автор: Pitagor

Варя ракия в двора, до асмата,
свещенодействам, сякаш е за Бога.
От струйката опитвам – по краката
познавам, че ще бъде като огън!

Ще я оставя силна – да ме пие,
когато я докосвам с устни тръпни –
най-хубавата крушова ракия,
желана като теб, ала достъпна.

В зандани ще я туря – от черница,
да полежи на тъмно, сред дъгите,
да цветне като зрейнала пшеница,
да дъхне на меда и на липите.

Тогава чак, блажен, ще си налея
амброзия от крушата на дядо.
И ще дочакаш празника след нея!
Ще стана лудо, но и малко младо...