автор: apollyn

Потоците светлина, които достигаха пода, започваха да преповтарят рисунъка му, лъчите, подобни на капки лунна кръв, танцуваха по мрамора.
Светлината продължаваше да струи от тавана. Прекрасната звезда, която ги бе омагьосала допреди миг, се стичаше по мраморния купол на залата, сребристи ручейчета сияние, добили собствена плът, танцуваха по стените. И макар че младежите бяха ужасени, красотата на видението ги вцепеняваше.
Потоците светлина, които достигаха пода, започваха да преповтарят рисунъка му, лъчите, подобни на капки лунна кръв, танцуваха по мрамора. Слаб звън се носеше из въздуха. Сякаш тишината бе придобила плътността на кристал и звънеше…
Щом достигнеха центъра на рисунката вълните сребристо сияние започваха да се издигат във въздуха, да се завихрят, следвайки мелодията на самата зала. Аларис и Ниа гледаха втренчено отдръпващия се мрак, който сякаш пищеше от болка. Тъмнината отстъпваше място на ослепителната белота, която се настаняваше на няколко стъпки от пода, смеейки се, защото на двамата влюбени им се струваше, че чуват смеха на великолепната илюзия пред очите им. Сребристият облак танцуваше и се смееше, очертанията му се изостряха, превръщаха се сякаш в парчета стъкло, които разрязваха възприятията, в парчета светло съвършенство, което впримчваше вниманието и жегваше съзнанието…
Светлата мъгла придоби чертите на живо същество, което се носеше на няколко сантиметра над пода. То сякаш следваше ритъма на някакъв танц, стъпалата му пристъпваха из нищото, а сребристи воали се виеха около съвършеното му голо тяло. То бе жена с млечнобяла кожа и фини, правилни черти. Искряща кожа покриваше високите й скули и контрастираше със сребристосинкавите й устни, в чиито ъгълчета сякаш бе заключена усмивка. Очите й, ясносините й очи, излъчваха неизразима скръб, сякаш в тях бяха запечатани неизплакани сълзи, съпроводени с мъдростта на вековете, които бе видяла древната й душа. Двамата младежи не се съмняваха, че е древна, въпреки че лицето й бе като на двадесетгодишна земна жена.
Косите й танцуваха заедно с воалите от лунна светлина, които я обгръщаха. Кичури сребро обрамчваха съвършеното й лице и щом докоснеха стените или пода, от тях се разнасяше тих, затихващ звън като от стотици вятърни звънчета…
Сълзите грееха в очите й, редом с усмивката на устните й. Кожата й грееше, а мъглата около нея все още се избистряше, оформяше белоснежни крила, които докосваха пода. Крилете й бяха отпуснати, сякаш прекършени от неизразим товар, белотата им ослепяваше, всяко от стотиците им пера изпъкваше сред сиянието, което излъчваше съществото й.
Аларис и Ниа седяха вцепенени. Очите им бяха пълни със сълзи от красотата на видението, от скръбта му… От това, че то бе просто поредната илюзия, която този път вероятно щеше да ги погуби. Момичето се вкопчи в крадеца и прошепна в кожата му "Господи, тя е толкова прекрасна… И толкова тъжна… Сякаш светлината плаче с нея…", младежът само кимна в отговор и се заслуша в тихия звън на тишината.


П.С.
това е описание, което ми поръчаха един ден за една форумна игра. смятам, че се получи относително добре, въпреки че работех върху вече изградена чужда идея. съжалявам единствено, че не мога да рисувам, за да пресъздавам образите от онова, което пиша, върху хартията.