автор: siromah

От няколко дни Югото не даваше мира на Водният кон и все го ръчкаше в ребрата.
- Приказка. Искам приказка! – цивреше той като малко дете и риташе с крачета във въздуха.
- Добре, добре! – не издържа накрая Водният кон и седна. – Ти победи! И не ме моли повече приказки да ти разказвам – само една и това е !

Югото избърса очите си и големите му кафяви очи се ококориха. Той може да беше израснал мъж, но вътре дълбоко в него се криеше едно малко дете с чувствителна душа ..
- Добре, тати ще ти разкаже приказка ... Та живял някога един цар. Той бил много нещастен, защото с жена му били бездетни. Какво ли те не опитвали – и Прескочи кобила; и билки от далечни и непознати страни; дори царицата гълтала стрита керемида и печена жаба-Кекерица и пак не помагало. Един ден царят сънувал странен сън. В съня си той бил на брега на непознато езеро и ловувал риба. Царят хвърлил мрежата първи път – нищо. Хвърлил втори – пак нищо. Хвърлил трети и що да види?!
-Какво – облещи очи Югото?! – Какво видял?
- Ха, ха – нищо! – ухили се Водният кон. Той се хвана за корема, когато видя разочарованието на съкилийника си и се затъркаля на пода ... – Ох, ще ме убиеш... Та хвърлил царят трети път и що да види. Водният кон спря, но Югото този път не каза нищо. – В мрежата подскачала малка златна рибка с малка златна коронка на главата. Една сълза се отронила от окото на рибата и тя проплакала с човешки глас:
- Ах, боли, боли...
Какво ти стори...
Царят толкова се уплашил от чудноватата рибка, че трепнал в съня си и се събудил.
- Какво стана, скъпи ?! – рекла царицата и се надигнала. – Нещо страшно ли сънува?
- Ох, не ме питай, любима. Сънувах чуден сън. Бях на брега на едно езеро и улових чудновата рибка. Тя имаше златна корона на главата. Но най-чудното от всичко беше, че рибката проговори...
- Тя е царицата на всички водни създания. – Царицата била много мъдра. – Ние можем да разменим свободата й, ако обещае да ни сдобие с чедо!
- Ама че съм глупав! – плеснал се по челото царят. – Какво чакаме?! Да вървим!
- Спомняш ли си как изглеждаше езерото?
- Ахааа – въздъхнал дълбоко царят. – Найважното нещо забравих. – Той се почесал зад ушите си, където били останали 5 косъма – Почакай, спомням си! Имаше една топола, полегнала на едната си страна. Аз бях седнал под сянката й, когато хванах рибката!
- Това много ще ни помогне! – намръщила се царицата. – Езеро с топола край брега. Такива има хиляди. Защо не си полегнеш и се опиташ да заспиш. И този път се опитай да си спомниш мястото!
- Да, любима – царят може да е бил цар, но много се боял от царицата. Тя била зла като пепелянка и всичките й прислужнички я напуснали. Само една стара циганка останала. Тя била много хитра. Не, тя била по-хитра и от самия дявол.
Царицата раздрънкала малкото си златно звънче и старата циганка с кълнене се надигнала от леглото си. Пепелянката не я оставяла на мира, дори и нощем. Нищо! Тя стискала със зъби, защото знаела, че един ден тя ще си плати за всичко...
- Да, прелестна царкиньо! Какво желае Ваше Величество?! – поклонила се до земята старата циганка.
- Утре сутринта царят и аз ще излезем на разходка. Разбуди тоя лентяй кочияша и му нареди да приготви каляската. И също разбуди готвача. Кажи му да приготви закуска. Ще напуснем двореца с първи зори. И още му кажи да опече някоя пита и някоя сладка за из път. Разбрано ли е ?! – сивите й очи строго изгледали старата циганка.
- Да, най-красива под слънцето! Ще бъде Вашата воля!
- Какво още чакаш?! – сопнала й се царицата. – Сега се измитай!
Циганката се надигнала с пъшкане и се отправила към покоите на слугите. “Защо ли царя и царицата искат да напуснат двореца в ранни зори ?! Обикновено те стоят в постелите до обяд?! Тук има нещо нередно и аз ще открия какво те крият!”
След като тя разбудила слугите и им наредила какво заповядала царицата, се отправила към ковачницата. Тя задумкала на вратата и не спряла, докато ковачът не се надигнал от постелята.
- Да не би кукувица да ти е изпила ума, бабо?! – рекъл ковачът и погледнал небето, където звездите започнали да избледняват. – Още е трети зори!
- Ставай, ставай, сънливецо! Запали огнището, че работа ни чака?!
- Каква работа?! – замърморил ковачът. – Нищо не пипвам, докато слънцето не се покаже...
- Виждаш ли я?! – циганката измъкнала една жълтица изпод полата си. Един пламък от загасващия огън паднал на монетата и тя заблестя.
- Злато! – извикал ковачът – и се намръщил. – От къде я открадна, старо-харо?! Знаеш, че за кражба царицата ще ти отреже ушите и ще те пъхне в зандана!
- Ба! – поклатила с глава старицата. – Моя е! Това е всичко, което съм спечелила за 30 години. 30 от най-добрите ми годинки, слугувайки на тая пепелянка. – Лицето й се сгърчило като настъпила змия е тя добавила шепнешком: Почакай, ще си платиш!
- Какво искаш да сторя за тебе?! – ковачът захапал жълтицата и кимнал учудено с глава. – Истинска е...
- Разбира се, че е истинска, куха кратуно! – сопнала му се бабата. – За тая жълтица размених три чувала с медни пари!
- Добре, добре. Вярвам ти... Та какво мога...
- Имам едно старо, куцо магаре. Искам така да го подковеш, че като го шибна, да полети като вятъра! Ясно ли е?! И не се опитвай да ме измамиш! Искам да направиш подкови от дамаска стомана, дето лежи зад вратата!
- Тъй да бъде! За жълтица всичко ще сторя!
В същото време в двореца царят юнашки похърквал. Не само че похърквал, но дори и леко попръцквал. Царкинята си поставила една щипка на носа и се обърнала на другата страна. Няколко дни назад била поръчала ароматизирани свещи от “Есте Лаудер” но дори и благовонната им миризма не можела да се справи с есенцията, която се носела от пижамата на царя! Та както и да е било! Та царят си похърквал юнашки. А сега да видим какво сънувал нашият герой.
“За голямо учудване на царя, той се намерил на брега на същото езеро. Той го познал, защото видял старата, разкривена топола. Клоните й почти се потапяли във водата на езерото. “Как да го позная – си рекъл царят и се огледал.Езеро като езеро. Нищо необикновено. Само дето чудноватата рибка плувала в него. “А, досетих се!” – плеснал се в челото царят. – ще си издълбая името на върбата! Така ще го позная! Това добре, но нож откъде. Царят се опипал по джобовете – там нямало нищо! Той се опитал с пръста си, но дебелата кора само разкървила нежната му кожа. Бре, мамка му стара! Ами сега какво?!
В същото време към него се приближил един странник. Той бил облечен в изпокъсани дрехи и носел голяма тояга през рамо. В края й имало една бохча.
- За какво се тюхкащ, човече?! – запитал го странникът. Царят не знаел, че странникът не бил никой друг, освен самият дявол. Той бил излезнал по света и търсел някого, за да му стори пакости.
- Не знам как да открия това езеро?! Когато се събудя, царицата пак ще ми дърпа брадата. Само 13 косъма ми останаха! Бедната ми брадичка!
- Това ли ти било кахъра?! – усмихнал се пътешественикът. – Ще ти помогна...
- Ти брат, ти сестра! Ще те възнаградя по царски! – прекъснал го царят и започнал да го прегръща.
- Злато и сребро имам, колкото искаш. – поклатил с глава Дяволът. – Ще ти помогна, ако обещаеш да ми дадеш първото нещо, което ще наруши тишината, 33 дни от сега, в ранните зори на 34-я ден. Обещаваш ли?
“Какво странно желание!” – си помислил царят, но рекъл:
- Разбира се! Каквото наруши тишината в ранните зори на 34-я ден, ще бъде твое! Давам ти моята царска дума!
- Дадено! – рекъл Дяволът и разтворил шепата си. – Следвай тази пеперуда. Тя ще те отведе до езерото! Само не забравяй обещанието си.
Дяволът изчезнал сред пушек и дим и царят се сепнал и подскочил.
- Какъв странен сън! - си рекъл той и се огледал. Неочаквано той забелязал странната пеперуда с огненочервени криле.Тя махала с криле и всеки път, когато крилете й се разпервали, той имал чувството, че две скрити очи го гледали. Царят се надигнал, мърморейки и побутнал нежно царицата в ребрата.
- Ставай, скъпа. Вече почти се е разсъмнало!
Царицата се обърнала и го изгледала свирепо. От всичко на света най-много мразела да става рано.
- Какво искаш старо-харо?! Я да ме оставиш на мира, преди да съм те хлопнала по кратуната с менчето за вода!
- Забрави ли за съня?! Открих как да стигнем до езерото!
Думата “езеро” почти се оказала вълшебна, защото царицата тутакси ококорила очи и подскочила.
- Ако си правиш шега с мене, ще спиш в царските конюшни цял месец! – заканила му се царицата. – И ще ядеш... – тя спряла и подскочила от ужас – Какво е това нещо?!
- Това е нашият водач! Тази пеперуда ще ни отведе до езерото!
- Откъде я намери?! – погледнала го подозрително царицата.
- Аз я хванах на поляната до езерото – нагло излъгал царят. Той го било страх да спомене за странника и обещанието, което му дал.
- Да вървим тогава! Какво чакаш старо-харо?! – ритнала тя нежната си половинка в реброто и царят я изругал наум. – Готова ли е каляската?!
-Да, Сияйна под Слънцето – старата циганка паднала в краката й. – всичко е готово. Закуската ви чака в Трапезната зала.
- Нямаме време! – намръщила се царицата. – Кажи на готвача да сложи всичко в купички. И му кажи, че ако чая е пак горчив като последния път, ще му отрежа носа.
Готвачът вече си бил загубил ушите горкият и малко недочувал. Освен че недочувал, той малко недовиждал, защото един път разгневената царица разляла топлата супа върху главата му. Горкият забравил да сложи подправката Гали Стомахче и нежния стомах на нейно Височество се разбунтувал като гладен селянин...
Но както и да е ... В онези далечни времена било много тежко да бъдеш царски готвач, особено ако твоята царица се казва Магдалена Капризна-V ...
Царят и царицата се отпуснали на меките кадифени седалки и кочияшът шибнал с камшика тройката белоснежни коне и те полетели като вятъра. “Стой – ще рече някой. – Ами кочияшът издаде тайната им?!”
Царицата отдавна била помислила за това. Горкият човечец се бил простил с езика си и ... бил ням като риба. Сега царицата била спокойна, че всички тайни можели да останат скрити с нея...
- След тях! – из ломотила старата циганка и шибнала старото магаре Марко така, че от кожата му се откъснало парче кожа, достатъчна да ушие три чифта цървули.
Царската карета летяла по-бързо от Вятърко и започнала да се стопява в далечината.
- Ще ги изгубим! – потръпнала старата циганка и острите й орлови вежди се сбръчкали като буреносен облак – Ах, ти, проклетнико! Побързай!
Този път ударила Марко така силно, че от кожата му се откъснало парче кожа, достатъчно да ушие шест чифта цървули.
Старият Марко полетял като Кума Лиса, която била преследвана по петите от глутница хрътки.
Въпреки това царската карета продължила да се стопява в далечината и сега била с големината на заек.
- Ах, ти ленивецо! – излаяла старата циганка и го шибнала така силно, че от кожата му се откъснало парче кожа, достатъчно да ушие девет чифта цървули.
Старият Марко полетял като уплашена птичка, преследвана по петите от могъщия ястреб.
За зла беда каретата вече се стопила в далечината и сега била не по-голяма от комар.
- Ако изгубиш каретата, ще ти одера кожата и ще направя тъпан от нея! – заканила се старата циганка и повече не го ударила. – Прави каквото искаш!
Марко потръпнал от страх, защото знаел че Мирка Кривокрачкова – така шеговито наричали слугите старата циганка в двореца - този път не се шегува.
Искри полетели изпод копитата на Марко, който с гордост си спомнил времето когато не го наричали краставия Марко, а Шарколия, крилатия кон на най-великия балкански юнак Марко Кралевити. Една вещица с измама приспала юнака, а после отрязала крилете на Шарколия и го продала на един турчин-арнаутин. Той беше решил да одере Шарколия и да си направи чалма и потури. Може би това щеше да бъде края на горкото животно, ако не беше се появила старата циганка. Мирка Кривокрачкова беше вещица и тя от пръв поглед позна Шарколия, въпреки че му бяха отрязали крилете.
- Почакай, господарке! – проговорил Шарколия с човешки глас и разтърси грива. – Аз не съм забравил, че ти ме спаси от лютия арнаутин!
Шарколия разтърсил тялото си три пъти и старата му пъпчива и крастава кожа се свлякла и под нея се показала черна като маслина кожа. А най-чудното от всичко било, че имал чифт снежнобели криле.
- Хвани се здраво за шията ми! – изцвилил Шарколия и полетя по-бързо от Вятърко. – Закълни се в гроба на майка си, че ще ми дадеш свободата, след като ти помогна... Иначе ще те хвърля...
Старата циганка погледнала надолу, но един облак забулвал Земята в бели одежди.
- Има дълъг път до долу... – добавил Шарколия. – Решавай бързо...
Мирка Кривокрачкова потрепнала и се заклела в костите на майка си. Това била свещена клетва за всяка вещица и сега Шарколия можел да бъде спокоен..., че тя ще сдържи на думата си.
- Изгубихме ги! – намръщила се циганката.
- Аз имам по-остри очи – изцвилил Шарколия. – Виждам ги. Ей там са, на брега на езерото!
- Приземи се по-далече, за да не те видят, - рекла Мирка Кривокрачкова и се почесала по кривия си остър нос. Той бил много дълъг и тя се гордеела с него. Ако Буратини я видеше, щеше да й завиди и да си сложи край на живота. Бедното дървено човече не знаеше, че вече не беше в книгата на рекордите на Гинес. От няколко години старата вещица го беше била. Как така?! – ще попита някой. Много просто – ще отговоря аз. Когато вещиците остаряват, техните магически сили растат, а заедно с тях и техните носове. Колкото по-дълъг нос има една вещица, толкова повече магически сили има!
- Аз ще има и ще си попаса от зеленчуковата градина на Зевс, докато Първобога си спи и похърква. Ако ти трябвам – Шарколия изцвилил и отскубнал три косъма от гривата си – потрии този косъм и речи: Шарколия, ела. Мирка Кривокрачкова те зове!
С тези думи Шарколия оставил вещицата на земята и преди тя да рече нещо, размахал криле и полетял.
Мирка Кривокрачкова се почесала по дългия си крив нос, погледнала след Шарколия, който се стопил в далечината и бил не по-голям от муха и пуснала трите косъма в пазвата си.
- А сега да видим какво правят техните празноглави кратуни! – рекла вещицата и се прикрила зад храстите. – Ох – изпищяла тя на умряло – било шипков храст и издрал кривите и изсъхнали като дърво кокили. Една капка кръв паднала на земята и о, чудо! – не щеш ли се превърнала в голяма черна плачлива жаба.
- Иди и виж какво правят негодниците! – наредила й вещицата. – А какво ще бъде за мене?! – из квакала жабата с човешки глас. – Имам една чуднокрасива принцеса. Нарича се Спящата красавица. Тя спи в еди от моите Омагьосани замъци. ако разгадаеш плановете им,будя принцесата с Ранобудно биле и тя ще те целуне...
- И какво от това?! – изквакала жабата недоволно. – Аз искам една торба с комари и още толкова с мухи и скакалци...
- Ццц... – поклатила с глава вещицата, въздишайки. – Нещастно създание. Ти навярно забрави, че си красив принц. Не, най-красивият под слънцето.
Някога, преди много, много години баба Яга, която беше получила календара с най-сексапилните мъже от Холивуд – календара се наричаше “Секретите на Виктор Сексапилния”, тя изпадна в огнена плам към принц прекрасен, най-силният под слънцето. Тя изпрати какви ли не подаръци на принц Плейбой – наричаха го така, защото той флиртуваше с кого ли не в Холивуд – като започнеш със сексапилната Мама Мия и свършиш с рок звездата “Шейк юар бути” (Завърти си задника). За зла беда принц Прекрасен пренебрегна подаръците на баба Яга и това я разлюти като люто пиперче. Баба Яга клина и проклина цяла неделя, докато един прекрасен ден тя яхна старата си метла, която я беше модернизирала с нов 300 кубиков Хонда двигател – и забръмча като ветеран от Формула-1 по пистите на Стария континент...Същата вечер...
- Ааа – плясна се в челото жабата-принц. – Сетих се. Проклетата вещица се беше превърнала в кокетна принцеса с дълги черни мигли и прозрачна, небесносиня дантелена нощничка. Когато се опитах да остана насаме с нея, тя с измама ме поръси с някакъв прах...
- Ха, ха, ха – изсмя се Мирка Кривокрачкова. – Спомни си, а?! Е, какво, искаш ли да се превърнеш обратно в принц или не?!
- Квааак! – из квака жабата отчаяно и от окото й се отрони една сълза. Омръзна ми да съм грозна пъпчива жаба. Всички ме мразят. А и щъркела – тоя негодник – на два пъти за малко да ме похапне!
- Само разгадай плановете на цар дървена глава и на оная усойница – царкиня Зъл език и ще те оставя в кулата на Спящата принцеса. А знаеш ли какво ще стане, ако тя те целуне!
- Квааак, кваак – замечта се жабата и заподскача на един крак.
- Спри да ми пееш, ами се хващай за работа – рече безцеремонно старата вещица и й даде начален старт с острото токче на своите лачени обувки. Мирка Кривокрачкова може да беше грозна като самата смърт, но никога не знаеше кога можеше да срещне своя принц и винаги тя ходеше обута в черни лачени обувки и загърната в небесносиньо наметало и черно було на лицето й, за да не се видят бръчките и гнойните пъпки по бузите й.
Жабата-принц полетя и по щастливо съвпадение на съдбата се приземи на около три крачки от царската двойка.
- Какво беше това?! – рече царят и се обърна. – Като че ли нещо...
- Хвърляй мрежата старо-харо! - сръга го в ребрата Зъл език. – Имай късмет златната рибка да не се покаже! Ще ти оскубя и последния косъм от.. Царят потрепна и започна да се кръсти набожно. Защото от всичко на света той най-много се грижеше за “последните юнаци на своето храбро царство” – така той наричаше последните няколко косъма. Да, той ги решеше по деветдесет и девет пъти на ден, мажеше ги с помада, колада, лимонада и какво ли още не, за да запази косъма здрав и тлъст. Но уви, неговата царствена коса капеше като зрели круши и горкият цар беше изпаднал в паника...Докато един ден, докато ровеше в кашоните със стари вещи из гаража – освен че там държаха царските колесници, царят си пазеше кашони със стари броеве на “Плейбой”, “Само да ми паднеш” и “На батко захарчето”. В един от броевете той прочете за някакъв вълшебен мехлем и царят без да се чуди се затича до компютърната зала и си го поръча по Интернет. Преди да се уригне три пъти, една гарга от “Федералните експресни пощи” изграка и му пусна вързопче със заветното мехлемче. Царят без да се замисли си намаза не само главата, но и ушите, врата и ноздрите. Същата нощ той сънува странен сън. Беше му пораснала коса навсякъде – дори и по дланите му. Когато се събуди – уви, не беше истина! “От зло, има по-зло!” – си рече царят и си за подсвирка Може нова коса да не му порасна, но поне останалите му няколко горди косъма се задържаха и се полюшваха царствено на лъскавата му като месечина кратуна...
- Вай, вай – изпищя кански цар Дървена глава. – Живота ми вземи, само косъмчетата ми не пипай!
- Имаш три минути да хванеш златната рибка – закани му се Зъл език или ще ти отскубна генерал Звездочел!
Генерал Звездочел беше най-дългия му косъм и царят го обичаше за повече от всичко на света. Когато злата царкиня го задърпа, очите му се напълниха със сълзи и той заплака като малко дете.
- Ах, съдба безока и жестока?! Повече не ме мъчи и сърцето ми вземи!
Неочаквано се смрачило над езерото и се извил буревесен вятър. Вълните забягали заплашително към брега и царят и царкинята уплашено се отдръпнали назад.
- Виж какво направи – от водата се показала една чудно красива рибка с малка златна коронка на главата. – Сълзите ти докараха до отчаяние и депресия всички водни създания. Старата водна костенурка, която беше 685 години, си спомни за младините и се обеси на един морски корал. Много други я последваха. Кажи ми какво ти сторих, че ме наказа така?!
-Н...и...щ...о... – рекъл през сълзи Дървена глава.
- Повече не плачи, моля те! Така, както е тръгнало всички ще се самоубият, а после кой ще ми лъска златната корона, и кой ще придържа златната ми мантия, и кой ще ми чете приказки нощно време, когато си полегна в моето легло от водорасли?! Спри, повече не плачи!
- Ще спра – взел да подсмърча царят, изтривайки сълзите от лицето си, ако ми обещаеш нещо.
- Какво е това?! – намръщила се златната рибка. – Злато и бисери нямам!
Истината била, че тя имала повече злато и бисери от който и да било цар на земята, но тя била голяма скъперница.
- Не ща богатства, не ща пари – успокоил я царят.
- Всичко, каквото пожелаеш, царю – усмихнала се златната рибка. – не се стеснявай, говори.
- С моята любима – той посочил царкиня Зъл език, която никога през живота си не била видяла говореща риба и то със златна корона на главата и си била глътнала езика от страх, уплаха и изненада – от дълги години си нямаме чедо... Ех, само ако имах някого, който да ме радва на старини... – царят се спрял неловко и замълчал, чешейки се по величествения си косъм, генерал Звездочел.
- Това ли било?! – усмихнала се златната рибка. – Почакай за секунда!
Тя се гмурнала и изчезнала така бързо, както и се появила.
- Дали не ме излъга?! – помислил си цар Дървена глава и се запощил отново и по другите си величествени косми. А те се наричали Ахил, Херкулес, Крали Марко и Хитър Петър. Последният косъм се наричал Хитър Петър, защото бил по-голям хитрец и от Дявола. Той винаги се спотайвал най-отзад и злите пръсти на царкинята подръпвали възпитателно братята му, но никога него...”Какво ли ще му донесе?!” – надигнала се старата вещица от шипковия храст. Тя била дочула всичко и на нея също и се приискало да се сдобие с чедо. Горката вещица била толкова бедна, че не можела да си позволи дори и чирак. А ако имала чедо, тогава не трябвало да му плаща нищо – то можело да й слугува безплатно...
Вълните на езерото се разплискали и златната рибка се показала отново: - Ето, вземи.
- Какво е това – рекъл царят и се намръщил. На клонката се полюшвали странни червени плодове, които не приличали на нищо виждано и били с големината на череша.
- Това са морски череши – рекла златната рибка. – Кажи на твоята жена да изяжда всеки ден по една. На клончето има 33 черешки. На 34-я ден в ранните зори твоята жена ще се сдобие с мъжка рожба.
- Иююю! – намръщила се царицата и едва не изплюла морската череша. – Горчи като пелин!
- Ха, ха – засмяла се златната рибка. – Морските череши не са сладки като земните, но за това пък са вълшебни...
С тези думи чудноватото създание се гмурнало и потънало във водите на езерото.
- Да вървим – рекъл царят и се затичал към каретата. – Така съм гладен, че мога да изям цял кон...
Царицата се намръщила, свивайки острите си орлови вежди и го последвала.
- Ако тази рибка ме е излъгала – закани се тя – ще се върна и ще пресуша езерото. – После ще я хвана и ще си направя супа от нея!
- Разбира се, любима – усмихнал се глуповато царят. – Какво чакаш, идиот –изкрещял той на кочияша. Тръгвай!
Коремът му скърцал като не смазвано колело на волска каруца и докарвал Негово Величество до бунт...
А сега нека да оставим царските височества и каретата и да видим какво стана със старата циганка.
- Какво научи, Бабо-Жабо-Кекерице?! – подигравателно запитала омагьосания принц вещицата. – Какво толкова се забавиха?!
- Голата тиква първо плака. После някаква рибка с корона на главата се показа...
- Златната рибка, кралицата на всички рибки – прекъснала я циганката. Легендата разказва, че тя изпълнявала желанието на всеки, който е имал щастието да я улови в своята мрежа...
- Какво толкова! – изсумтя жабата-принц и се наду. – Аз също имам корона на главата, но никой не разказва приказки за мене... Нещастното животно се нацупи и се умълча. – Може би ако бях по-голям, щяха да ми обърнат внимание!
Жабата-принц се надула и погледнала сянката си.
- Оле-мале виж ме сега! – заквакала тя радостно. – Сега съм три пъти по-голяма!
Омагьосаният принц поел отново въздух и се изпъчил силно.
- Още малко – подиграла го вещицата – сянката ти е голяма, почти колкото на слона!
- Не, аз съм по-голям – рекъл принцът и поел толкова дълбоко дъх, ... че се пръснал.
Горката жаба-принц! Спящата красавица никога нямаше да долепи прелестните си устни до неговата кожа...Бедната душа...
- По-добре за Спящата красавица. Горката принцеса как щеше да си чисти нежните устни, след като целуне тая пъпчива жаба... Та, какво разправяше тая жаба. Голата тиква седнала на брега и заплакала...И златната рибка се появила... що и ние не сторим същото. Тя нали си била хитруша, седнала на брега на езерото и помъчила да заплаче. До тук добре, но колкото и да търкала очите си, дори и една сълза не капнала. Вещицата се ядосала и измъкнала една глава кромид от торбичката си. Тоя кромид не бил обикновен, а бил откъснат от градината на Хера. Когато тя била люта на Първобога, тя си търкала лицето и ръцете с вълшебния кромид и Зевс плакал, та се кършел. Той мятал гръмотевици ха насам, ха натам и бедните хорица по земята си мислели, че Първобога е ядосан на тях. Истината обаче била друга...Вещицата бързо си намазала клепачите с вълшебния кромид и от очите й потекли сълзи като река. Бабата се навела над езерото и взела да хлипа. Неочаквано задухал силен вятър и повърхността на езерото се покрила с големи вълни.
- Ехе-хе – рекла си наум вещицата. – Само да ми паднеш златна рибке!
- Пак ли ти?! – от езерото изплувала малката златна рибка с коронка на главата. – Какво искаш сега?! А, ти не си оня хлипльо, царя?! Рибката се намръщила и добавила: - Какво искаш?! И как разбра, къде да ме намериш?!
- Царкиньо моя, помогни на бедната душа! – рекла през сълзи старата циганка. – Повече не мога да живея. Ще се обеся на това дърво!
С тези думи вещицата измъкнала една ножица и се направила че ще си отреже дългите до петите коси.
- Ще се обеся със собствените си коси!
Няколко риби изплували на повърхността на езерото, обръщайки белите си кореми нагоре. Не било трудно да отгадаеш, че били мъртви.
- Видиш ли какво направи?! – разгневила се златната рибка. – Ще измориш всичките ми поданици?! Спри да плачеш и се заклевам в тризъбеца на Посейдон, че ще изпълня всяко твое желание!
- Чух че царицата пожела да се сдобие с чедо. Аз също искам да имам свое чедо!
- Това ли било?! – усмихнала се златната рибка. – Изчакай за минута!
Златната рибка се гмурнала и старата вещица седнала на пясъка. Въпреки магиите и лечебното биле, краката й я предали отдавна и тя не можела да стои на крак повече от няколко минути. “Ех – замечтала се вещицата – Ако успея по някакъв начин да се докопам до престола, също ще се разхождам насам-натам с колесницата, ще си хапвам вкусни гозби и ще седя на меки, кадифени възглавнички...”
- Знаеш какво да правиш с това клонче – златната рибка се показала отново, прекъсвайки мислите й. – След като изядеш всички череши, на сутринта на 34-я ден ще се сдобиеш с мъжко чедо. И повече не идвай тук... Аз от днеска ще се изместя в Китайско море. Ако друго не, поне китайците си ядат ориза и не се оплакват за теглата си... и за това как Мао Дзе Дун ги бие по тиквите с томчета на Маркс...
Старата циганка не я чула, защото тя се била обърнала и бръкнала в пазвата си, за да измъкне космите на Шарколия. За зла беда тя ги била изгубила – вещицата не знаела, че хитрия кон й дал не какви да е косми, а магически. Те се били превърнали в три въшки и се били скрили в брадата на бабата.
- То се е видяло, че пак ще трябва да караме по старото! – намръщила се Мирка Кривокрачкова и се приближила към кривото дърво. Вчера тя скъсала един ремък и оставила току-що рационализираната си тояга в Джубе-Любе, за да й сложат нов ремък и да й сменят маслото...Добре, че тя си беше предвидлива и че освен главата с лук, беше пуснала в торбето и едно шише с двигателно масло.
След един час пъшкане, клетви и тюхкане, вещицата беше измайсторила що-годе една първобитна метла.Ако другите вещици я видеха, не само че щяха да си умрат от смях, но дори и биха я изключили от профсъюза на Вещиците и Вещарите...
Мирка Кривокрачкова се метна на метлата, ритна- веднъж, два – метлата се закашля, но не запали. Чак на третия път двигателя заръмжа и вещицата се издигна във въздуха. Тя се олюля насам-натам, за секунда, после превключи на трета и се изгуби сред облаци дим и изгоряло масло...
- Пфуу – едно врабче се хвана за носа и се опита да скрие човката си под крилцето си. – Проклети вещици... От тия бензинови пари ще хвана астма.
Това беше приказката за нощес. От дупката изскочи мишок. Бързо го хвани, кожата му одери и кожухче си уший...


Следва!