автор: siromah

Докато Хера и останалите богини кроили своето отмъщение, боговете марширували към двореца на крал Шишко. Било края на лятото, но слънцето все оше напичало жестоко. Аполон, Дионис и Борео били отдавна захвърлили тежките си доспехи и оставили само чифт сандали и лека туника. Единствено Арес, богът на войната, крачел в тълно бойно снарежение и се потял о ушите.
– Що не го свалиш, бре? – запитал го Борео. – Смърдиш като пор!
– Ба! – отвърнал Арес. – Тия доспехи ми струваха цяла ябълка от Градините на Хесперидите. Ще ги запазя за вбъдеще.
Не всеки ден можело да намериш огнени доспехи, изковани лично от бога на огъня Хефес.
– Виж ги тия хора! – казал завистлово Дионисий, посочвайки лозята. – Имат повече лозя, отколкото ние на Олимп!
– Ммм..., сладко е! – казал Аполон. – Топи се в устата като бонбон! Всички богове си откъснали по една чепка грозде и забързали към двореца. Неочаквано иззад едно дърво изкочило едно бостанско плашило.
– Ядете добре, а кой ще плаща! – изкряскало то. – Стоой, ще стреля! – добавило то и вдигнало тоягата си. – Това е гърмящо дърво!
Всички богове замръзнали на местата си. Богът на войната Арес се почесал зад ухото си, защото не бил чувал за гърмяща тояга! Той, създателят на смъртоносни оръжия – мечове, копия, лъкове , стрели, брадви, ножове, мачета и т.н. не знаел за какво става дума!
– Може би Гърмящата тояга е създадена от конкуренцията! – предложил Арес. Под конкуренция той разбирал Атина. – Стойте по местата си и не правете глупости, защото не знам какви поражения може да направи!
Боговете може да бяха безсмъртни, но от последните няколко стотин години кожата им се беше изнежила от постоянните гуляй и пиршиства и понякога дори и най-малката рана зарастваше с месеци.
– Ти... имаш красиво лице! – махна кокетно Аполон с ръка. – Не стреляй...ъ...ъ... как се казваш?
– Аз съм Горю Страшника – отвърна страшилото и се изпъчило гордо. Аз съм падарин. Кралят ме постави да пазя тези лозя.
– Кой крал? – наостри уши Дионисий.
– Крал Шишко, кой друг? – намръши се Горю Страшника.
– О, ние сме приятели на крал Шишко! – зарадва се Дионисий. – Позвъни в канцеларията на краля и ще ти кажат, че...
– Нямам мобилен телефон! – каза Горю Страшника и се почеса. Една нахална буболечка му беше влезла в ухото. – Ще ви напиша акт по 100 жълтици глоба на калпак!
– О, това е много! – опита се протестира Аполон. – Ние си откъснахме само една чепка!
– Не ме е грижа! – каза строго плашилото. – Да сте мислили, преди да крадете! Плащайте глобата или ще ви пратя начаса в градския затвор!
Боговете изтръпнаха и бързо развързаха кесиите си. “Затвор” беше едно ужасно място, където хората държаха заключени себеподобните си, които бяха престъпили законите. Просяци, чиято вина беше такава, че просят на обществени места; пропаднали жени, които продаваха телата си за кора сух хляб или чепка кисело грозде; грабители-разбойници, които изпразваха кесиите на богаташите; и накрая десиденти-хора, които говереха срещу кра; Шишко и крещяха за реформи. Най-прочут от всички реформисти беше Зелю Зелев, който беше написал остри памфлети срещу краля и семейството му. Реформистите се страняха от престъпниците и гордо наричаха себе си “политически затворници”. В затвора нямаше богати хора. Всички там бяха бедни мишки от храма на Дионисий. Той беше най-бедният от боговете и му отне 500 години, докато събере милостиня от другите богове, за да си построи храм. Всички главни богове – като Зевс, , Хера, Атина и Арес имаха по няколко храма и десетки свещеници. Кесията му беше толкова изтъняла, че той можеше да си позволи само един свещеник, който работеше на непълна работна седмица и идваше само, когато беше трезвен. Това означаваше, че е свършил парите си и идваше в храма да събере милостиня, за да си купи още вино...
Как ще има богати хора в затвора?! И те като бедните нарушаваха закона, но той беше за кон, а те бяха лъвове! Законите бяха написани за коне, за лъвовете още не бяха измислени...
– А, - сети се Аполон – дай ни разписка. Когато дойде време да попълваме Данъчните си декларации, ще я отчетем като разход и ще платим по-малко данъци – обясни той на плашилото..
– Я да се махате! – закрещя Горю Страшника. – Ще ви затупам с моята огнена тояга, че само на Данъчни декларации ще ми станете!
Боговете изпищяха от ужас и си плюха на петите.
След 10 минути те се спряха задъхани пред входната врата на двореца. Стражите бяха двама стройни мъже с гайди и полички. Гайдата беше най-новото секретно оръжие на крал Шишко и шпиони от съседни кралства, дори тайните агенти на Арес и Атина, се опитаха да откраднат тайните планове на гайдата. Така беше създадено първото дружество на Тайните агенти и шпиони.
Гвардейците започнаха да ги претърсват един по един с кукувичка-детектор за скрити оръжия. Когато тя напипваше нещо подозрително, тя изкукваше. Пазачите провериха Аполон, Дионисий и Борео – кукувичката мълчеше.когато гардът насови кукувичката към тялото на Арес, тя ...изквича на умряло. “Главичката” й се завъртя като пумпал и ... изведнъж изхвръкна нагоре. Разхвърчаха се пружини, зъбни колелца и какви ли още не бурми и болтове. За всеобщо изумление на боговете и гвардейците кукувичката се оказа ...механическа играчка!
След като остави 125 килограма въоръжение – а това беше три саби, два ятагана, едно мачете, великият Ескалибур – той самият тежеше 80 кила, няколко ножа, лък и 20 стрели – и още 150 килограма бойни доспехи, Арес се вмъкна в двореца.
– Ей, че било готино без оръжие! – каза той и подскочи като яребица. – Виж аз мога да летя!
Той подскочи високо във въздуха и размаха енергично с ръце. Един щъркел, който отлиташе на юг – той имаше доставка-бебе за един диктатор от южните царства – видя странната “птица” и клюна му провисна.
– Всякакво чудо бях виждал, - каза той. – Само летящ човек не бях!
Изумлението му беше толкова голямо, че той забрави да маха с криле и се стрелна като камък към земята, право в устата на един вълк. Същата вечер Кумчо-Вълчо беше бастисал една овчица и една кост беше заседнала в гърлото му. Вълкът си беше отворил широко устата и се опитваше да вземе горно "ла", когато щъркелът връхлетя в устата му. Кумчо-Вълчо се опита да го преглътне, но щъркелът го клъвна по левия му бъбрек и той го изплю, а заедно с него бебето и кокала.
– Плащай! – рече щтъркелът и протегна крило. – Една жълтица!
– Една жълтица! За какво? – изуми се вълкът.
– За това, че ти извадих кокала!
– Я да се махаш, докато си още жив! – изръмжа Кумчо-Вълчо. – Днес току-що бастисах една овчица! Ако искаш ще те бастисам и тебе безплатно!
Щъркелът видя кожата на овцата, грабна бебето и размаха криле, колкото му сили държаха. Горният щърк остана небастисан до края на живота си...
В същото време Арес продължаваше да размахва с криле-ръце. По едно време той кацна на земята и изплези език.
– Изморих се ! да летиш било чудесно, да знаете!
Боговете го погледнаха зависливо, но не казаха нищо. Втора двойка гвардейци ги спряха пред входа на тронната зала и взе да ги претърсва с кукувичка.
– Чисти сме! – рече Аполон, но гардът се направи, че не го е чул и се изплю на златоносните сандали. Лицето на бога почервиня и той сви юмруци.
– Ела! Ела да те видим дали си мъж!
Секунда по-късно Аполон лежеше на земята с разбит нос и още по-разбито самочувствие.Струйка божествена кръв течеше по бузата му и капна в праха. И о, чудо! Мигновено израсна едно красиво цвете, което по късно нарекоха "роза". Гвардеецът уплашено отстъпи назад, защото разбра, че си има работа с богове. Арес подаде ръка на подналия бог, но Аполон отблъсна ръката му и се надигна ругаейки.
– Имаш късмет, - обърна се той към простосмъртния – че съм само бог на любовта. – Аполон изплю един счупен зъб и продължи. – Ти трябваше да се биеш с Арес, бога на войната. Щеше да помете земята с теб!
Гвардеецът облиза пресъхналите си усни и измърмори нещо под носа си от рода на “Извенете, грешка!”.
Аполон гордо се изпъчи и влезе пръв в тронната зала, оставяйки смутените гвардекци зад гърба си. Олимпийците очакваха някой да стане и да ги поздрави с “добре дошли”, но единтвената душа, която ги поздрави беше едно бездомно куче, което се бе промъкнало през входа на слугите. Колкото до височайшите гости – крале, кралици, благородни девици, генерали с лъскави темета, търговци с бирени шкембета – всички до един спяха, дори леко похъркваха. Някои бяха заспали по пейките, като още държаха стаканите с бира и вино; други с глави, забити в празничната трапеза – един търговец се опитваше да спи и яде от тортата едновременно; трети лежаха по масата, където уличното куче ги препикаваше и ближише лицата им, опитвайки се да отмъкне някои свински бут от устите им; четвърти, които бяха от особено благороден произход – крале, кралици, принцове и принцеси – бяха заспали в своите тронове. На някои короните се бяха търкулнали на земята сред кокали и рибешки кости, други на масата сред големите суджуци или в тортите – никъде по света не украсяваха тортите с кралски корони, но тук беше шантаво кралство!
Едно младо кралче се беше изтегнало като резан читак в краслото си и короната му се тресеше всеки път, щом кажеше “пуф”. Пуфканията му бяха толкова ритмични, че на боговете-олимпийци им идаваше да захъркат в неговия такт. Те се огледоха, но никъде не видяха кралица Главка. Колкото до цар Шишко, той се бе свил на топка в ъгъла на трона си похъркваше юнашки. Аполон, богът на любовта, го докосна по двойната му гушка и му прошепна:
“Ваше величество, събудете се !”.
Кралят даже и не помръдна. Дионисий, богът на виното, го бутна по рамото и каза:
“Царю, събудете се !”.
Цар Шишко измърмори в съня си, обърната се на другата страна и продължи да хърка. Борео, богът на ветровете, изду бузите си... и силен вятър засвири в ушите на Негово Величество, наду ризата му и разроши косата му.
Цар Шишко изпъшка в съня си, извърната се на другата си страна и захърка още по-юнашки. Борео се измори да духа – не можеш да духаш по цял ден с уста, дори и да си бог – и предаде щафетата на Арес.
Арес тъкмо се готвеше да разтърси Величеството, когато чу яростен кучешки лай зад гърба си. Той се обърна и видя Аполон, чието око вече беше посиняло от удара на гвардееца, и бездомното куче, които се бяха сбили за последния неначенат пушен бут. Кой го беше намерил – не бе ясно, но видно беше, че и двамата няма да отстъпят!
– Мооой еее! – изръмжа богът и изблъска Сканжи кучка назад. – Назад ти казвам, кокалът е мой!
– Хррр! – озъби се Сканжи кучка и го захапа по голото му стъпало.
Аполон изпусна кокала и се хвана за раненото място, подскачайки на един крак. Санджи кучка това и чакаше, грабна бута и дим да я няма!
– Хе, хе! – ухили се Арес. – Не ти върви днеска, Аполоне. Така е като не искаш да се запишеш в моя кръжок по бойни изкуства! Отдавна да съм те научил на кунг-фу и таекун-до, но си лентяй. Е, каквото си надробил това ва ще сърбаш!
Богът на войната се обърна и разтърси Величеството грубо. Цар Шишко изгрухтя в съня си, но продължи да хърка. Арес се ядоса не на шега и го вдигна във въздуха заедно с целия му трон.
– Събуди се, дебелако! – изкрещя той с гръмотевичен глас и започна да му бие шамари.
Кралят разтвори очи и го погледна с потъмнял поглед.
– Казах ти, утре ще говорим за данъците, сега ме остави да спя!
Клепачите му се захлупиха и той отново захърка юнашки. Колкото и Арес да го друсаше, колкото и да му биеше шамари, той не отвори повече очи.
– Мъртвопиян е ! - предаде се Арес и го пусна на земята. – Е, дошли сме тук, поне да се наядем!
Боговете, които бяха изгладнели, особено след битката им богините – а и цял ден нищо не бяха слагали в устите си, с изключение на чепката грозде, което им струваше сто жълтици на кълпак – изпразниха един огромен поднос и започнаха да събират остатъците от храната. Тук агнешки бут – е, малко беше нагризан, но имаше какво да се доогризва; разкъсано прасенце и недоизядени пилишки крелца; отсреща осолена риба и супа от миди; в онзи ъгъл поръсен с чер пипер агнешки мозък, наченат, но още недоизяден; до благородника със синята мантия – печена патица, на която беше изядено само бялото месо; от другата страна на плешивия генерал – няколко рака с недоусмукани рачешки щипки; до угоения търговец с двойна гушка – чиния с жабешки бутчета – уличният превъзходец я беше надушил и лакомо дъвчеше – Арес го ритна под опашката и Сканджи кучка побягна със скимтене; разпръсната навсякъде по масата люти чушлета, мешани салати и зеленчуци по избор – моркови, зеле, броколи, картофи; размазани по покривката и недоизядени парчета торти, баклави, кадаифи, ябълкови, черешови и какви ли още не десерти – тях боговете поставиха на отделен поднос. След като сметнаха, че са насъбрали достатъчно храна, те сложиха подносите на земята, седнаха по турски и започнаха пира. Дионисий нали си беше пияница от край време се върна с две кани червено вино и половин кана домашна ракия. Уличният превъзходец – Сканджи кучка – който не беше доял, седна на няколко крачки от тя и заву жално.
– Аууу... ауууу... ааууу...
– Чиба! – извика Арес и го замери с един кокал от патицата. За зла беда той улучи превъзходеца между очите и той вирна крака. Горкото животно изквича и предаде богу дух.
– Убиец! – изгледа го кръвнишки Аполон. – Как може убиеш бедното създание?! Какво лошо ти е сторило? Мене ме ухапа по големия пръст и пак нищо не му сторих, а ти?
– Ъ... ъ... ъ... – замъка Арес – Грешка! Нали знаеш, че съм бог на войната и имам тежка ръка! Исках само да го прогоня!
Аполон не му отговори, защото беше забравил за бедната Сканджи кучка и беше засърбал вкусния агнешки мозък. Уличният превъзходко вече тропаше по вратите на Хедес , но понеже той беше пиян, горкото трябваше да изчака в приемната му до понеделник. В осем часа сутринта щяха да отворят канцелариите и тогава можеше да се запише за мъртъв. А сега нека да оставим уличния превъзходко и да видим какво става с боговете.
– Ей, остави ми да опитам! – проплака Борео. – Малиновият десерт е от любимите ми!
Аполон изяде още една лъжица, облиза я и подаде сладкото на Вятърко.
– Чудесно е! Ще си оближиш пръстите!
– Вече свърши?! – зачуди се Дионисий, надигайки празната кана. Той се върна при пируващите и започна да излива недопитото вино от чашите в каната си.
– Ей, ти, пияницо! – присмя му се Аполон. – Забрави оная чаша! Там до дебелия търговец!
– Остави го да пие! – намеси се Арес. – Богът иска да удави своята мъка!
– Много вино ще му трябва! – каза Борео и всички се разсмяха. – Поне половината вино на света!
Дионисий не чу какво си говорят, защото в главата му звънтяха хиляди камбани: няколко камбани и имаха тежки езици – те биеха на умряло, защото бяха църковни камбани; средноголеми камбани – те бяха камбани по площадите, корабите и пристанищата – техните гласове приканваха за работа или заповядваха нещо; малки камбанки с нежни езичета – това бяха камбанки, които връзваха на шийките на животните – те бяха със сигурност и упътване, ако животното се беше загубило. Имаше камбанки, които хората носеха в джобовете си и биеха по Нова година и Коледа; камбанки, с които благородните господа викаха своята прислуга; камбанки, които децата дрънкаха по улиците, крачейки с маскарадните си костюми и какви ли още не – техните гласчета бяха жизнерадостни, весели, умоляващи, а някои дори плачещи. Някои богове смятаха, че Дионисий е малко куку, но само ако можеха да чуят звъна на камбанките – те щяха да се усмихнат с него. И най-важното беше, че колкото повече пиеше, толкова повече камбанки чуваше. Отначало бяха само две-три, когато беше изпил само една чаша, после цяла дузина – когато беше изпил първата кана, докато накрая имаше чувството, че цялото кралство е излязло навън и дрънка с камбанките си...
След като боговете изпиха последната чаша вино, дооглозгаха последния бут, доосмукаха последната рибя кост и доизядоха последното парче торта, те се оригнаха като балгевски просяци и се потупаха по коремите.
― Ихаа! – рече Арес. – търбуха така ми се издул, че няма да мога да си сложа бронята!
― Кой те кара да си слагаш бронята?! – изгледа го насмешливо Аполон. – Бронята е за военно време. Ти да не си решил да воюваш с ...
Арес го погледна кръвнишки и аполон преглътна думите си.
― Ъ... ъ... ъ... – запъна се той. – Хайде да намерим кралица Главка! – хитро смени темата той. – Всички спят и ... – той намигна, правейки знак, сякаш целуваше някого във въздуха.
― Аз не искам без тебе да живея
ден и нощ сълзи ще да лея,
отрова във виното ми сипи
и повече, моля те, не ме мъчи! – запя Дионисий, размахвайки празната кана.
― Браво! – запляска с ръце Аполон. – Ти си истински талант! Ако не пиеше толкова много, можеше да направиш театрална кариера в някои Атински театър!
― Неее миии трябвъъъ театрълнатъъъ кариеръъъ – извика с надебелял език Дионисий. – Аз съм цял комедиънт!
― Бог като гледа отстрани, не знае дали да плаче или да се смее! – намеси се Борео.
― Ти не съ бъркай, Вятъркооо! – размаха с пръст Дионисий – Щото шъ тъ духнъ под опашкътъ!
Борео не му отвърна, защото да спориш с пияница, беше като да пълниш вода в каца без дъно: колкото и вода да наливаш – тя изтичаше; колкото и да убеждаваш пияницата, той държеше на своето като удавник за сламка.
Боговете-олимпийци с уригнаха още няколко пъти и се насочиха към покоите на кралица Главка.
За тяхно голямо съжаление я нямаше и там. Аполон пусна чара си в действие и разпита една от личните й камериерки.
― Кралицата е на лов. Тя излезе навън с краля на Кукумба.
Аполон замръзна, защото кралят на Кукумба беше земният Аполон. Носеше се славата му, че се е любил с 7 777 кралици, благороднички, вдовички, дами, госпожички и дори няколко богини! От земните кралици той беше прекарал всички, с изключение на кралица Главка.
― Край! Свършено е! – извика отчаяно Аполон. – Свълячът ще й свали гащичките! – тайно в себе си той се надяваше да спечели любовта й.
― Главка може да е кралица, - подигра го Арес – но и тя е жена. Да не си мислиш, че като има корона на главата, е с желязни гащички!
Борео и Дионисий се засмяха. Дионисий, който беше пиян до козирката се смееше на всяка втора дума.
― Всичко друго, но не и това! – рече Аполон и се намръщи.
Той имаше стройно тяло и красиво лице и никой – било то простосмъртна дама или кралица, или безсмъртна богиня – никой не можеше да устои на чара му. Някои бяха надменни, други щастливи, трети глупави, четвърти суетни, пети мълчаливи, шести – устните им не спираха и тракаха като воденични камъни. И всичките казваха, че го обичат, а всъщност те обичаха тялото му, те галеха гърдите му, те се наслаждаваха на релефните му мускули, те заравяха ръце в злотоносната му коса. Аполон желаеше жена, която да го обича истенски, която да докосне неговата душа, да облекчи мъката му, да изпие сълзите му, да избърше очите му. Да, той желаеше жена като Главка. Аполон си спомняше преди години, когато я срещна за първи път. Беше на нейната венчавка с крал Шишко. Аполон остана впечатлен от малкото крахко девойче с тъжно лице, което седеше мълчаливо до възрастния мъж с голямо бирено шкембе и плешива тиква. Какъв контраст, каква трагедия! Аполон. Който беше роден художник, почувства как душата му се изпълва с печал към бедната кралица. Нейните очи бяха като на подплашен заек и те се спираха за секунда-две на някой гост и после отскачаха на следващия. “Далеч от подители, далеч от Родина! – помисли си Аполон – Самотно цвете в градината на бурените! О, плачи ти, красива розо, скоро те ще те задушат!” Когато погледите им се срещнаха, Аполон се усмихна леко и кимна с глава. Тъжните черни като маслина очи на кралицата блеснаха за миг, но после загубиха своя блясък. Но дори и миг беше достатъчен на бога на любовта да прочете нейната душа: дълбоко предана, честна, обичлива, скромна и покорна. Аполон се прокле, че е безсмъртен, той прокле и Зевс, той прокле и цар Шишко, той прокле и цялата природа. Той искаше не безсмъртие – той искаше ...Главка! той искаше да лежи в нейния скут, той искаше да слуша нежния й глас, той искаше да целува топлите й усни. Уви, понякога дори и пред боговете се появяваха непреодолими пречки. Много кралици и богини минаха през ръцете му след този ден, но Аполон не можеше да излечи от паметта си тъжните маслинови очи и слабичката й фигура.
― Да вървим в гората! По-бързо! – срита той своите другари.
Арес изруга, защото обикновено той издаваше заповеди и другите се подчинявайха. Никой не можеше да му приказва каквото и да било. Никой с изключение на първобога Зевс. На Зевс не можеше да откаже. Дионисий се бе проснал в цял ръст и хъркаше юнашки. Аполон му удари няколко здрави плесници, но не можа да го събуди.
А сега нека да оставим нещастният Аполон, който се опитваше да събере другарите си и се отправим към леглата си. Вече е късно и е време за сън...