автор: siromah

След като г-н Розен Яков беше уволнен, защото не беше ушил “Новите дрехи на царя”, той започна да си търси нова работа. Един потомък на Цезар – дребничък строителен конструктор, го взе на работа със себе си.
На следващата сутрин Лъжливото овчарче слушаше своето началство със благоговение, сякаш беше ангел небесен. Към обяд започна да му показва някой хитрости в реденето на фаянсови плочки и чупенето им с един пръст като великия Брус Лий, което естествено доведе до отпадането на машинката за рязане на плочки. В късните следобедни часове, той се чешеше зад ушите си и копаеше злато от златоносните залежи, ту в лявата ноздра на носа си, ту в дясната. Един гладен бездомник се спря пред него и Лъжливото овчарче с радост раздели добивите си от златоносните мини. Просякът прибра “бяла парица за черна годеница” и се оправи към супермаркета “Златното ключе” за закуска. Буратино беше собственик и имаше щедра душа. Все нещо щеше да даде!…



На другия ден Лъжливото овчарче се върна на старата си работа и използва отсъствието на Цезар, за да “приватизира по български” инструментите му. В същото време великият римски вожд беше излязъл да си купи парче италианска пица и Кока-Кола. Младото кандидат-еврейче тъкмо се измъкваше от сградата, когато пред него застана Цезаря.



- И ти ли, Бруте?! – извика той и падна на земята със сломено сърце.



Брут се затича като заек към сената и взе да вика:



- Убииих Цезаряяя! Убииих Цезаряяя!



Една жаба, близка родственица на Цезаря чу злощастната вест и се удави в близкия вир. Щъркелът видя саможертвата и и затрака с клюн:



- Бъди проклет, Цезарю! Ти отне обяда ми, затова те прокълвам да се превърнеш в Караконджул.



Цезар се преметна в гроба си, извърна се насам-натам, но понеже бяха поставили трупа му в ковчег, обкован с железни обръчи, не можа да се измъкне. Няколко века по-късно, когато железните обръчи най-после бяха изгнили, скелетът изскочи от гроба си и се превърна в Караконджул. Таласъмът видя задъхващият се трудов народ и взе да рони сълзи. Всяка сълза се превръщаше в дума, всяка дума в изречение. Така се роди великият “Капиталът”. Няколко месеца по-късно друг таласъм изскочи от гроба си и взе да призовава пролетариата на бой с класовия враг. “Пролетарии от всички страни, съединявайте се!” – издигнаха два таласъма лозунги и запяха революционни песни…



- Ама че дребна душица имал тоя брадатко?! – оплака се Югото. – Трябваше да ми плати 20 долара, ами даде 15!



- Внимавай какво говориш! – предупреди го г-н Розен Яков. Откакто Лъжливото овчарче се беше записало за кандидат-евреин, то не понасяше някаква критика срещу своите хора.



- Евреите никога не лъжат! Спомняш ли си какво ми каза вчера?! – опресни той паметта на Югото. – Платил ти е 2.50 повече. Е, днес си ги е удържал!



Югото, който не беше Питагор, се почеса зад ухото и взе молив и лист. Той дълго смята и пъшка, докато по челото му избиха ситни капчици пот. Накрая той се ядоса – беше получил, че евреинът го е измамил с 225 долара и 50 цента, което изглеждаше повече от грешно – и смачка листа и счупи молива.



- Майната му! – рече той и обърса потта от челото си.



От край време Югото не беше добър математик.



- Виж, какво писмо получих днес! - Лъжливото овчарче размаха къс хартия, който беше силно напарфюмиран. – Покана от еврейският комитет за тържествено връчване на Възпоменателния медал на НВ цар Симеон 2, син на последния български владетел Борис 3.



Баща му беше спасил повече от 50 000 евреи от концлагерите на Хитлер, който за да си отмъсти, по-късно го отрови. Беше война и ако не беше с него, значи беше против него!



Г-н Розен Яков беше казал на интервюто с американският консул, че дядо му е загинал във фашистките концлагери. Ню Йоркското еврейско общество не пропусна случая да покани важната издънка от древно еврейско потекло и да го прикотка в своето семейство.



- Млади евреино - взе да чете Розен Яков. – “Аз не съм нито млад, нито евреин” – ухили се той на ум и продължи – Най-учтиво Ви молим да присъствате на тържествената вечеря – среща с негово величество цар Симеон 2. Вие ще бъдете включен в празничната лотария, която ще определи човека, който ще връчи Възпоменателния медал на царя.” Какво мислиш да отида ли?



- Разбира се! – облиза се Югото и се сети за огромния магазин в Париж, където си бяха напълнили търбусите с Борето. – Вечерята не е за изпускане!



- Прав си! Голямо лапане ще падне! А, бре Юго, нямаш ли костюм?! Трябва да се явя на вечеринката с костюм!



- Имам тук един – похвали се Югото. – От една църква ми го дадоха безплатно. Сигурно ще ти е къс. Ти имаш по-дълги ръце от моите! А краката ти – не крака, а цели кокили – навярно ще ти е до колената!



- Няма значение! Кой ще ме гледа в краката! – засмя се Лъжливото овчарче.
Югото въздъхна и извади сакото от гардероба. То беше почти ново и не му се даваше, но Розен Яков, беше човека, с който разделяше малката стаичка и той не искаше да си има проблеми със съквартиранта си.



- Бъди внимателен! Чисто нов е!



- Ще бъда! – обеща г-н Розен Яков. Обещанието му протече през едното му ухо и излетя през другото.



Костюмът му стоеше малко късичък – под малко се разбираше по-малко от две педи - и в раменете малко го стискаше, но всичко друго беше наред. Лъжливото овчарче се огледа в огледалото и се усмихна. Костюмът отиваше на меденият отблясък на косата му.



- Пожелай ми да ми върви на “наслука” – подсети той Югото.



Бившият войник взе една чаша и му поля с вода.



- Да ти върви по вода! – рече той със свито сърце, изпращайки своя костюм. – Не пий много! И крачи широко, да не му изтъркаш крачолите!



Тържествената гала-вечеря беше във “Веселата куртизанка”, на 6 авеню и 42 улица в Манхатън. На входа пред лъскавата въртяща се врата го посрещна портиер с големи генералски пагони. Това беше Петърчо Танкиста, който беше изпаднал в немилост след като Андрейчо Луканката беше завзел властта. Той избяга в Америка и веднага подаде молба за политическо убежище.



- Вай, вай! – завайкаха се чиновниците от бюрото по емиграция. – Петърчо, Петърчо, много си се натеглил душицо!



Те веднага му удариха щампата с надпис “Приет” и след около 45 дни, в един слънчев ден Петърчо Танкиста получи зелената си карта. И понеже беше генерал от армията и имаше генералска униформа, веднага го назначиха за портиер във “Веселата куртизанка”.



- Съжалявам господине! – рече Петърчо Танкиста на руско-сръбски-английски. – Я не могу да ти дам то коме!



- Аз съм г-н Розен Яков – гордо се изпъчи Лъжливото овчарче и размаха поканата си.



Петърчо Танкиста не се наложи да вика танковете и вдигна белия флаг.



- Можете да влезете господине! – поклони се той до земята, разкривайки златните си зъби.



Победителят влезе тържествено в хотела като Наполеон и се отправи към балната зала.



На поканата беше написано “13 етаж” и той… натисна 12, почесвайки се умно по главата. 13 етаж липсваше сред бутоните. След 12 следваше 14. Навярно са го изпуснали! – почеса се зад ухото г-н Розен Яков. – А сетих се. А, дебелите американци са решили да си направят физически упражнения. Значи те се изкачват до 12 етаж с асансьора, а после по стълбите до 13. Така се упражняват в работно време и вечер не трябва да посещават омразната зала по аеробика.



Лъжливото овчарче излезе от асансьора на 12 етаж и се насочи към табелката стълбище. Голямата метална врата беше отворена и той се за изкачва по стълбите. Той беше няколко стъпала нагоре, когато чу рязък металически звук. Лъжливото овчарче се обърна за да види как стълбищната врата се затваря. Г-н Яков се почеса зад другото си ухо и се за изкачва нагоре. За негов голям ужас металната топка на вратата не се завъртя - тя можеше да се отваря само отвън, но не и отвътре!
Tой се изкачи още един етаж нагоре и опита следващата врата. Беше заключена. Страхът го стисна за гърлото. Той погледна часовника си. Тържеството вече беше започнало и другарите му навярно празнуваха...
Когато Лъжливото овчарче стигна до 65 етаж, краката му се тресяха от слабост. Той почувства тежест в стомаха си и подложи бомбето си отзад. Когато се облекчи, г-н Розен Яков извади портфейла си и се изтри с три единични долара. Когато свърши, той сгъна банкнотите и ги прибра в джоба на сакото си. Когато се върнеше в къщи, той щеше да ги изпере и да ги използва отново. Деликатната миризма или - пикантната както и да я наречеш, няма да я сбъркаш – се разнесе във въздуха и го подсети, че трябва да направи нещо. Миячът на стъкла беше забравил горното стъкло отворено и Лъжливото овчарче метна шапката си, така както се мята гюле. Той дори не знаеше, че на другия ден това щеше да предизвика вестникарски шум. Един турист случайно беше заснел падащата шапка със своята камера. Снимката беше неясна и явно личеше допира на арматьора. Все пак се виждаше нещо заоблено, подобно на летяща чиния.



“НЛО – над Ню Йорк” – гръмна “Кокоши новини”. “Извънземно нашествие” – предупреждаваше “Гласът на отвъдното”.



Но това не бяха единствените сензации. Шапката продължи да лети и падна в количката на едно бездомно бебе. На другата сутрин един случайно минаващ лекар беше привлечен от пикантната миризма на човешки есенции. Той повдигна шапката и се изуми. Тя беше по-тежка от бебето! “Бебе се облекчава в шапка! Теглото и е двойно по-голямо от неговото!” – беше заглавието на първата страница на “Вълчо правосъдие”. Но нека да се качим в машината на времето и да се върнем в миналото, за да видим какво стана с Лъжливото овчарче.



Бедната кандидат еврейска душица се беше излегнала в ъгъла и блажено се усмихваше. В съня си г-н Розен Яков беше почтен гост на тържествената вечеря в чест на българският цар. А там имаше маси, не цели трапези отрупани с какви ли не лакомства: печени прасенца в чиито уста се мъдреха червени средногорски ябълки, баници със сирене – и то не какво да е, а овчо сирене от Тракийската низина, печена риба – не от къде да е, а от Охридското езеро, варени раци от далечна Аляска, чер хайвер от майка Русия, която слабееше и слабееше с всеки ден, защото кърмеше не само своите деца, но и чуждите, филе от акула от Филипинските острови и какво ли още не!



Лъжливото овчарче, придърпа няколко подноса към себе си и лакомо се нахвърли върху храната…



Блаженият му сън продължи до ранни зори, когато чистачът го… събуди. “Толкоз години ли съм живял в илюзии?! – заплака г-н Розен Яков и се огледа в малкото огледалце, което винаги носеше със себе си. Червените нишки в косите му се бяха превърнали в бели. И изведнъж той погледна костюма си, всъщност Юговия костюм. Беше също бял!



Росен Яков си отдъхна, защото се досети, че белият цвят на косата му не беше истински. Бялата като слонова кост смес не беше нищо друго, освен… боя! Докато беше спял, той беше прегърнал кутията с блажна боя, взимайки я за печен свински бут…



“Помощникът ми е малко несръчен! – обясняваше по-късно г-н Розен Яков в купето на мотрисата. – Без да иска изпусна кофата с боя върху мене!



- Следващият път си вземи чадър! – посъветва го човекът. – В индийските магазини се продават три за един долар! Ако вземеш 5, ще ти направят още по-голяма отстъпка! Ще продадеш останалите на приятелите си, а последния ще оставиш за себе си1



Розен Яков дори и за миг не подозираше, че човекът до него беше един от най-големите играчи на борсата на Уол Стриит. Той някога беше започнал с продажбата на ябълки и днес беше мултимилионер. Всъщност принципът беше много прост. Той купи една ябълка за 5 цента и я продаде за 10. С получените пари взе две ябълки и ги продаде отново. Така парите му се увеличаваха като снежна лавина… докато един ден леля му умря и му остави 5 милиона долара в наследство…



Югото стоеше с провиснала челюст и не можеше да повярва на очите си. Небесно-синият му костюм се беше превърнал в бял. Лъжливото овчарче се почеса мъдро зад ухото и рече с обещаващ глас:



- Не се бой! Ще го почистя за секунди!



Преди Югото да успее да го спре, той грабна телената четка и започна да търка боята. Един час по-късно Югото имаше най-оригиналния костюм за нощта на Вси Светии. Беше наистина страховит и малкият Жорко, сина на младото семейство, което спеше от другата страна на коридора, изпищя и се скри в полите на майка си. Югото спря да съжалява, защото той беше голям почитател на карнавалите и знаеше, че появяването му с този костюм щеше да бъде истинска сензация…







© Kolio Karpela Всички права запазени.