автор: ten

ТЕНЧО ДЯКОВ
СРЕДНОЩНИ ВИДЕНИЯ
РАЗКАЗИ И НОВЕЛИ

ПЕХЛИВАНА

Като слезе по трите стъпала под козирката на входа, събу гумените цървули, внесе ги и ги остави на изрязаното парче балатум зад вратата. Отръска брезентовата шуба и окачи и нея на закачалката над цървулите. Обра две-три сламки, полепнали по дочените му панталони и събу и тях.
Внесе кофата с въглища и я остави до печката. Поразбърка с машата загасналия огън, сложи три-четири бучки и открехна долната вратичка, за да поеме печката въздух. Сетне ми дълго ръцете си. От мазолите и начеващия артрит пръстите му трудно се сгъваха. Ако вземеше в шепа ситен пясък, не можеше да го задържи. Дланта му беше като лопата и все още бе съхранила много сила. Наплиска лицето си, не защото беше мръсно, а тъй - по навик. На самозалепващи се кукички, върху плочките на мивката имаше две кърпи: "за ръце" и "за лице". Хвърли поглед в огледалото над бойлерчето и прокара пръсти през оредяващата, почти бяла коса. Отсреща го гледаше едро, набраздено от годините лице, с дебели черни вежди, под които кафявите му очи изглеждаха по-малки и хлътнали. Огромни мустаци скриваха горната устна, а под устата изпъкваше квадратна брадичка с набола прошарена брада. Дълго и замислено се бърса като човек, който няма за къде да бърза. После пусна телевизора и синкавата му светлина обля стаята. Програмата още не бе започнала. На екрана излезе контролната таблица, на фона на някаква песен на английски. Печката се разгоря и от отвора на средното колело по тавана заподскачаха червеникави отблясъци, които надвиваха сиянието на телевизора.
Прозорците потъмняха още повече. Денят стана къс и рано се мръкваше. Пък и стъклата бяха запотени от тенджерата, в която вряха няколко картофа. Чак сега той запали лампата. Светлината заля стаята, застлана с домотъкани черги на червени, зелени и жълти ивици. В единия ъгъл бе широкото двойно легло, покрито с шарена дамаска. На стената, над него, със стъкларски гвоздейчета на халкички бе окачен гоблен, изобразяващ идилична картина на горска поляна с елен и къщичка в дъното. Между мивката и леглото имаше стар кухненски бюфет с красиво наредени, почти неползвани чаши и две-три бутилки от уиски, пълни с домашна ракия. На прозорците висяха пердета на светли райета, с цвят на охра, които той не спускаше. Прозорците гледаха към двора, пък и какво ли можеше да се види през запотените стъкла - един самотен, възрастен мъж.
Картофите бяха се сварили отдавна. Той ги подложи под струята на мивката. След това извади от бюфета голям, зелен поолющен кастрон, сложи си очилата и започна да бели картофите. Те още пареха, но загрубелите му ръце не бяха толкова чувствителни.
Навън дъждът монотонно ръмеше. Вече трети ден от свъсеното небе почти непрекъснато се стелеше като тънка мъгла ситен дъжд. Самотното поле къде преорано, къде с изоставен неорязан царевичак се бе свило под студения есенен дъжд. От още топлата земя по обед се вдигаше лека пара, която се сливаше с дъжда. Тук-таме по дълбоките бразди и дирите на камионите мътно проблясваха локви. Локви имаше и по изровения асфалт на улиците, по отлепените или счупени плочи на тротоарите. Те личаха най-вече на площада пред читалището. Улегналата се настилка образуваше цели водни полета, защото нямаше канализация. Покрай бордюрите към долния край на селото, към сеновалите, при по-силен и продължителен дъжд течеше вода, която се събираше в огромна локва на поляната. Пресъхваше чак през юли и в началото на есента отново се напълваше. Тя беше рай за махленските гъски и идеален развъдник на рояци комари.
Тази година и лятото бе дъждовно, така че практически нямаше преход към есента. Още от Кръстовден започнаха дъждовете и с голям зор едва успяха да приберат гроздето, ябълките, царевицата.
Зареяно сред хълмовете на равнината, селото бе далеко от градовете. Тук новините идваха главно по телевизията. Радио хората нямаха време да слушат. А телевизията показваше войната в Босна, бъркотиите в Русия и разправиите в София. Отначало селяните обсъждаха кой какво казал, кой е хубав и кой - лош. Дори тук се опитаха да ги разделят. Идваха от градовете някакви, записваха за новите партии. Някои наистина им повярваха, записаха се. Но всичко остана само на книга. Дъждовете плиснаха. Липсата на пари, калпавият фураж, проблемите за земята това бяха темите на обичайните разговори. И разбира се децата.
Обезлюди се селото. Малко млади останаха. В голямото училище имаше само петдесетина деца, та се наложи да сливат класове. Понеже вече не плащаха допълнителното по постановление 800, някои учители, които не бяха местни, напуснаха и заминаха по родните си места. Много от младите хора, които намираха работа я в текезесето, я в потребителната кооперация се запиляха по градовете отдавна. С помощта на родителите си, на близки роднини, живеещи в града и успели да станат "началници" се уреждаха жителство, работа и панелни апартаменти. На село се връщаха само по празниците и есен да приберат царевицата и гроздето. Другото оставаше на старите. Те, ако още не бяха пенсионери, ходеха на работа на полето. Сутрин рано и вечер по тъмно оглавяваха животните, големите дворове и земята за частно ползване. Успяваха да отгледат кой кравичка, кой овчици, две-три прасета,
трийсетина кокошки, пуйки и гъски. Осигуряваха сено и зърно за зимата. Приготвяха зимнина за себе си, за децата и внуците. Наливаха виното, варяха ракията и вършеха всичко онова, което за селянина е не само препитание, а смисъл на живота. Работеха не чак толкова от нужда, а защото това бе генетично заложено у всеки един от тях. Сега сееха, копаеха, оряха, защото следваше новия сезон, новата година, която се различаваше от предишните основно по сушавост или дъждовитост. Тя прибавяше някой нов внук, бръчки и болести, но богатство - не. Пък и селяните никога не са мислили да стават богати. Гледаха да изкарат до следващата година. Да отделят някой лев настрана, я за нещо непредвидено, я просто "да има с какво да ги заровят". Обикновено тези парици отиваха в града за нова пералня, телевизор или кола; за сватба или кръщене. А за себе си отделяха за парче басма за рокля на жената, ако дъщерите и снахите не им оставяха своите за доизносване, и за дочени панталони и гумени цървули на мъжете.
Размъти се времето. Нова политика, нови партии, нови приказки влязоха в устата на хората, объркваха им понятията, внасяха смут в закостенелите им представи. Като развалиха текезесетата мнозина си мислеха "е, ще му сменят името и пак ще си остане същото". Но когато далавераджии и тарикати разграбиха за няколко месеца всичко, каквото може да се отмъкне, притесненията се превръщаха в тиха, неосъзната завист, в мълчалива ярост и в страх. Страх от бъдещето, защото понятията "свобода" и "демокрация" им бяха далечни, непонятни, но и ненужни. Селянинът винаги се е смятал за "втора ръка" човек, който трябва да работи. А някой друг, пък може и да е по-прост да го управлява. Не че никой от тях не можеше да се справи с това. Опит имаха. Едно време стопанствата се ръководеха от хора с основно, че и с незавършено основно образование. Но те милееха за земята. Познаваха всяко кътче от землището, нямаха тайни помежду си. Знаеха си и кътните зъби и понеже всички се ръководеха основно от грижата за земята се разбираха без много приказки. Е, случваше се да се посдърпат с някой калпазанин или кръшкач, но тези инциденти бяха като семейна кавга. Бързо и колективно се определяше вината, а който не вървеше в крак, просто изпадаше. Или трябваше да приеме общия стил на стадното поведение, или да си търси препитание другаде.
После нещата бавно и неусетно се промениха. Надойдоха чужди хора да командват, не да работят. Те имаха власт, която не се обсъждаше. Отначало селяните не се тревожеха много-много. Те просто оряха, сееха, копаеха, жънеха. Веднъж на три месеца ходеха на събрание, защото трябваше да гласуват нещо, което не разбираха, но им обясняваха, че е за добро. Не може да се каже, че добро нямаше. Вече не превиваха гръб със сърп и паламарка, не натискаха плуга зад воловете и конете. Кравите дояха с агрегат. Вдигнаха нови къщи. Изучиха децата. Гледаха кино и телевизия. Водеха ги на екскурзия до други краища на страната. Някои ходиха даже и в чужбина. Даваха им меда-ли и грамоти. Тези неща внесоха по-друг характер в бита на хората. Мисленето им също се промени. Те разбираха, че с много работа богат не се става. Търсеха връзки, започнаха да ходят на полето "за присъствие". Земята, тази - общата, беше станала ничия. И те я обработваха, защото нямаше какво друго да правят. Но не знаеха какво правят и за какво го правят. Чакаха да дойде денят за заплата, като чиновниците и работниците във фабриките. А иначе домът беше основата. Защото от текезесето няма да ти дадат да си заколиш прасе за Коледа. Не стигаха парите да си купуваш мляко и сирене. Срамота беше да не си налееш вино, да не си свариш ракия, да не си направиш консерви и туршии. Пък и всеки си правеше зимнина по свой тертип, наследен от бащи и деди, по свой вкус. И на зима като дойде някой на гости ти става драго, щом те похвалят "какво тънко винце си налял" или да те попита: "Как я правиш тази крехка сланинка?". През лятото жените обменяха опит за някоя нова туршия или за сладко от еди-какво си. Стопляха сърцата на селяните най-вече децата и внуците, които наесен набързо опразваха мазетата с възклицания: "Ох, че вкусно! Догодина да направите повече от този мармалад! - Но след тях оставаше горчилката на дългите зимни вечери. Когато всичко беше отдавна казано. Новините по телевизията не даваха повод за коментар, освен за някоя забележка. Филмите бяха чужди на тези, сраснали се със земята хора. Всичко, което гледаха, им се виждаше далечно, непонятно. То не ги засягаше, защото не се говореше за земята. А всяка друга тема им беше далечна, неинтересна и неразбираема. Затова щом се нахранеха, рано-рано си лягаха. Но сънят бягаше от очите им. Мислите им отлитаха към градовете. Хората се чувстваха съпричастни и притеснени от това, че децата им не живееха добре. А те не можеха да им помогнат. Защото нито имаха пари, нито власт, нито пък знаеха какво да направят. Затова само въздишаха и триеха парещите в тъмното очи.
През деня, с грижите около къщата и животните времето течеше някак по-бързо. Но с настъпването на мрака над главите им, заедно с тъмнината, се спускаше някакъв огромен похлупак, който ги притискаше сякаш се мъчеше да ги задуши. Така беше не само с тях. Така живееха всичките жители на малкото, зареяно сред хълмовете на полето село. А навярно и на всички села от планината и полето. От време на време, като отиваха до фурната или до магазина, срещаха някой и друг старец като тях. Разменяха сведения за болестите, за времето и за децата. Но и тези новини бяха отдавна казани, така че разговорът бързо секваше. После всеки свиваше зиморничаво глава в яката на шубата и бързаше да се прибере. За да седи и да се блъска с мислите си като вода в бряг.
Отдавна вече не се караха с жените си. Нямаше защо. Преди, ако мъжът влезеше с кални обувки или си оставяше мокрия каскет на стола, жената мърмореше яко, макар да знаеше отдавна че няма полза. Но сега и това престана. Просто жените и те млъкнаха. Премятаха куките с невиждащ поглед и от време на време от гърдите им се отронваше дълга тежка въздишка. Полека-лека, някак незабелязано, както бе живяла, жена му започна да линее. Колкото беше дребничка и слаба, тя просто се стопи пред очите му за няколко седмици. Движеше се като сянка. Вършеше си домашната работа някак механично. Но все по-често той я виждаше как приседнала на стария дънер, който му служеше за дръвник се унасяше. Гледаше безжизнено в пространството пред себе си. Кокошките се качваха в полата й, когато им носеше храна и кълвяха от ръцете й. Тя дълго стоеше така и после изведнъж се сепваше, като че ли се пробуждаше от дълбок сън. Пропъждаше птиците с немощен жест, изсипваше зърното на земята и без да отупа престилката си бавно се прибираше в къщи. Друг път, както бъркаше яденето на печката, оставаше безмълвно с лъжицата в ръка. Чак когато яденето замирисваше на загоряло, започваше отново да бърка в тенджерата, макар вече да нямаше смисъл. Нощем лежеше с отворени очи и невиждащ поглед. Не се оплакваше. Просто така бе свикнала. За нея тежкият труд на полето, грижите за мъжа, за децата, за къщата бяха нещо дадено от бога; нещо като болката при раждането, което жената е орисана да понася. Тя никога не повиши глас, не му се скара, не се разсърди, когато научаваше за някоя негова забежка на младини. Търпеливо понасяше и псувните и тежкия му пестник, макар това да се случваше рядко. Със същото покорство приемаше и ласките му. Никога не му възразяваше за нищо. Приемаше съдбата си с покорството на добиче. Когато обсъждаха нещо за децата или когато строиха къщата, тя само кимаше глава в съгласие с това, което мъжът й казваше. Понякога, когато му беше трудно, в моменти на внезапна топлота, която трудно може да се нарече любов, той й говореше нежно, като на добър приятел. Но тя само се усмихваше плахо и повтаряше монотонно: "Тъй-тъй… ". Или: "Както кажеш".
Отначало това го вбесяваше. Псуваше яростно и дори замахваше. После свикна и престана да търси съветите й. Само заповядваше и тя тихо и безропотно изпълняваше. Като се замислеше и се върнеше назад в годините, понякога се чудеше, как той, с неговата луда глава се ожени за тази кротка и невзрачна женица, която едва стигаше до рамото му и можеше да я носи като малко дете под мишницата си. Не разбираше, че напиращата тогава сила търсеше да покровителства някого и точно тя се оказа обекта на неговата опека. Тогава той не схващаше смисъла на действията си. Правеше всичко, воден от чувството си на водач, на млад и силен мъж, комуто всичко е позволено. Пък и не само в селото, но и в околията нямаше кой да му излезе насреща. На всички сборове той вземаше коча на борбите. Понякога срещаше някой другоселец, когото не познаваше. Изненадващо му прилагаше научената от един стар турчин хватка "Курт капан". Попадналият в този вълчи капан борец нямаше начин да се измъкне от яките му, жилести ръце и не му оставаше нищо друго освен да го потупа по рамото, с което се признаваше за победен. От тогава му остана прякорът "Пехливана". Хората го произнасяха с уважение и страхопочитание. В битките с ергените от другите махали, разчиташе не само на силата си. В такива моменти го обхващаше неистовата ярост на мъжкаря, комуто искат да отнемат женската. Той се биеше с такава стръв, че противниците му бягаха не от ръцете, а от погледа му на изгладнял, освирепял вълк. Макар да не го смятаха за много умен, слушаха го повече от страх и от уважение към неговата упоритост. Никой не помнеше да не е изпълнил това, което е обещал, да не е направил това, което е казал. По-късно, когато направиха текезесето, го избраха за бригадир. Но когато преби един чобанин, защото бе пуснал овцете в житото едва се отърва от съд. Повече началник не стана. Но хората продължаваха да се допитват до него. Защото разчитаха на неговия рационален и практичен ум, на неговата пословична честност.
С годините страстите поутихнаха, помъдря. Не беше от приказливите. Но когато кажеше нещо, сякаш го беше мислил с години. Сякаш четеше на книга. Говореше бавно, но ясно. А погледът му внимателно оглеждаше присъстващите, готов да реагира светкавично на всяко несъгласие. Отначало не приемаше никакви възражения от никого. Но когато животът го пооблъска, видя, че не може да диктува нещата не в селото, а дори и вкъщи. Често децата го изненадваха с неща, за които той никога не би се сетил. Отначало не си признаваше. Но когато бъхтеше по цял ден с мотиката, в главата му се въртяха натрапчиви мис-ли. Полека-лека започна да се вслушва в думите на околните. Случваше се даже да пита нещо, което изненадваше отначало не само селяните, но и самия него. Единствено не можа да намери дума за приказка с жена си. Тя го гледаше предано с немигащи очи и никога не му възрази, дори когато я биеше. Казваше си "мъжът има право и да ме убие" и приемаше всичко като даденост от бога. После и той започна да я приема като вещ. За него тя се превърна в нещо, което трябва да се грижи за храната, за дома, за децата, да работи на полето и в градината и да е готова да му се отдаде, когато той пожелае. Тя не искаше, но и нямаше право да предприема нищо без негово знание. Питаше го дори, когато трябваше да си купи парче тензух за забрадка.
Така се изнизаха годините. Сменяха се само сезоните, скъсаните цървули и окъселите дрешки на децата. Иначе всичко си движеше по оня неписан, вековечен закон, генетично наследен от деди и бащи. Всичко се свеждаше до цикличните земеделски работи. Грижата за посевите, животните и децата се повтаряха неизменно година след година. Понякога суша, градушка или виелица променяха графика на нещата. Но и тези бедствия не можеха да изменят кръговрата, който природата беше наложила върху всичко живо на тази земя. Част от която бяха и хората от равнината. Войниклъкът, някоя болест, панаирът в града бяха събития, които не даваха никакво отражение върху съзнанието на тези хора. Тях ги вълнуваше само земята. Защото без да знаят, те спазваха библейската притча "Със скръб да ядеш плодовете на земята през всичките дни на живота си. Дорде се върнеш в земята, от която си взет; понеже пръст си и в пръстта ще се върнеш". Земята беше повод за радост и мъка. За труд и веселие. От нея идваше хлябът, който ядяха, виното, което пиеха, че доскоро и дрехите, които носеха. По света ставаха промени. Обявяваха се войни, вилнееха урагани и епидемии, сменяха се правителства. Селяните знаеха за тези неща, но ги възприемаха като нещо много далечно, както си беше всъщност. Тези неща бяха чужди на тяхната душевност, на техния бит и на техния начин на мислене.
Един ден като се върна от работа той завари жена си в леглото. Лежеше си с дрехите. Когато я попита нещо, тя не отговори. Повтори въпроса си, но жената отново не каза нищо. Приближи се малко учуден, че си е легнала да спи толкова рано и се поуплаши, че за пръв път тя не скочи да го посрещне. Жената лежеше възнак със спокойно, уморено от грижите и годините лице. Посивелите й коси бяха прибрани под поизбеляла синя забрадка. Ръцете й бяха опънати до тялото. Краката й бяха обути в плетени чорапи и красиво нашарени дълбоки терлици, подпетени с изкуствена кожа от стара пазарска чанта.
Като я наближи, отново я повика. И когато тя пак не отговори, той се надвеси над нея. Ненадейно го обхвана панически страх. По лицето му изби студена пот. Ръцете му висяха като вдървени. Краката му затрепераха. С мъка приседна на леглото и докосна уплашено ръката й Тя беше безжизнено студена. Озърна се. Невиждащият му поглед търсеше нещо на което да се спре, да намери някаква опора, но отсреща го гледаха безизразните прозорци, отразяващи лъчите на залязващото слънце и белите стени.
Колко време е стоял така, не помнеше. Стресна го настъпилият сумрак. Тъмнината още повече уплаши този корав мъж. И може би не толкова тъмнината, а необичайната, звънтяща в ушите му тишина, която радиоточката не можеше да заглуши.
Стори му се че стои на някаква висока камбанария, каквато не беше виждал досега. Пред него се разстилаше огромно поле. Но той бе толкова нависоко, че не можеше да различи какво има засято. Изведнъж около него забиха огромни камбани, които не виждаше. Само мощният им ехтеж подсказваше, че са стократно по-големи от камбаната на селската черква. Този екот му се стори непоносим. Усещаше го с всяка фибра на тялото си. Тъпанчетата на ушите му не можеха да понесат този адски тътен. Затова затисна главата си с длани и затвори очи. Но екотът не спираше. Когато усети, че не може да издържа повече и трябва да направи нещо, стана. С несигурни крачки отиде до стената, запали лампата, но не посмя да се обърне към леглото.
Излезе навън. Студеният есенен вятър го шибна като шамар през лицето. Усети, че е без връхна дреха, защото студът го прониза. Върна се в антрето. Наметна ватенката, нахлупи каскета и отново изкачи трите стъпала към двора. Отвътре отново го изби огън. Свали каскета и го стисна в ръка. Бавно отвори пътната врата и тръгна по улицата. Не се виждаше жива душа, макар току-що да се беше мръкнало. Тук-таме из дворовете проблейваше овца. От другата страна на махалата се чу провлечен кучешки лай.
Вървеше бавно и гълташе студения въздух на едри глътки, като астматик. Изведнъж спря. Огледа се. Беше стигнал до края на селото. От следващата къща започваше мерата и после - нивята. Не посмя да се върне обратно. Заобиколи последните две къщи и по съседната улица се върна обратно. Краката му го носеха механично. Не виждаше къде стъпва и усети че е нагазил в някаква локва, едва когато кракът му се намокри.
Спря пред портата на шурея си. Отвори резето и влезе. Кучето го позна и се заумилква, но той не му обърна внимание. Стигна до вратата. Отвътре се чуваше обичайната глъч на прибиращи се за вечеря хора. Опита се да повика, но от засъхналото му гърло не излезе никакъв звук. Преглътна и натисна бравата. Като влезе в антрето се усети че е с калните гуменки. Върна се, събу ги до входната врата и отвори. Снахата нареждаше масата, на която бяха седнали шуреят му и двете му внучета. Като го видя, жената само ахна и едва изрече с треперлив глас:
- Ненчо. Какво ти е, ненчо? Какво е станало?
Уплашен шуреят също стана, като не знаеше какво да каже. Децата го гледаха с широко отворени, неразбиращи очи.
Той преглътна още веднъж и едва чуто промълви:
- Кака ти...
- Божке, какво й стана, ненчо?
Той само сведе сухи, невиждащи очи:
- Няма я вече.
- Ама, как? Защо? Кога? - задъхано, на пресекулки приказваше жената, сякаш не на него, а на себе си. - Ела, седни.
- Марине, налей му малко вино… Гладен ли си? Оле, и си целият мокър.
Сякаш събуден от внезапен сън, шуреят с трепереща ръка взе от бюфета още една чаша, макар на масата да имаше, и наля вино от запотената кана.
Като стискаше все още мокрия каскет, той приседна на подадения му стол, пресегна се и изпи виното на един дъх. Първата глътка му приседна, но следващата не усети. Погледна ги с все така невиждащ поглед и от виното ли, от хлипането на суетящата се около него жена, съзнанието му бавно се проясни.
- Не знам, - с усилие отвори уста. - Като се върнах, я намерих… Легнала, ей така, с дрехите, както си е…
Изстинала.
Млъкна, остави каскета на коленете си и подпря глава с огромните си длани.
Следващите дни преминаха като някакъв кошмарен сън. Децата дойдоха от града. Събраха се роднини, съседи. Наред с оплакванията на жените из къщата припряно шетаха свои и чужди хора. Заклаха овца. Извадиха големия казан. Други варяха жито. Скараха се за малко с фелдшера, който искаше да откарат починалата в града за аутопсия. "И като я откараме, ще я съживят ли?" - злобно попита той и фелдшерът смутено млъкна. Някой не можеше да като я откараме, ще я съживят ли?" - злобно попита той и фелдшерът смутено млъкна. Някой не можеше да намери дъски за ковчег. Друг търсеше лопати. Той отговаряше със сухи очи и не можеше да преглътне нещо, което бе заседнало в гърлото му.
Времето се случи сухо и слънчево. След погребението хората бързо се разотидоха. Денят беше станал вече къс и трябваше да нагледат животните. Останаха само децата му. Но и те се стягаха да си ходят, защото трябваше да са на работа. Дъщеря му плахо предложи да го вземат при тях, да не седи тук самичък. Но той отсече: "Аз си имам дом, какво ще правя у вас!" Зетят допълни някак виновно, че някой трябва да се грижи за животните. И че както са се навъдили сега крадци, опасно е да се оставя къщата сама.
Наляха си вино. Разделиха останалата половина от овцата, натовариха си консерви и зеле, а на сутринта рано-рано си тръгнаха.
Той нахрани животните. Оправи вратника на кошарата, който някой беше откачил. Повъртя се из двора, но не можа да намери с какво да се захване. Прибра се в къщи. Дъщеря му, снахата и жената на шурея бяха почистили и подредили всичко. Само в стаята, където беше положена мъртвата, се носеше сладникав мирис на босилек, на свещи и на нещо чуждо, натрапчиво не толкова като усещане, а повече като чувство. Счуваха му се гласове, ридания и съчувствени слова. Но всичко това му се струваше като нещо нереално, като на отдавна гледан филм, като отминала, разказана му от някого случка.
Приседна до масата. Сложи ръце на покривката с големите цветя и без да иска изглади някаква невидима гънка. После стана, извади от бюфета стъклената кана на топчета и отиде в избата. Напълни я до половината с вино. Извади от големия пръстен гювеч парче накисната в саламура сланина и се върна в стаята. Стъкна печката, измиси ръцете и си наряза сланина. Не беше нито гладен, нито жаден. Наля си вино, но с труд изпи няколко глътки. Хапна едно парченце сланина, която едва преглътна. Гнетеше го тишината - убийствена, потискаща, която като невидим призрак го душеше за гърлото, звънтеше в ушите му и объркваше мислите му.
Беше човек с корава душа. Много хора бяха умрели пред очите му. Много животни беше заклал, но тези работи той възприемаше като нещо неизменно, нещо неотлъчно от битието, което го заобикаляше. С жена си беше свикнал само като присъствие. Не споделяше мислите, които понякога го терзаеха, защото знаеше че тя няма да му даде отговор. Тя се движеше като сянка около него. Изпълняваше безпрекословно нарежданията му. Вършеше си работата, без да го занимава с грижите си. Така отминаваха дни, месеци, години… Сиво, монотонно, като есенен ден. Сега не чувстваше нужда от нея. Можеше да си сготви нещо. Домашната работа и преди си я вършеше сам. Но в душата му постепенно се наслояваше някаква необяснима празнота. Сякаш някой му бе взел нещо много ценно. Какво точно, не можеше да каже. Все едно, че беше попаднал в някаква друга страна, в някакъв затвор, където всичко му беше непознато, непривично и притеснително.
Дните се точеха бавно и тягостно. Захвана се да направи ново буре. На младини беше чиракувал при бъчвар и отбираше що-годе от занаята. Когато преди години майсторът му умря, селяните го молеха да им задъни някоя разсъхнала каца или да смени прогнила дъска на буре. Понабави си някои от загубените инструменти. Ходи до дунавските села за папур и посвършваше добра работа. Хем времето минаваше по-бързо, хем изкарваше по някоя пара. Но сега не му спореше. Ръцете му не го слушаха и като руканеше една дъска, едва не си сряза пръстите. Привечер слизаше до кръчмата, която вече носеше гръмкото име "Бар "Екзотика". Но там се събираха няколко хъшлака и вечните пияници на селото. От уредбата фучеше неистова врява, от която го заболяваше главата. Пийваше набързо една бира и бързаше да излезе. По улиците срещаше някой и друг човек, който само го поздравяваше и бързаше по своите си работи.

***
С времето не изпитваше вече такава празнота. Само вечер в главата му започваше нещо да пищи - като свирка на влак. То не спираше цяла нощ. Сутрин другите шумове го поглъщаха някак, но вечер отново го нападаше това натрапчиво, постоянно, неспиращо пищене. Когато след месец-два зет му дойде уж да го види и да си налее вино, той сподели с него. Зетят предложи да го вземе в града да го заведе при лекар, който му бил приятел и минавал за голям специалист, но той отказа. Ходи веднъж при фелдшера. Предписа му някакви хапчета, но полза нямаше. Сетне зетят довтаса една вечер с градския доктор. Беше млад човек, с рядка руса косица и носеше фини лъскави очилца. Мери му кръвното, почуква го с гумено чукче по коляното, кара го да си уцелва носа с пръст със затворени очи и също написа дълга рецепта. Успокои го че не е нещо страшно, но трябва да се пази и да не мисли много-много, а да гледа по-ведро на живота. След няколко дни зетят му прати лекарствата, с подробно описание как да ги взема. Пробва няколко дни и после ги остави в бюфета . Все едно - и от тях нямаше полза. Или той не се вместваше в представите на лекарите, или докторът не беше наясно що за човек има насреща си.
Зимата отмина и пролетта го погълна с работа, която не търпеше отлагане. Този път освен на полето, трябваше сам да се грижи и за градината. Както винаги разпредели двора на лехи. Подравни ги с канап и нася бакла, репички, салата. После дойде ред на краставиците, пипера, доматите. Зася царевица, окоси люцерната. Лозето също искаше своето. И всичко останало, за което нямаше нужда някой да му казва какво трябва да направи. Беше го правил цял живот. Когато работеше с мотиката, косата, или пръскачката, денят някак по-бързо минаваше. Умората го приспиваше вечер бързо. Единствено разговаряше с животните.
Караше се на герестия петел, който се опитваше да го кълве. Хокаше свинята, че беше изгризала дъските на кочината. Гълчеше баланестата овца, че не ще да кърми агнето си.
През есента децата дойдоха на бригада. Помогнаха да приберат царевицата, направиха туршии и обраха лозето. После остана пак сам. Няколко дни след това къщата отново му се струваше чужда и по-празна отколкото беше. Все едно, че вътре нямаше нищо. Нито печка, нито черги, нито бюфет, нито двойното легло, на което спеше. И отново в главата му пишеще локомотивната свирка, която започна да го буди нощем.
После плиснаха есенните дъждове. Нямаше грижа за нищо. Беше стъкмил достатъчно фураж за животните. Още през септември смени двете счупени керемиди на сайванта. В мазето рафтовете бяха заредени с буркани със зимнина. Шопарът наддаваше добре и на.ближаваше времето да му тегли ножа. Зелето в кацата вече бе почти готово. А виното пускаше искри, макар да не се беше още обистрило.
Сега, вече колко дена стана, от небето се стелеше ситен дъжд, който като мъгла обгръщаше притихналото село и самотното поле, с тук-там стърчаща с оголените си клони дивачка-круша. Беше свикнал да става рано като кокошките, все едно дали има работа или не. Оглавяването на животните му отнемаше час време. После се прибираше, хапваше нещо и седеше дълго, вперил кух поглед в изпотените стъкла на прозорците. По едно време се захвана да направи играчка на внука си. Като малък му бяха купили от панаира човече от шпертплат, вързано с конци на две клечици, които при свиване и разпускане го караха да подскача смешно. Вече го беше оформил, когато се отказа. Усети се, че ще му се смеят с такива допотопни играчки, когато сега децата играят на компютър и карат колело ВМХ.
Оставаше му само тоя постоянен писък в ушите, с който не можеше да свикне, и празнотата в душата. Чувстваше се забравен от Бога, в когото много не вярваше и ненужен на хората, дори и на децата си. Те отдавна имаха свой живот, в който той заемаше може би някакво малко кътче.
Картофите бяха изстинали, когато почукване на прозореца го извади от унеса, в който беше потънал. Той стана, обърса ръцете си в кърпата и изтри с опакото на ръката си запотеното стъкло. Отвън беше тъмно и той забеляза само някакъв силует.
- Бат' Иване, аз съм. - обади се приглушен женски глас.
- Влез, де. Нали знаеш, че аз не заключвам. - отвърна той, като позна съседката.
Отиде до антрето и светна лампата над входа. Вратата се отвори и влезе млада жена, наметната с брезентова мушама. В едната си ръка носеше котелка, захлупена с чиния. Жената се наведе и остави котелката на пода. После съблече мушамата и я окачи на закачалката зад вратата. Събу галошите и отри с ръка намокреното си от дъжда лице. Беше около трийсет и пет годишна, не много висока, пълничка, с тъмноруса коса, която на лампата изглеждаше по-тъмна. Беше сресана назад и вързана с ластик на конска опашка. Шарената й ръчно плетена жилет-ка бе закопчана само отдолу и откриваше розова блуза на ситни сини цветчета, която с труд побираше едрите й гърди. Есенният хлад беше зачервил бузите й като опитен гримьор. Жената се наведе, отново взе котелката и влезе след него в стаята.
Изведнъж му се стори, че някой бе запалил прожектор или го бе полял с вряла вода. Пое дълбоко въздух и вече по-ясно чу топлия й гърлен глас:
- Заклахме днес единия пуяк. Само бели прави и бадева яде храната. Та ти нося малко чорбица. Направила съм я по-гъстичка, с повечко ориз, защото иначе става много мазна. Да си хапнеш, докато е още топла - нареждаше жената, като остави котелката на печката.
- Ти картофи ли си сварил? Как мислиш да ги ядеш? Искаш ли да ти ги направя? Я ми донеси малко сирене и масло. Моят Гого много обича картофи със сирене.
Той смутолеви нещо, че и така може. Но жената не го чу.
- Ей сегичка ще станат.
Приклекна и разбърка печката. Взе от бюфета една зелена тенджера и седна на масата. Дообели картофите и като ги намачка, ги сложи в тенджерата. През това време не спираше да говори с мекия си, топъл, някак майчински глас:
- Що не се отбиваш бе, човек. Комшии сме. На десет крачки. Пък не те е притиснала кой знае каква работа. Да дойдеш, да си поприказвате с тате. Да опитате новото вино.
- Нали знаеш, не съм по гостите аз. Свикнал съм от малък от работа - в къщи… - заоправдава се той. - Тези дни ходих на бара. Едвам изтраях да пия една бира. То врява, пушилек - не е за мене работа.
- Ти бара го остави! Той е за младите. Пък с тате имате какво да си кажете. Толкова години сте комшии. Били сте заедно и за добро, и за лошо. И никога аз не съм чула лоша дума от него за тебе или пък ти да го покориш. Ама закъса завалията. Все кревата варди. Не го държат краката. Фелдшерът казва: "Трябва да отидеш на баните! Твоя рев-матизъм само баните ще го оправят". - Ама той, нали е дебела глава, не чува.- Минала тя моята, вика, докторе. На баира трябва да ме пращаш вече, не на бани.
- А че той е по-млад с три месеца от мене. Но както вика моя зет, от eгенето са и ревматизмът, и другите работи.
- То, тъй, ама не бива човек да се изоставя. Като тебе. Затворил си се като кук. Кака Милица - Бог да я прости, няма да се върне от оня свят. Децата ти отхвръкнаха. Тъй че, ако не се мешаш с хората, съвсем ще ти се омъчни животът. Ей `нa, аз дето по цял ден крак не подвивам, щото тя женската работа край няма, но подир пладне като ошетам и седна да поплета или да закърпя нещо, като ме хване една скомина за гушата, мира не ми дава.
- Души ме, души. За Петър си мисля - скоро ще стане година как не се е обаждал. Гого вече не пита: "Кога ще се върне татко?" Но аз все си мисля. Момчето расте, то дето парите не стигат доникъде, ама и бели взе да прави и няма кой да го скастри. Къща без мъж - огън да я гори!
Дядо си не чува. Мене хич.
Жената сви безпомощно пълничките си ръце и очите й се напълниха с мъка.
Иван въздъхна тежко и я погледна, сякаш искаше с очи да попие избилата й горест.
- Затри си живота ти с твоя Петър. От малък си беше такъв тарикат. Все гледаше някой друг да му свърши работата, а той да обира само каймака. Ама тъй никъде не дават. И кой го знае какви ги мъти сега по чуждите държави. Ама да знаеш: и там хората не пасат трева. Пък ти докога ще го чакаш? И защо ти е такъв, дето себе си не може да оправи, та къща ще храни? Колко години се мъчиш с този хаймана, да ме простиш! Що не си намериш някой свестен човек. Млада си, здрава и хубава. Не си затривай младините! Нас със свекъра си ни отпиши вече. Изпели сме си песента ние вече…
- Не думай тъй, бат' Иване! Я се виж, човек канара си още.
Съседката го погледна и свенливо сведе очи, а руменината по бузите й стана по-гъста. Той също вдигна очи, сякаш я виждаше за пръв път и нещо трепна в душата му. Писъкът в главата му се усили, нещо топло го обля отвътре, както преди много години, когато видеше по жътва някоя поразгърдена от горещината булка. Очите му невол-но се спряха на буйните й гърди, на белите й пухкави ръце, на нежната извивка на шията под падналия кичур коса.
Жената интуитивно усети погледа му и зажъднялата й за мъжка ласка плът потръпна, сякаш този як възрастен мъж я беше вече сграбчил. Тя притвори за миг очи. Сетне ги отвори, премига бързо-бързо и се изчерви, сякаш той бе прочел мислите й. Засрами се, скочи бързо и започна да бърка картофите, за да не види той смущението й. Но Пехливана не можеше да откъсне поглед от нея. Всяка извивка на тялото й му се виждаше като нещо феерично, неземно. Дългата й коса му изглеждаше като грива на млада кобила, която стоеше пред него с широко отворени ноздри и с търсещ, очакващ поглед мъжкаря-жребец. В главата му нахлу кръв и мислите му заподскачаха в някакъв налудничав танц. Мъчеше се да ги обуздае, като си казваше: "Че тя може да ти бъде дъщеря, бе!". Но някакъв друг глас му нашепваше: "Тя е жена, жена, жена…"
Съседката опита яденето, облиза сочните си устни, примляска и рече с нескрито задоволство:
- Готово. Ама, първо си хапни чорбица! Ако искаш можеш да я подлютиш малко - още по-вкусна ще стане. Да ти сипя ли?
- Чакай, да глътнем по една ракийка, по напред - стана той.
Отиде до бюфета и извади от кристалните чаши, дето му ги бяха подарили, когато се пенсионира. Взе и едно от шишета, на което пишеше "Finest Scotch Whisky" и се върна на масата. Сложи двете чашки, но не се пресегна да налее. А стана, както беше виждал в големите ресторанти, заобиколи масата и наля ракията зад гърба на жената. После уж неволно опря ръка на рамото й Тя само потръпна. После леко извърна глава и го погледна така че, пищенето в ушите му прерасна в тътен. Тогава той остави бутилката, наведе се, хвана жената през кръста и я изправи. Тя се извърна и с наведени очи дишаше тежко в гърдите му. После я подхвана леко и тя без да се съпротивлява седна на леглото. Когато й помагаше да разкопчае копчетата на блузата, за пръв път от много години ръцете му трепнаха. Такова нещо той не помнеше дори, когато цял ден бе натискал плуга или се бе мъчил да се откопчи от някоя хватка по борбите на сборовете. Жената само тихичко повтаряше:
- Не бива, бат' Иване. Срамота е. Женена жена съм. Син имам…
Пехливана не чуваше и не виждаше нищо. Главата му бучеше, кръвта тупаше в слепоочията му. Някаква невнятна сила беше събрала вътрешностите му на топка в корема и той трескаво облада жадната за обич жена.
Изведнъж остра болка прониза гърдите му. Като че ли някой му заби кинжал, който го прободе до гърба. Опита се да си поеме дъх. Но гърлото му не можеше да се отвори. Само изхърка, извърна се и рухна до отпусналата се в миг на върховно блаженство жена. Отначало тя не разбра какво стана. Опита се изнурено да го погали. Но тогава той изхърка още веднъж. Жената се надигна и диво изкрещя. После се вцепени, като видя изхвръкналите от орбитите му очи и примесената с пяна слюнка, потекла от устата му. Миг след това тя скочи, навлече дрехите си, грабна мушамата от закачалката и потъна в нощта…
Погребаха го до Милица, точно една година и един ден след смъртта й .