автор: didislava

Отначало исках да заиграе в очите ми,
да отразят светлината му,
ярки лумнали пламъци,
за да нося по-дълго
проблясъци палави...
Трябваше... но не спирам...
В гъвкавия му плащ все се взирам.
Ще се стопля отблизо...
даже ще го докосна,
а езиците парещи
пръстите ми ще близнат
победоносно...
“Бягай, лудо момиче!”,
ще шепти силно вятъра,
и ще тегли косите ми...
Той с годините все ме обгрижва, обича...
Но сега от дъха му
сякаш още по-силно
се разпалват мечтите ми...
А накрая ... мъдрецът е рекъл...
ще остане ефирна, сребриста,
една шепа пепел....