автор: sljapata

Бавни, глухи стъпки. Накъде сте тръгнали, крака?
Всичко спи. Само душата се разхожда по паважа, полугола, съблякла дрехите си още от сутринта. Облякла е една друга одежда, която дори кучетата не помирисват. Гласът изтънява, до степен способна да скъса жиците на завързваното с години съзнание. Шумно е. Ако нещата бяха подредени, траверсите щяха да крепят релсите и пътят нямаше да повреди добитъка. На водопой са тръгнали всички големци с малки шепи. Затуй им дават чаши. Сакат народ се ражда, майко. Боли ли те нещо? Окраде ли някой съня ти? Знам, влезе, забрави да се събуе и в тъмното потроши стомните, с които си носила вода за мен. Не бой се. На съмване ще събудим петелът да ни каже дали и той душа носи. Полудял е сигур, отколе пее всяка заран...

Какво ми приказваш? Чуй, децата играят. Тъй е късно, а нямам сили нозете ти да завия. Уж е топло, а треска се стича покрай очите. Чуй... децата играят. Ако мога ръцете ти да целуна и тъй сърцето да сгрея... Нечий дъх рисува думи по стъклото: „съблечи се, за да те сгрея”. Съблечи я. Душата.