широките си гащи и натисна копчето на фотоапарата. Светкавицата щракна и лентата се превъртя.
-Марикон!-изпищя испанката и се нахвърли върху клоуна.- Тю еста льоко!/Педераст! Ти си луд!/
-Ьо те крео куерида!-отвърна шишкото на чист испански.- Вамос а сасарбос!/Аз ти вярвам, скъпа! Хайде да се оженим! /
Който от тълпата знаеше испанси, умря от смях.
Дани помоли една красива испанка, която стоеше до него, да му прведе. Тя му обясни със знаци.
“Е, глупава кратуно!-удари се в главата Югото.- Когато навремето приятелите ти учеха чужди езици, ти играеше футбол. Гледай сега като теле в канцелария!”
В същото време клоунът повдигна капака на дървения си сандък и извади едно вехто килимче и няколко бутилки от бира.
Публиката го наблюдаваше внимателно.
Той натроши бутилките с тежък чук и пръсна стъклата по земята.
-Ти ела тук!-посочи той едно слабо момиче. -Ти също! И ти!
З девойки застанаха встрани от него.
-Когато ви дам знак, ще се качите на гърба ми!
Клоунът събу обувките си и започна да ходи по стъклата.
Няколко жени изпищяха и се обърнаха, за да не гледат.
Шишкото походи още малко по стъклената пътека, спечелвайки овациите на публиката.
Накрая той стъпи встрани и изчисти ходилата си от съклата.
-Имам кожа като на диво прасе!-обясни той и повдигна високо крака си, за да покаже , че не е ранен.
Отново се разнесе ръкопляскане.
-А сега моят коронован номер!-той взе малкото килимче и го постла вединия край на стъклената пътека. - Ще ви разкажа една приказка. Тя се нарича”Кристалната гора и ловецът”.
Шишкото седна на дървения сандък и започна да разказва...



© Kolio Karpela Всички права запазени.