автор: siromah

Росен се върна на работното си място и сложи уокмена на ушите си. Машината му затрака, а заедно с нея и жената от касетата започна да разказва...
За разлика от приказките на Братя Грим или Андерсен, когато историята се случваше в едно далечно кралство или господарство, тази беше действителна и се беше случила не къде да е, а в Ню Йорк.

Ето и нашата приказка...
“Двама приятели били големи почитатели на балета. Когато чули, че Балшой театър, прочутата руска група ще гостува в Ню Йорк, те изпаднали в екстаз. Цените на билетите били скъпи и не подобавали по джоба на всички. Те само си подсвиркали весело, защото парите никога не били проблеми за тях - и двамата били от богати семейства. Те си закупили билети и зачакали с нетърпение денят на представлението. Двамата приятели дори не можели да спят, по цял ден говорели за необикновеното събитие. И ето че най-сетне дошъл дългоочакваният ден. Господата се пременили в най-новите си дрехи, сложили си скъпите швейцарски часовници, поставили диамантените игли на техните вратовръзки и взели един файтон до мястото на спектакъла Те не отивали само да наблюдават балета, но понеже и много красавици от благороден произход, щели да бъдат там. Мечтата им била да станат благородници, хора със синя кръв. И ако не успеят да станат лордове, маркизи или графове, то поне можели да станат контове. “Конт Еди Кой Си” - казал единият мъж и се усмихнал. - Звучи добре, нали?!”
- О, да! Звучи като звъна на празнична камбана!”
За голямо съжаление на двамата приятели, повечето от младите госпожици пристигнали с кавалери. Те почти се били отчаяли, когато забелязали две самотни гълъбички. Господата се приближили и се представили учтиво. Изумлението им било огромно, когато научили, че те са графини! След представлението те поканили двете графини на разходка с карета из централния парк. Тъкмо графините се качили в каретата, когато двама просяци се приближили до господата и ги помолили за пари. “Помогнете на бедните души! Отворете кесиите си и Бог ще отвори сърцето си за Вас!”
Двамата приятели били богати, но големи скъперници. И все пак днес бил велик ден за тях. Не всеки ден можело да намериш за компания две графини, и при това доста засукани. Щедростта развързала кесията на първия господин и той пуснал 1 долар в шапката на просяка. “Аз умирам от глад! - приближил се вторият просяк до другия господин. - Моля ви, дайте ми нещо!”. Мъжът се засмял и казал: “Приятелят ми току-що ви даде! Този долар беше и за двамата!”. Той се качил в каретата при благородничките и започнал да ухажва своята избраница .
Колкото до просяците, те се дърпали за нечистоплътните си бради и се ругаели:
- Мой е! - викал единият. -Той го даде на мене!
- Не, мой е! - опитал се да го издърпа другият.
- Защо се карате? - приближило се едно момче.
- Не можем да си поделим този долар.
- Много просто! - засмяло се момчето. - Аз ще застана тук с долара, а вие ще се затичате. Който пръв стигне до мене, печели!
Двамата просяци се съгласили. Те дали долара на момчето, което само това чакало и побягнало.
- Дръжте го! - извикали просяците след него, но било късно. Момчето се скрило зад ъгъла на една сграда, а заедно с него и Вълшебният долар. Двамата просяци седнали на земята и заронили дребни, ситни сълзици...
Колкото до Вълшебният долар, той се намирал в ръката на момчето.
- Ох, боли ме! - чуло то чуло то тъничък гласец.
Момчето се огледало, но не видяло никого.
- Тук, тук! - чуло то гласа да се носи от свития му юмрук. То разтворило юмрука си и... какво да види!
- Измачка ми се костюма! - намръщил се Вълшебният долар. - Довечера съм на бал! Моята кокона глади костюма ми цели два часа, а виж ти на какво го направи!
В първия миг момчето изблещило очите си. В ръката му нямало нищо друго, освен старата банкнота от 1 долар. То си помислило, че сънува и разтъркало очите си.
- И да ги търкаш и да не ги търкаш, пак няма да ми изгладиш косюма. - чуло то същия глас.
- Навярно съм се побъркал! - рекло момчето и взело да се бие в главата.
- Ку - куу! Ку-куу! - чуло то същият тъничък гласец. Аз съм тууук!
Момчето присвило очите си и… забелязало неясните очертания на малко момченце. То имало тънки краченца и ръчички, дори малки, остри мустачки. Най-странното било, че когато момченцето се завъртяло, можело да се види, че то било… плоско като марка за писмо!
- Аз се казвам Дръж ми Шапката и съм господар на себе си и на никой друг! Къде искаш да идем? Има още няколко часа до новогодишния бал.
Момчето се сетило за в къщи и започнало да рони сълзи.
- Защо плачеш?
- Как няма да плача! Баща ми преди две години падна от покрива на една къща и се уби. В къщи ме чакат пет гладни гърла, а майка ми лежи болна в леглото. Нямам нито храна за малките ми братчета и сестрички, нито никаква играчка!
- Постой, не плачи! - се замислил той. - Хрумна ми нещо! Хайде да отскочим до сладкарницата. Купи няколко резена торта и плати с мене. Изчакай ме отвънка - аз ще се върна след минута!
Момчето сторило така, както Дръж ми Шапката казал.
- Отлично! - казало момчето. - Сега имаме 6 резена с торта. А сега какво?
- Ще отскочим до хлебарницата и ще вземем симид за болната ти майка.
Момчето отново платило с Вълшебният долар, който тихомълком се измъкнал от касата и се върнал в джоба на момчето.
- Голям бандит си! - ухилило се момчето. - Хайде да вземем някоя печена кокошка. Моите братлета не са вкусили месце от две лета! Почакайте, милички. Ще си оближете пръстите!
- Дай ми тая кокошка! - момчето посочило тлъстата кокошка на витрината.
- Тая кокошка момче - погледнал го месарят и се намръщил - Е много скъпа за твоя джоб. Колко пари имаш?
- Един долар - момчето разтворило ръката си.
- За един долар мога да ти дам тая печена гургулица. Не е голяма, но… - той се почесал по главата - за такива пари… Или тоя пушен бут…
- Ще го взема! - момчето платило и изскочило навън.
- Тук съм! - обадил се отново Вълшебният долар. - Хайде да вземем нещо за пиене!
След половин час момчето се прегърбило от тежкият товар.
- Достатъчно е! Братчетата и сестричките ми ще заскачат от радост, когато ме видят. За всекиго има подарък, дори и сироп за болното ми мамче!
Момчето се затичало като хала към в къщи, когато по пътя забелязало файтон.
- Ей, ти свободен ли си? - запитало го то.
- Я, да се пръждосваш, сополанко! - ядосал се файтонджията. - Нямам време за приказки с малки деца.
- Ако ме откараш до в къщи, ще ти дам доларче! - малчуганът му показал Вълшебния долар.
- То се е видяло, че друг няма да намеря, ами скачай! Диии!
- За долар, до тук! - рекъл файтонджията и спрял коня. - Прр! Плащай сега!
Момчето платило с Вълшебния долар и скочило от файтона.
- Да вървим! - подсвирнал му след малко Дръж ми Шапката. - Къде е твоята къща?!
- Ей там! - посочило момчето.
Къщата не било къща, а истинска съборетина, която така се прегърбила, че не било чудно, ако всеки миг се срутела и погребяла своите обитатели със себе си. Стъклата на прозорците били счупени и децата заковали няколко прокъсани черджета.
- Бррр! Ама че е студено тука! - рекъл Дръж ми Шапката и се огледал. - Ама че дупка?! И ти наричаш това дом?!
Дори и един поглед в полумрака бил достатъчен да видиш, че няма никакви мебели в стаята. Вятърът се вмъкнал през дупките на черджето и завил “Аууу”.
- Върнах, се милички! - извикало радостно момчето. - Имам подаръци за всички!
Неочаквано големия куб в ъгъла се раздвижил и изпод старите, изпокъсани одеала изскочили няколко деца.
- Не ни лъжи, бате! - почти заплакало едно от тях. - Коремчето ми стържи!
- Бате не ви лъже! Елате, милички сладурчета! - момчето разгърнало торбите и започнало да измъква вкусотиите…
- Ама, че Коледа! - рекло най-малкото момченце и се потупало по тумбака си. - Благодаря ти, бате!
- Такава царска вечеря нямахме, дори когато тате беше жив! - добавила сестричката му и от очите и се отронила една сълза. - Ех, ако той беше жив, да се порадва с нас…
- Баща ви е винаги с нас, милички - тихо продумала майката и се закашляла, задавена от остра кашлица. - Той никога не ви е оставял!
- Майче, донесох ти сироп за кашлицата! - момчето измъкнало малкото шише и и го подало. - Изпий го! То ще ти помогне!
- Благодаря ти, сине! - болната му майка неочаквано се намръщила - Откъде намери пари да купиш всичките тези вкусотии? Да не си крал?!
- Не, майче! - побързало да се оправдае момчето. - Виж какво намерих! Дръж ми Шапката, кажи нещо!
Момчето измъкнало от джоба си Вълшебният долар и разтворило юмрука си.
- Какво е това? - намръщила се майка му. -Някакъв стар, измачкан долар. Не си прави шеги - заканила му се тя. - Ако не бях болна и ако не беше Нова Година, щях да ти натупам задника!
- Кой казва, че съм стар?! - разнесъл се неочаквано нисичък гласец. - Може костюма ми да е измачкан, но не съм стар!
Всички се изумили, защото не били видели такива чудо преди.
- Говорещ долар! Да не е някакъв трик? Като тези говорещите кутии?
- Не, майче. Това е Дръж ми Шапката, благороден господин, който имам за честа да бъде мой приятел.
Вълшебният долар се изпъчил при думите на момчето и се поклонил дълбоко.
- Моите почитания, госпожо. Имате чудесен син. Добър вечер, палавници! - поздравил той децата.
- Ама… ти можеш да говориш?! - изблещила очи майката
- Да говори всеки може, но не мога да чета. - махнал с ръка Дръж ми Шапката. - Ех, ако можех да се науча да чета.
- Аз не чета добре, но поне мога да сричам. - обадило се момчето. - Когато баща ми беше жив, ходех на училище. Тук имам един стар буквар. Ела, ще ти покажа буквите…
докато братчетата и сестричките му си играели с новите играчки - той бил купил по едно дървено влакче за всяко момченце и по една плюшена кукла за всяко момиченце. - момчето разгърнало буквара и започнало да показва буквите на Дръж ми Шапката.
- Тази буква е “А”. Тя е първата буква в азбуката. А тази тук…
Пропели трети петли. Братлетата и сестричките му вече отдавна спели в ъгъла, завити със старите одеала. Дори и болната му майка хъркала.
- Е, късно стана! - рекъл Дръж ми Шапката. - Време е за сън. Утре ще продължим.
- Жалко, че изпусна Новогодишния бал! - рекло момчето.
- Нее! - рекъл Дръж ми Шапката. - Всяка година е едно и също. Понякога си заспивам от скука…
- Е, лека нощ тогава!
- Лека нощ. Сладки сънища!
- И на тебе също, Дръж ми Шапката.
Момчето се завило през глава и скоро потънало в сладък сън.
- Най-после! - рекъл Мустакатко и изскочил от дупката си. - Изтекоха ми лигите като ги гледах как ядат това швейцарско сирене!
- Ти остави швейцарското сирене - обадил се вторият плъх, на име Опашатко. - Ами видя ли пушения свински бут. Ммм, само да впия зъбите си в него!
- Къде е, къде е? - наострил уши Мустакатко.
Когато хората залагаха капани за плъхове, те обикновено поставяха парче сирене. Колко грешни бяха те! Плъховете ядяха сиренето, не защото го харесваха, а защото бяха гладни. Но за пушен бут, пушен свински бут, те бяха готови да спят в една стая с голямата и страшна ловджийска Писана.
- Остави бута на мене! - озъби се първият плъх. - Иди и си яж сиренето!
- И дума да не става! - не отстъпи Мустакатко. - Докато не го поделим…
- Добре - изръмжал Опашатко. - Ще го поделим по братски.
- Не, не, не - противопоставил се Мустакатко. - Последният път си поделихме сиренето по братски и още съм гладен! Ще си го поделим по равно. Аз ще гризна един път, ти един…
- Ще ти дам аз едно гризване! - скочил Опашатко. - Пускай бута или кръв ще се лее!
Двамата гризачи се сбили свирепо за вкусния свински бут. Неочаквано както се търкаляли, Опашатко закачил с опашката си - а тя била дълга цели две педи /това била гордостта му, защото всички мадами обожавали кокетната му опашка/ - не какво да е, а горящата свещ! Момчето забравило да изгаси свещта, след като свършило уроците с новия си приятел. Дръж ми Шапката, който се бил изморил от днешните приключения, се бил изтегнал надалеч. Свещта се търкулнала по пода и пламъка обхванал бързо Вълшебния долар.
- Помощ, горя! - скочил Дръж ми Шапката и се затичал панически. - Вода, донесете ми вода!
Вятърът подухнал през дупките на одеалото и нещастният дръж ми Шапката пламнал като факла.
- Виж какво направи! - рекъл Мустакатко. - Ако не беше дебелата ти глава, Дръж ми Шапката щеше да е жив. Щяхме да станем приятели с него и всеки ден щяхме да смучем пушени свински бутове!
- Млък! - срязал го Опашатко. - Бутът беше мой и на никой друг. Аз първи си го заплюх. - Опашатко захапал бута и го помъкнал към дупката.
- Стой далече, ако ти е мил живота. Видя какво стана с Дръж ми Шапката!
- Прави каквото искаш! Повече не си ми приятел! - рекъл Мустакатко и се върнал да вземе сиренето…
Колкото до нещастният Дръж ми Шапката, от него не беше останала и следа. Палавият вятър беше разпръснал останките му и никой нямаше да научи какво се беше случило.
Когато на сутринта момчето се събудило, то дълго плакало, защото Дръж ми Шапката се изгубил безследно…


© Kolio Karpela Всички права запазени.