автор: thundergoddess

Вратите на тронната зала се отвориха и при мен нахлу баща ми – доста неспокоен, но не бих казала нервен.
- Чу ли какво са намерили археолозите при повторно претърсване на пещерата, където намериха първия свитък?
- Не, татко, кое толкова те обезпокоява? – попитах аз.
- Кое ли? Само чуй предсказанието, което е изписано на втория намерен свитък и ти ще се притесниш:
Младата богиня сама борбата ще поведе
Помощ няма да търси, ще мисли, че няма от къде.
Враговете й силни ще бъдат
И с мощта си ще я смажат те
Ако тя не намери начин да се отърве
Империята на боговете ще бъде погубена
А тяхната кауза – загубена:
Хората ще си останат едно стадо овце
Роби ще останат на малцина като тях
Хитри, предприемчиви и лукави
Тез, що човешките неща отричат
И хората на бавна смърт обричат.
Аз опулих очи:
- Защо досега не сте ми казали? – попитах аз.
- Защото досега не сме знаели, как ти се струва? Това, което разбрахме е, че свитъците са преписи. Оригиналите са потънали с Атлантида.
- Това е няколко години преди да се родиш, нямало е как да знаеш – казах с омекнал глас аз, но много притеснено.
- Виж, Теида, заминаваме за няколко дни на събрание извън Олимп. Искам да потърся помощ от боговете на севера и запада.
- И да ме оставите сама? Не, нека само един замине… Ако тогава ни нападнат?
Той ме потупа по рамото.

- Няма да те нападнат. Няма да знаят, че ние отсъстваме и дори да разберат, няма да могат да организират сносна атака.
- Честно казано това да организират атака, каквато и да е била, не ме успокоява. Аз не съм богинята, която може да натръшка цялата армия, която я нападне от Средните векове!
- Спокойно, те имат навика винаги да подценяват всичко – ще дойдат до трима войници.
- Грешиш, ако става въпрос за религия, ще дойдат цели нации – всеки ще иска да ме убие поне веднъж.
- Става въпрос за няколко дни. После ще дойдем с подкрепление, ще ги разгромим и приказката ще свърши!
Аз скръстих ръце и се извърнах сърдито.
- Искаш да ме убиеш ли, татко?
Тъмни облаци се събраха над двореца.
- Луда ли си? Либералното ти мислене трябва да си има някаква граница! Караш ме да обяснявам бъдещите си заповеди и на това отгоре ги оспорваш. Кой е родителя и царя тук? Ти или аз? Вчера стъпи на Олимп и се мислиш за голяма клечка, но трябва да минеш през девет ада, за да станеш. Ще ти повторя само още веднъж, момиченце, а от теб се очаква да го разбереш. Всички жители на Олимп, освен ти, заминаваме за Валхала утре да търсим помощта на скандинавските богове. През това време ти ще ходиш на училище, ще търпиш изказванията на г-жа Манева и се държиш добре с другарчетата си. Това е последната ми дума! – той вече крещеше. – И не искам да спорим повече за заповедите ми.
- Ти имаш предсказание – продължих тихо аз, – където пише, че враговете ни ще ме унищожат докато съм сама и въпреки всичко заминаваш. Страх ме е! Не искам да прекарам останалата част от вечността в християнския ад, само защото не харесвам религията им!
- Няма – той продължи с нежен глас и ме прегърна. – Няма нищо да ти се случи, съкровище. А ти погледни пак стиха. Там пише, че ще смяташ, че нямаш помощ, но не е изяснено дали ще се появи.
- А кой може да отговори на въпроса дали ще се появи? – попитах с нескрито любопитство аз.
- Не знам. Има тайни на вселената, които са си отишли с предишните поколения богове, които по някаква причина страдат в някой отвъден свят.
- Кой ти каза за предсказанието?
- Има ли значение?
- Да, може би знае отговорите, които търсим: дали ще се справим сами, къде да търсим помощ, да заминаваш или не.
Той седна замислено на трона си като опря брадичката си на едната ръка.
- Дори да знае, няма да каже – той въздъхна тежко. – Кронос ми каза съдържанието на първия свитък преди да го сваля окончателно от престола. Вероятно знае цялото предсказание, но тактично си е замълчал. Няма смисъл да ходим там – няма с какво да го притиснем да каже тайната си.
- Аз нищо не губя да опитам, а може да загубя, ако не опитам. Тръгвам към Тартара. Ще се върна привечер.
- Това е пълна глупост, Теида! Безсмислица!
- За мен не е.
И така аз преминах в отвъдното – в изпълненото с ужаси царство на Хадес. Успях да измоля мрачния владетел за ключовете към залата с титаните и бързо се запътих натам. Сърцето ми щеше да изскочи или да се пръсне от страх и вълнение – усещах как кръвта ми бяга по вените ми все по-бързо и по-бързо, докато наближавах мястото.
Ключалката щракна и вратата изскърца. Лъхна ме студен, застоял въздух. В залата беше тъмно и студено. Нищо не можеше да се види в това плътно було на мрака. Добре, че държах една факла, иначе досега щях да съм се загубила. Вървях дълго по коридора, докато най-сетне чуя някакви гръмовни гласове. В сумрака вече можеше да различа фигурите на двуметровите и триметровите исполини.
- Виж ти, имаме си посещение! – каза единият, чиито крайници бяха разпънати и оковани във вериги.
- Не мога да повярвам, че виждам светлина отново – засмя се втори.
- Какво обича тачения от хората и титаните тиранин Зевс? – попита първият.
- Млъкнете, глупаци, казах ви поне преди 10 000 години, че Зевс не е тиранин вече и хората го обичат! – намеси се трети, който по някакъв начин беше разхлабил веригите си и беше поседнал на пода.
- Трябва ми Кронос – заекнах аз.
- Ах, какъв лицемер е Зевс! Първо ни хвърли тук, а сега иска помощта на господаря ни! – възмути се втория.
- Какво искаш? – попита ме третия.
- Да говоря с него – отвърнах аз.
- Тогава говори. Аз съм. Бих ги помолил да напуснат, но както виждаш, не могат – той се ухили. – Голям късметлия съм, че съм с тях. Бръснатата грамада зад теб е Япет –той посочи разпънатия. – А другия е Хиперион.
Аз отворих уста, за да кажа нещо, но той ме прекъсна.
- Чакай, чакай, скъпа! Знам, че си Теида и искаш да знаеш за Предсказанието. Но искам да ми отговориш на няколко въпроса първо.
- Не ми е позволено да говоря, а само да питам.
Той се засмя.
- Тогава няма да ти кажа, каквото те интересува. А имам само няколко прости въпроса – той вдигна рамене. Аз осветих лицето му и видях невинния му поглед. И въпреки, че знаех колко е коварен, реших, че няколко въпроса не могат да го измъкнат от Тартара. Баща ми много приличаше на Кронос – беше взел почти всичките черти на лицето му. Само дето Кронос имаше големи кафяви очи - същите като на чичо Хадес.
- Питай – наруших тишината аз.
- Как са децата ми? Справят ли се с властта? Щастливи ли са?
Не очаквах такъв тип въпроси. Разказах му и за шестте му деца.
- И така… сделката си е сделка. Какво искаш да знаеш за Предсказанието? – попита той.
- Всичко, което знаеш.
- А, не. Цената да ти кажа всичко, би била да ме освободиш, както и останалите. Тогава съм готов да пея като птичка.
- Добре, намерихме втора част от тайната. Тоест… учените я намериха:


Младата богиня сама борбата ще поведе
Помощ няма да търси, ще мисли, че няма от къде.
Враговете й силни ще бъдат
И с мощта си ще я смажат те
Ако тя не намери начин да се отърве
Империята на боговете ще бъде погубена
А тяхната кауза – загубена:
Хората ще си останат едно стадо овце
Роби ще останат на малцина като тях
Хитри, предприемчиви и лукави
Тез, що човешките неща отричат
И хората на бавна смърт обричат.

Първата част си казал на баща ми преди да те свали окончателно. Искам да знам възможно ли е да победим?
- Да победиш, Теида. Татко и мама няма да бъдат до малкото си момиченце – поне не в най-критичния момент. Дори да стискаш силно ръката на Зевс и да не искаш да те пусне, един ден той ще се обърне с гръб за малко, а ти ще си блъскаш главата сама с проблема.
- Ще успея ли сама?
- Сама – не. Трябва да намериш помощ.
- От кого да търся помощ?
- От боговете на Атлантида.
- Къде мога да ги намеря?! – попитах учудена аз. – Не са ли загинали с империята?
- Стига въпроси, съкровище. Главата ти ще се пръсне от знание. Отговорих ти на три – а три е хубаво число. Сега тръгвай. И не се връщай, повече няма да ти кажа нищо.
Тръгнах си от Тартара по-объркана, отколкото бях дошла. Напразно с чичо Хадес търсихме информация за боговете на Атлантида в неговата библиотека. От тях нямаше нито следа. А там бяха всички книги – Написаните, тези, които се пишат и предстои да се напишат. При други обстоятелства бих си взела поредицата otkrovenia.com – творчество, но тогава бях много обезпокоена и го оставих за друг път.
Върнах се на Олимп и разказах на татко за чутото.
- Той през цялото време те е баламосвал. Богове на Атлантида НЯМА.
- Искаш да кажеш, че най-великата империя, която е съществувала, не е почитала никакви богове и всички хора са били атеисти?
- Не… не… но може би ги познаваме под някакво друго име. Може би са точно боговете от западна Европа, където отивам. Така всичко се връзва – когато загубения континент е потънал, хората са се спасили на отсрещния бряг и там са продължили да развиват културата си. Така че кошмарът ще свърши до броени дни. Ще намерим атлантите. Нали така?
- А междувременно християните могат да ни пометат като огромна вълна и скоро да се говори, че нашата империя също е загубена.
- Ти си черногледа песимистка!
- Не съм песимистка, реалистка съм.
- Всички песимисти казват така!
Въпреки всичките ми тревоги и молби, Зевс и останалите олимпийци заминаха на север да търсят помощ от скандинавските богове, които се славеха като прекрасни войници.