Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: ChrisVrj
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14129

Онлайн са:
Анонимни: 199
ХуЛитери: 1
Всичко: 200

Онлайн сега:
:: Elling

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Февруари 2024 »»

П В С Ч П С Н
      1234
567891011
12131415161718
19202122232425
26272829     

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаСкрито-покрито
раздел: Фантастика
автор: presian_penchev

Слънцето препичаше ужасно. Плажът беше изпълнен с народ. И за това повече от половината от този народ релаксираше по един или друг начин в хладката морска вода, типична за този сезон от годината.
Едно момче на име Юлиан се спря. погледна към хората на брега и продължи плувната си отсечка към втората шамандура по-навътре в морето. Денят беше чудесен, нямаше вятър и вълни, а само спокойна, хладка, приятна вода. Благодарение на това, Юлиан можеше да прави едно от любимите си занимания, а именно плуването на големи разстояния.
Със стил ,,брус”, той успя да стигне до шамандурата,хвана я с ръце и се отпусна на нея за да си почине. След малко щеше да поеме към брега,но първо-почивка.
Изведнъж усети пареща болка в ръката.
-Оу!
Погледна зад шамандурата и видя медуза…огромна медуза, която го ужили още веднъж по коляното, от което целият се разтресе и извика от болка. Изтегли се назад колкото можа и зарита с крака за да се отдалечи колкото може повече от обсега на мекотелото. Но то имаше дълги пипала и ужили Юлиан още веднъж по стъпалото при което цялото му тяло се разтресе. все едно беше въже което дърпат, а главата му е камбаната към въжето. Замаен, Юлиан успя да се изтeгли на достатъчно разстояние от медузата и с все сили заплува към брега. Страшно се измори когато преполови разстоянието, но страхът бе по-силен от умората. Когато стигна брега и започна да крачи по пясъка, наклони глава надолу и видя, че той ставаше все по-голям и по-голям докато Юлиан усети гадния му вкус в устата си и изгуби съзнание.

* * *
Събуди се в болнична стая, която явно бе предназначена за един човек. Отляво беше вратата, а от дясно бяха разположени прозорците през които лъщеше слънчевата светлина и огряваше половината пространство в стаята. Вратата се отвори и през нея влезе сестрата.
-О ти се събуди! Как се чувстваш?
-Ами…добре. Малко съм отпаднал, но мисля, че ще се оправя-отвърна Юлиан.
-Хубаво е, че не само ти мислиш така, ей сега ще повикам доктора-каза тя и излезе.
Мислите на Юлиан препуснаха по пътя на спомените на изминалите събития: приятелите му играят волейбол на плажа, той решава да поплува(много го биваше в това и си го знаеше), хваща се за шамандурата, болката, медузата, страха, още няколко ужилвания, плуването до брега, припадъка.Какво приятно и весело прекарване, с ирония си помисли той.
Влезе докторът следван от сестрата.
-Как си юнак?-каза той весело-разбрах, че си обичал да плуваш навътре в морето, а?
-Е, да. Но не вярвам да го направя пак скоро.
-Да, не се учудвам, че мислиш така.Медуза те ужили нали?-запита той.
-Не просто медуза…беше огромна медуза.
Докторът му каза някакво сложно латинско наименование на медузата, което Юлиан бездруго след няколко секунди забрави, а и не умираше от желание да запомни. Каквото било, било гледай напред и се оправяй.
-…по ужилванията-продължи докторът-разбрахме какво е животното и как ще се справим с отровата.
-Отрова!?-втренчено изрече Юлиан.
-Да, но не се притеснявяй. Вече си вън от опастност, от утре можеш да си ходиш в къщи.
-Това е добре.
-Днес ще дойдат майка ти и баща ти, те доста се разтревожиха за теб. Сега си почивай, ако имаш нужда от нещо сестрата е на твое разположение. От мен чао засега, че работа ме зове-каза той и излезе от стаята.
-Е,трябва ли ти нещо?-го попита сестрата.
-Ами малко вода, доста съм прежаднял-смутлеви Юлиан.
-Веднaга ще ти напълня каната-сестрата я взе и излезе.
Юлиан се вгледа в календара закачен на стената отсреща и въздъхна.Беше отишъл на плаж с преятелите си на двадесети юли, а сега квадратчето стоеше на датата двадесет и трети юли. Забрави да попита колко време беше прекарал на легло, а и те не му казаха.Може би ще го направят по-късно.Ама и той си изкара един късмет: сблъсък с отровна медуза и после, може би на косъм, оцеляване и събуждане след три дневна кома-супер ваканция братко. Ще има какво да разказва в училище…в това гадно, скапано, шибано училище.
* * *
-Е, Юлиане чакаме те отвън в колата-каза баща му на следващата сутрин докато момчето се обличаше-побързай.
-Добре татко-отвърна то.
-Не го пришпорвай-се скара майка му на баща му-отстави го да се облече на спокойствие.
-Не ми казвай как да му говоря-сопна се бащата-няма да се облича бавно и да губи време, както ти правиш пред огледалото докато се гримирваш.
-Ти ли...
-Уф, айде,айде излизайте и ме чакайте отвън. Досега пет пъти да съм се облякъл и да съм излязъл докато вие се разправяте-им се сопна на свой ред той подкрепяйки си думите с жестове.
-Добре, но все пак ти не можеш…
-Аз ли, ах...
И спорейки двамата излязоха от стаята.
-Ех, родители-въздъхна Юлиан-със всеки изминал ден стават все по-дребнави и глупави.
-Не се тревожи-каза му сестрата, която до сега стоеше мълчаливо в стаята-всички са така малко или много.
-При мен по-скоро са много, както и да е, този кaлендар...вие ли местите квадратчето всеки ден?-сега квадратчето стоеше на датата двадесет и четвърти.
-Кое квадратче-тя плъзна поглед към календара-а не. Всяка година слагаме нови календари, но специално този тук не съм го пипала от доста време. Да не би ти да си?-отвърна с въпрос сестрата.
-Не. Както ми каза вчера докторът, през цялото време, трите дни съм спал, но тъкмо първо от календара разбрах.
-А, странна работа, как тъй?!-учуди се тя-Сигурен ли си, че не си бил ти все пак?
-Заклевам се в тия двама глупака отвън-при тия думи сложи ръка на сърце с иронично изражение.
-Не говори така!-скастри го сестрата-Е, така или иначе оставям те да се дооблечеш, че да не закъснееш-излизайки тя се обърна и вметна-стрнна работа, а?
-Да определено-отвърна и той с вдигнати вежди.
-Е, доскоро.
-Доскоро.
Останал сам Юлиан си облече тениската и си сложи анорака, днес беше по судено, след това погледна за последно към календара. Квадратчето спокойно си седеше на датата двадесет и четвърти. Сигурно, както и за всичко друго, си има логично обяснение, помисли си той. Излезе, затвори вратата и тръгна към изхода на болницата. А междувременно в болничната стая за един човек, календара за две хиляди и десета година падна и изшумоля на пода.
* * *
Началото на учебната година. Виждаш пак познатите лица-съучениците, учителите, отново суета над учебниците и около оценките, отново нерви за еди си кое контролно или класно, пак се чудиш как ще хапнеш без да чакаш на опашка, отновo гледаш момомичето в което си влюбен (ако има такова) и се чудиш как да избягаш надалеч. Или пък постъпваш както трябва-разкриваш и` чувствата си към нея и всеки твой ден се превръща в щастие кипящо с всяка фибра на тялото ти или идват нови дни на нещастие при отказ, но поне си с чиста съвест, че си опитал. Слушаш разни изцепки, някои от които те карат да се пукаш от смях, други пък ти се струват от тъпи, по-тъпи. Така ставаш сутрин, или следобед обличаш, се вземаш си учебниците, заминаваш, връщаш се в къщи, пишеш си домашните и на следващия ден пак. И ако имаш и друго занимание, се заемаш и с него. Всичко това е с цел да можеш след време да работиш и да изкарваш пари за да живееш. А дали ще е добре, зависи от теб.
Както всяка година на стълбищния подиум един учител изброяваше класовете по ред, от най-малък до най голям, да влязат в учлището заедно със своя класен. Юлиан се здрависа по ред с някои от съучениците си-Иван, Стоян, Димо, Васил, Денис, Михаил, Стефан, Александър и пр.Бяха вече десети ,,Б” клас за трета година в това училище. Класният им ръководител Захари Петров ги извести, че утре занятията започваха в два часа заради учителски съвет, тази година нямаха практика и както винаги ги предупреди за неизвинени отсъствия.
-Тази гoдина прошка няма да има, чухте ли ме момчета, ако ме злепоставяте така глави ще режа. Ясно ли е!-запита той със строго изражение.
-Да господине-отвърнаха всички в един глас.
-Добре момчета-и добави с усмивка на лице-утре ще ви мъчим и торозим както винаги тъй, че бъдете спокойни.
-Супер още от първия учебен ден се почва. Направо нямам търпение-сатирично отбеляза Стефан.
-Точно така, а сега вадете листовете и химикалите, и си запишете програмата-и започна да диктува.
На излизане Юлиан се чудеше дали да разкаже още сега за случката си през лятото. Всеки си казваше на воля как бе прекарал лятото-Стефан бил на летен лагер и всяка нощ купонясвали и се напивали, Димо работил в бензиностанция, Денис, Михаил и Васил стъпили във всяка дискотека в града и изпили тонове алкохол, като същеврименно събрали цяла купчина телефонни номера (Юлиан малко се съмняваше, че казват съвсем чистата изстина ), Иван си направил хардкор група и правели убийствена музика, Стоян се записал на кик-бокс и пр. Юлиан реши да го остави за някой друг ден, едва сега започваха учебната година. Като цяло нямаше много за разказване, не бе правил нищо особено през лятото, е ходи на плаж, излизаше с приятели от време на време, ходеше на уроци по плуване и веднъж-дваж на дискотека.Предимно си седеше вкъщи и четеше книги-психология, Ницше-,,Раждането на трагедията”, романи на Артър Кларк, Клифърд Саймък и Ерик Ван Лустбадер-последният направо му взе ума.Но след случката с медузата му се случиха и някои странни неща, които я бяха случайност...я не. На първо място-родителите му спряха да се карат за прости неща. Когато веднъж темата на спора бе топлата вода за душа, той, чисто и просто им каза да млъкнат и те сякаш го послушаха и се съгласиха на консенсус. От тогава насам почти нямаше спорове, постигаха взаимно съгласие във всяко нещо, но всичко това беше накак хладно и премерено.В къщата беше особено тихо както никога до сега. Втората случка беше когато една керемида щеше да падне на главата на един от приятелите му Юрдан, Юлиан изкрещя ,,ВНИМАВАЙ”, но сякаш се отмести керемидата, а не той и тя се строши на метър от него. ,,На това му се вика късмет” казаха другите двама с тях. Всички си продължиха по пътя като се оглеждаха повече. Но Юлиан си знаеше-керемидата щеше да падне точно върху Юрдан и щеше да го убие на място. И така продължаваха странните случки около Юлиан с разни предмети и животни, макар и да не бяха толкова чести.
Сега на път към автобусната спирка имаше странното усещане,че нещо се е променило и, че е станал малко по-различен от другите. За това все пак част от съзнанието му не беше напълно убедена.
* * *
На следващия ден температурата беше към тридесет и един градуса и населението масово се потеше. Училището малко по малко се пълнеше с ученици и повечето предпочитаха да влязат вътре на хладно, но имаше и такива, които се събираха под сенките на дърветата да изпушат по една цигара въпреки горещината. Юлиан седеше сам под сянката на едно дърво до оградата и чакаше да дойде някой от класа му. Засега той беше единственият. Носеше бели летни маратонки, нарязани дънки и червена тениска на която беше изобразен в черно нинджа с вдигнат над главата си меч. Седеше на издатината на каменния зид върху който беше разположена желязната решетка и си играеше с тетрадката като я въртеше в различни посоки. Вече се чудеше дали да не влезе и той, защото умираше от горещина, когато видя откъм портала да се задава едно момиче което както винаги бе заобиколено от хората които мразеше от все сърце. Това бяха четири надути и винаги оскъдно облечени момичета от нейния клас, които си мислеха, че са центъра на света. Заедно с тях вървяха пет момчета от друг клас, които от своя страна се мислеха за господари на всичо и всички, и вървяха така сякаш училището беше тяхно. Никой нямаше право да ги заговаря и да им казва нищо. Димитър се казваше този, който Юлиан мразеше най-много и то не, защото беше тъпак, а защото ходеше с това момиче. Тя се казваше Даниела и към нея той хранеше топли чувства от доста дълго време и все не смееше да обели и дума в нейно присъствие. А мисълта за нея все не му даваше мира. Може би някой ден…но сега май имаше по важни проблеми. Задаваха се някой опасни ,,приятелчета” откъм входната врата. Бяха трима, един по един се здрависаха с Димитър и погледнаха крадешком към Юлиан, когато останалите влязоха в училището. Лека-полека слязоха по стълбите и се запътиха в посока към него, широко и цинично усмихнати. Момчето затаи дъх и застана нащрек, по принцип това би било обикновена параноя и те би трябвало да свърнат нанякъде да пушат цигари…но не беше. Те дойдоха при него.
-Здрасти Юли, как си?-попита мазно единият-високо момче с кестенява коса с руси кичури и изпито лице-цяло лято не сме се виждали. Казваше се Огнян и докато говореше все така мазно и нахално си суркаше пръстите по ухото на Юлиан.
-Спри, ако обичаш-каза той и му бутна ръката встрани. На лицето на Огнян се появи този път цинична и злобна гримаса.Той бутна Юлиан в оградата и го перна с лек шамар през лицето.
-За какъв се мислиш ти а?!-хвана го и го натисна в дървото-Ти знаеш ли какво означава да се закачаш с мен, а? Знаеш ли?-почти просъска Огнян. Приятелчетата му се хилеха злобно зад него, а Юлиан усещаше гадния му дъх в лицето си. Малкото ученици наоколо гледаха с любопитство сцената на действието, охранителя днес беше болен и нямаше замесник или нещо подобно. На учителите вероято им беше горещо и си седяха вътре на климатик с желанието да съхранят на хладно минутите свободно време преди да започнат часовете. На крадко Юлиан беше сам, но това сякаш не го притесняваше, особено докато вътрешно съществото му се пълнеше като от водопад с някаква странна енергия, каквато не бе усещал преди.
Рязко избута Огнян.
Той отхвръкна назад, блъсна се в приятелите си и ги събори на земята.И тримата го гледаха втрещени от каменната настилка на двора. Лицето на Огнян се изкриви от гняв, унижение и изсъска:
-Хванете го!!!
Тези бяха едни от доминиращите глупаци. Не можеха да допуснат да се пръждосат и авторитета им да се срине само заради една случайност, каквато според тях очевидно си беше този неочакван изблик на смелост и късмет. За такива като тези, авторитетът беше всичко.
Двете момчета, които се казваха Милен и Владимир, скочиха настървени напред. Юлиан се извъртя, хващайки странично ръката на Милен я изви със страшна сила и със същата сила го запрати с главата напред във Владимир.И двамата се блъснаха в оградата от упор и се свлякоха на земята охкайки.
Огнян би постъпил разумно като преустанови действията си, но той се мислеше за по-умен и по силен от двете си протежета, освен това тренираше кик-бокс и реши да нападне Юлиан с най-добрата си техника.
Замахна към лицето му с прав удар, другото момче го избегна дърпайки се светкавично назад. Това поощри Огнян и той, след крачка, насочи ритник в брадата на Юлиан, но за огромна изненада другият му хвана крака и го извъртя след което запрати предната част на своя в слабините му. Смазващата болка накара Огнян да извика силно и Юлиан отново го бутна, след което той отново се отзова на земята.
-Това беше голяма грешка Огняне, много голяма-спокойно му каза Юлиан-като всичките ти други.
-Махни се!!МАХНИ СЕ!!!Разкарай се от мен!!!-изпелтечи с болезнена нотка в гласа другото момче, докато пълзеше заднешком.
-Да се разкарам ли?-студено запита той-Та нали ти дойде при мен.
Другите наоколо започнаха да се струпват около мястото на събитието, но спазваха известна дистанця.По стъклата на прозорците зяпаха скупчени любопитни погледи.
Сбирщина страхливи овце.
Всичките бяха такива ,много знаят, много се фукат, но натиснеш ли ги малко се свиват като зеленчуци в горещ тиган. Юлиан ги знаеше всичкете и сега беше негов ред да натиска.
-Хайде де, отговори. Нищо не казваш.-Огнян се стискаше за слабините и стенеше-Хайде искам да те чуя, че си признаваш, че си лайно. Изражението на Юлиан все повече се изпълваше със злоба.
-Недей бе…извинявай…просто се шегувах.
-А на мен защо не ми беше смешно тогава?
-Стига бе човек…е сега ми го върна тъпкано.
-Не, мися, че сега ще ти го върна тъпкано.
И още преди да усети какво, и още повече как го прави изтласка огромна вълна от необяснима, и за самия него психична енергия към Огнян. Той изхвърча нагоре, направи чеворно салто, падна върху оградата и си разби главата.Мозъкът му се разплеска по двора заедно с парчета от натрошения му череп.
-Юлиане какво…-каза нечий глас зад него и застина.
Момчето се обърна.
Петров заедно с дирекора, и трима други учители застинаха онемели втренчени в трупа на доскорошния им, макар и немирен, ученик.Така бяха всички за около минута след което запчнаха плачове, възклицания от типа-,,О,Боже” и псувни по адрес на момчето, около което се беше образувал почти идеален кръг.
-Момче какво направи?!-попита с нарастваща злоба директорът-отговори ми.
-УБИЕЦ, ИЗРОД-крещяха другите гледайки го с отвращение.От входа излязоха още ученици-момчета и момичета, заедно с тях и учители.
Юлиан стоеше и просто не можеше да си намери място. Ужасно тежкото невъзвратимо чувство на вина започна да се загнездва в него. Не искаше да стане така. Не искаше да убива, но нещо просто излезе от контрол, нещо непознато и силно.В случая се оказа по силно от него.Не виждаше нищо, всичко се беше превърнало в една шарена мацаница от цветове и умопомрачение.
-Юлиане-чу той гласа на класния Петров-ела в кабинета на директора за да обясниш всичко.
Гласът му звучеше трезво и се държеше адекватно.Той беше бивш военен и знаеше как да се подхожда в такива ситуации. Директорът заеше това и му се довери. Заедно със заместник директора тръгнаха с тях към училището, което беше почти празно.Откъм входа идваше още една камара ученици.
-Днес няма да има училище-каза на висок глас Георги Атанасов, което беше името на директора. Той се обърна към другите учители-предайте го на всички ученици. Извикайте полицията и линейка.
Тези от новодошлите, които наближаваха трупа отскачаха назат стреснати и шокирани, учителите се запътиха натам. Казаха на тези, които бяха в двора да излязат през другите два входа. Докато изкачваше стълбите Юлиан срещна погледа на Даниела, примесен със страх и отвращение от което го заболя още повече. Сега мисълта, че е трябвало да я заговори му се струваше най-лесното нещо на света. Зад нея Димитър и приятелчетата му го гледаха с погледи на потрес и ужас.
Юлиан заедно с директорите, класния и още няколко учители влязоха в училището.
* * *
Разказа им всичко седейки на един от меките столове в дирекцията. Междувременно дойдоха и двама полицаи, отвън се бяха чули сирените на линейката и патрулките. Вероятно сега бяха отцепили района и заградили мястото с лента. Всички седяха в полукръг около него и слушаха без да го прекъсват.
-Не зная как да опиша последното-каза накрая Юлиан-просто не можах да се спра…да го спра…не знам-чувстваше се сякаш смуче олово, сърцето му биеше силно в такт с цялото му тяло.
-Момче, приказваш глупости-сряза го един от полицайте-това не ти е евтин фантастичен филм. Убил си човек-твой връстник, това няма да ти се размине ей така.
-Извинете, но видях точно какво стана-обади се директорът-не знам как, но другото момче наистина полетя във въздуха. Видях го с очите си докато излизахме на двора, всички ученици там го видяха, а после то…-не можа да продължи, беше много пребледнял.
-Никое момче с неговата сила не може да преметне някой по този начин… и то без да го докосва-каза на свой ред Петров.
-Какво, искате да ми кажете, че съществуват такива неща като паранормално и свръхестествено??-отвърна остро полицаят-Не ме баламосвайте.Това момче независимо какво е сторило ще дойде с нас в районното и точка-каза той и в този момент в стаята притъмня, колкото и да печеше навън.
-Какво става…ААА!!!
Върху бюрото стоеше някакво същество.Около него сияеше зелена светлина.То имаше тънко и дълго тяло, огромна глава с очи като илюминатори в светлозелен цвят, малки зеници като искри, дълги и тънки ръце завършващи с три триъгълни симетрични краища. Вместо на крака стоеше на същите такива израстаци, но четири. Под огромните му очи в такт се разширяваха и свиваха три отвесно успоредни ресни през които явно дишаше. Хората осветени от тази неземна светлина изглеждаха някак призрачно и непълно.
-КАКВО…КАКВО Е ТОВА!!!-извика полицаят. Другите не смееха да помръднат.
Съществото гледаше право в Юлиан и не обръщаше внимание на тях. Петров извика:
-Юлиане махай се от там!!!
Момчето не го послуша. Не можеше.
Двамата защитници на закона извадиха оръжията си и стреляха към извънземното.
Само гърмежи. То си остана невредимо.
Съществото вдигна ,,ръка” към тях-те изхвърчаха назад, блъснаха се в стената и изгубиха съзнание. Учителите се втурнаха към вратата, но тя не се отваряше.Извънземното отново вдигна ,,ръка” и от там изхвърча нещо невидимо, пречупващо светлината. То се сгромоляса в тях и те всички изгубиха съзнание.
,,Дано не са мъртви-трескаво си мислеше Юлиан-дано не са мъртви”
,,Не са”-му съобщи някакъв глас.
Остана само Петров. Той не беше изтичал към вратата.Изглеждаше сякаш събира последни сили да запази самообладание.
-Юлиане!
-Господине не тръгвайте срещу него. Аз го разбирам, той иска да отида. Трябва да отида, друго не може да стане.
Той стана от стола (през цялото време седя на него) и тръгна към пришълеца, който на свой ред слезе от бюрото, сякаш беше просто отвесна пътечка, и тръгна към Юлиан.
-Момче съпротивлявай се, можеш да го спреш…само ти можеш-учителят правеше последен отчаен опит да повлияе психически на момчето,за да го спаси от чуждото.
,,Какъв е смисълът да оставам тук и да си пропилея безценни години от живота в затвора. Винаги съм обичал неизвестното и новото. Винаги съм се стремял към промяна. Писна ми от тази земна монотонност, лицемерие и...фъшкихилизъм”.При последната мисъл се засмя тънко на глас. Петров стоеше потресен. Как е възможно това да се случва? Извънземни! Паранормално! Доброволно и смеещо се момче на фона на тези неща!
-Юлиане СПРИ!!-последен опит за нещо разумно и във възможностите му.
Юлиан не спираше.Той гледаше в огромните като езера очи на извънземното и виждаше отражението си в тях-слабичко момче с тъмноруса коса, орлови черти на лицето и сиви очи. Изскрата в тези на съществото гледаше точно в него и стоеше в центъра на отражението му. То го обгърна с ръце, беше една глава по-високо от него и на допир ужасяващо меко. Двамата изчезнаха така ненадейно както то се беше появило.
Петров още не можеше да повярва на очите си. Останалите бавно започнаха да се изправят, като охкаха и пъшкаха.
-Какво беше това да му еба майката-изпсува един от полицайте.
-Не мога да повярвам-вяло каза директорът.
-Господа-обърна се към тях Петров-мисля, че тепърва ще имаме да си променяме вярванията.
Изтупа се, отиде до вратата, отвори я и излезе. Останалите го последваха шокирани и клатушкойки се.
А някъде горе на чуждо, но не много далечно място, едно момче на име Юлиан спеше най-спокойния си сън и въобще не предполагаше за събитията, които тепърва му предстояха.

Следва...



Публикувано от aurora на 17.08.2007 @ 15:06:36 



Сродни връзки

» Повече за
   Фантастика

» Материали от
   presian_penchev

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 2


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

xxx
автор: arhiloh
416 четения | оценка 5

показвания 37001
от 50000 заявени

[ виж текста ]
"Скрито-покрито" | Вход | 1 коментар | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Скрито-покрито
от Vicky на 17.08.2007 @ 19:52:04
(Профил | Изпрати бележка)
Това,което си започнал да пишеш,много ми хареса.Поздравявам те за факта,че познаваш автори като Клифърд Саймък и Артър Кларк-те са ми любими :>
Освен това се усеща точно техният малко по-мек и развлекателен привкус на писане в това твое произведение. С нетърпение чакам продължение!

П.П.:Абе,тука накрая някво римувано се получи:/