ТЕНЧО ДЯКОВ
СРЕДНОЩНИ ВИДЕНИЯ
РАЗКАЗИ И НОВЕЛИ
ПОСЛЕДЕН АКОРД
Вятърът носеше снежен прах. Посипваше с него покривите, настръхналите дървета, сгушените в палтата си хора. Не можеше да се каже, че вали. По-скоро от свъсеното замръзнало небе се сипеше студ.
Студ на ситни кристали, който проникваше навсякъде: през дебелите шалове и забрадки, намираше пролуки и влизаше в стаите, като ситен снежец; сковаваше всичко и всичко изглеждаше призрачно. Шумовете бяха приглушени. Бледият сумрак, въпреки ранния час, сякаш вещаеше безкрайна, безутешна нощ.
В ъгъла, между двете сгради, разположени срещу малката градинка, под забравения навес с нелепо звучащото сега име "Пролет", старият музикант беше седнал върху ръба на английския двор, от който лъхаше на гнило. Но този дъх не бе така вледеняващ, макар че създаваше представа повече за смърт, отколкото за живот. Балтонът на големи карета, някога беше модерен. Но това някога бе толкова отдавна, че той вече не помнеше кога го е купувал. Въпреки че имаше оръфана ушанка, главата му беше омотана с прокъсан дълъг шал, който висеше от дясното му рамо. Краката му бяха напъхани в огромни военни боти, които също като балтона някога много отдавна са били нови. Сега, от дългото носене, кожата им се бе набръчкала като кожата на лицето му. Дебелите чорапи и навитите върху тях парчета от стар чаршаф не успяваха да ограничат сковаващия студ. Имаше чувството, че ако реши да тръгне, няма да може - все едно, че е без крака. Без да погледне, знаеше че краката му са на мястото си, но отдавна не ги усещаше.
Ръкавите на балтона бяха пъхнати в пристегнати с ластик плетени ръкавици. Пръстите на лявата бяха отрязани нескопосно. Лицето на човека се състоеше от две сълзящи от студа очи, бледи, сбръчкани като пергамент обрасли с рядка брада скули; увиснали мръсно бели мустаци, под които посинели устни скриваха пожълтели, проядени зъби.
След като дълго разтриваше вкочанените си пръсти, човекът пъхваше между шала и яката на балтона старата като света олющена "Кремона". Лъкът се плъзгаше по посипаните със сняг струни. Сякаш на звуците също им беше студено, защото излизаха плахо, приглушено, бързо се стопяваха, отнесени от зимния вятър. Музикантът свиреше някаква само нему известна композиция. Беше си я аранжирал сам и включваше откъси от оперети, популярни увертюри и други пиеси, които всеки ученик би могъл да изсвири. Но той се бе съобразил не само със студа, а и със ставащите все по-трудно подвижни, осеяни с възли от прогресивно напредващия артрит пръсти.
По улицата рядко минаваше някоя кола, предимно джипове. Малцина бяха и минувачите по улицата. Само преди малко от близкото училище се изсипа рояк дечурлига които се пръснаха като пилци и старецът отново остана сам в сумрака на отиващия си ден. От фирмата на кафенето струеше светлина, запотените стъкла на витрините не позволяваха да се види вътре, но той знаеше, че беше полупразно. Няколко скучаещи младежи дремеха над чаша изстинало кафе. Минаващите по улицата от време на време хора почти не поглеждаха към него, свели очи към земята. Под шапките и вдигнатите яки трудно достигаха нежните звуци на цигулката, пък и на забързаните, потънали в грижите си хора, едва ли им беше до музика в този мразовит ден. През есента човекът се беше настанил в подлеза до големия паркинг. Мястото бе оживено. Освен него покрай стените плътно бяха наредени сергии на улични продавачи на всевъзможни дрънкулки, книги, плетива и какво ли още не. Не липсваха и други като него. Дори до единия изход няколко дни се опитваше да спечели слушатели духов квартет от млади, дългокоси и брадати мъже. После дойдоха онези от общинската полиция. Казаха му, че може да свири тук, само, ако си извади разрешително и плати такса в данъчното. Цифрата бе ужасяваща за него, който за цял ден едва изкарваше за къшей хляб, бучка сирене и чаша разредено вино.
Топлите дни постепенно се стопяваха и той се премести тук. Първо, защото общинските не го гонеха. Над главата му висеше широк еркер, който го предпазваше от дъжд, ако вятърът не духаше откъм планината. Бордът на английския двор беше удобен за сядане и от мазетата все пак излизаше топлинка. Но сега, в този мразовит ден, нищо не бе в състояние да стопли премръзналите кости на стария музикант. Не го утешаваха и спомените, а и те от ден на ден ставаха все по-бледи. Отдавнашните лица се сливаха, светлините и звуците се смесваха в някакъв омагьосан калейдоскоп, в който контурите на фигурите бяха неясни,мъгляви и избледняваха с всеки изминал ден.
Преди често си спомняше с радост и носталгия за един добре сложен, представителен мъж, с буйна къдрава коса, подир когото тичаха не само диригенти и импресариа, но и много хубавици. Спомняше си как заедно със свои състуденти от консерваторията основаха струнния квинтет. Той беше душата на този така известен в много страни състав. Свиреха вдъхновено, успяха да наложат свой стил. Прекрасната им техника, чистотата на звукоизвличането ги правеше желани на много престижни фестивали и концертни зали. Заредиха се турнета, кое от кое по-успешно. Записи, телевизия, пари… Всичко изглеждаше като един прекрасен сън. После срещата с Евгения. Бурните, вечно не стигащи нощи. Заради нея той си взе продължителен отпуск. Обиколиха цял куп столици и известни курорти. Не чуваше молбите на колегите си да се върне.
Привлеченият на негово място артист не беше по-лош, но машината се беше завъртяла именно с неговото име и вече не искаха да ги приемат. Не след дълго парите свършиха. Евгения изведнъж охладня и един прекрасен ден той се събуди в хотела в Генуа сам. На масата имаше бележка: "Не ми се сърди, не ме търси!". Като плати сметките, му останаха колкото да преживее два-три дни. Премести се в малък пансион, близо до пристанището и вечер свиреше в столовата срещу храната и леглото, които му даваше съдържателката - едра, застаряваща умбрийка. Опита се да се свърже с бившите си колеги, но не откри адресите им. Търсеше във вестниците съобщения за концерти, но не срещна имената им в нито един афиш. После се присъедини към някаква пътуваща трупа. Свиреха по площадите, дори няколко месеца обикаляха с един цирк. Напусна ги в Рим. Вечната столица го посрещна хладно. Където и да почукаше, му отвръщаха отрицателно, въпреки че и тук го бяха обсипвали с цветя и похвали. Пак намери един ресторант.
След няколко месеца успя да събере пари и се върна у дома. Какво значеше това? Дом той тъй и не успя да събере. Жена и деца нямаше, родителите му бяха починали в малкото планинско градче. Отиде на гробищата, помота се из полупустите улички, където хората не го познаваха. Старата дядова къща беше започнала да се руши. Намери търговец и я продаде на половин цена. С парите в столицата можеше да си купи само три стени, за четвърта не стигаха. А и той никога не успя да се научи да ги цени. Позабравени приятели му помогнаха да се настани в оркестъра на тази провинциална опера. Но след промените първо него съкратиха. Мотивите бяха, не че са недоволни от него, а че другите имат семейства, пък той е сам. По-лесно щял да намери начин да се оправи.
Върна се в столицата. Започна да свири отново по ресторантите. Годините вървяха, артритът безмилостно сковаваше пръстите му. Постепенно той отиваше от престижните заведения в центъра към периферията. Докато накрая и от малката квартална кръчма му казаха "Довиждане". Собственикът сложи уредба, която свиреше безотказно не само Лехар и Росини, но и чалга, каквато клиентите от махалата предпочитаха.
Без да се е съмвало съвсем, вече започна да се смрачава. В оставената до дясното му коляно мукавяна кутия имаше няколко монети. Със сълзящите си от годините и от студа очи пресметна, че ще стигнат за две филийки хляб. Момичето от гостилницата на другия ъгъл го познаваше и понякога му сипваше нещо, което и без друго щяха да хвърлят.
Минувачите оредяваха. Той прегърна цигулката. Пъхна вкочанените си ръце в продънените джобове на карирания балтон и наведе глава. Постепенно дъхът му се връщаше от шала към лицето. Отдавна не усещаше тялото си. Но на лицето не му беше чак толкова студено. Унесе се в дрямка. Понякога сънуваше Евгения, блестящите концертни зали, плажовете с ослепителни красавици, топло слънце и искрящи вълни. Друг път - покрити със снежни шапки върхове, буйната трева на ливадите и едно момче, което свири до захлас на купена на вехто "половинка". Но сега старият човек просто потъна в небитието. Не го смущаваха нито засилващият се студ, нито проскърцващите стъпки на забързан минувач, нито ръмженето на боксуващ автомобил. Времето нямаше стойност за него. То просто не съществуваше - беше спряло.
Когато затвориха кафенето, останаха да светят само синкавите букви "Пролет". Вляво от витрината, върху бордюра на английския двор, снегът бързо превръщаше стария спящ артист в статуя. Седеше изправен, с навена глава, прегърнал почти засипаната цигулка.
Като пресякоха градинката, дежурните полицаи забелязаха фигурата на стареца с изненада. Досега никога не беше закъснявал толкова. По-младият го побутна и подвикна:
- Хайде, прибирай се, старче. Работното ти време вече свърши!
Но той не реагира. Когато се опитаха да му повдигнат главата, цялото му тяло се отлепи от бордюра, наклони се назад и се подпря на стената. Главата му остана все така свита в яката на балтона, омотана в дебелия, проскубан шал. Само цигулката издаде тих, прощален, подобен на стон, звук, който се стопи в мрака.
По-възрастният поклати тъжно глава, откачи от кръста си радиостанцията и докладва в участъка, че на улицата, до кафене "Пролет" има умрял човек. Не беше нужно да го идентифицират - беше достатъчно популярен.
Беше…