автор: siromah

Малко курортно градче на брега на Адриатическо море

Влакът се носеше бавно на юг, извивайки се като змия между канарите. Последните три вагона бяха тълни с тийнейджъри от гимназията “Владимир Илич Ленин” от Сараево. Те отиваха на едноседмична ваканция на Адриатическо море.
Отново тунел. Девойките запищяха истерично. Тъмнина – непрогледна. Минута. Две. Достатъчна за младите тигри, които и само това чакаха, за да бръкнат под полите на девойките и да погалят нежните им бели бедра. Или да откраднат някоя целувка. А може би шамар.

― Обичам те! – страстно прошепна Очиларкото в ъгъла и пусна ръката си надолу към полуголите млечнобели бедра.
Девойката до него беше самата Афродита, богинята на любовта. Очите й бяха кристално сини, също като цвета на теменужките. Веждите й се виеха като тънки змийчета под гордото чело. Устнита й бяха тъмночервени, с пламъка на горящ рубин. Златните й къдрици се спускаха на вълни около нежно заоблените й рамене. Гърдите й – два екзотични хълма – бяха петото и шестото чудо на света. Коремът й беше плосък като Дунавската равина, която се спускаше плавно към стройните й бедра. А крачетата й бяха толкова малки и нежни, че кристалните пантофки на Пепеляшка със сигурност биха ù станали. И може би от всичко, което имаше, най- красиво беше гласчето ù, също като медена камбанка. Едва ли някой имаше по-мелодично гласче от нейното. Истинска богиня на красотата, в това нямаше съмнение. Откъдето минеше, тя предизвикваше малка революция. Всички си изпочупваха вратовете да гледат след нея: мъжете – опипвайки я споглед страстно и влюбено, а жените – със завист и възхищение.
― Ти си просто ужасен! – опита се да се противи тя.
Пръстите му играеха по тънката копринена рокля, галейки нежно заоблените й форми.
― Ти си страхотна! – прошепна нежно в ухото й очиларкото. – Луд съм по тебе! – сзикът му като малко змийче пробяга по тънката ù гушка и девойката застена тихо. – Защо си толкова красива, любов моя?!
― Престани... моля те... – задъхваше се тя, опитвайки се да избута ръцета му назад. – Спри... Ще ти издам на другаря-възпитател – опита тя да предаде заплашителна нотка на гласа си.
Тунелът неочаквано свъши и вагонът се обля в ярка слънчева светлина. Тийнейджърите бързо насядаха по местата си, сякаш нищо не се беше случило. Само Очиларкото закъсня и пръстите на девойчето се отпечатаха след звучен шамар.
― Какво си позволяваш? Хулиган!
Момчето я изгледа гневно, но не каза нищо и се сви гузно в ъгъла. “Само другарят да не ме е забелязал! – молеше се той на ум.” Вече имаше два черни точки в досието си. Само още една и щяха да го изритат от училището. И тогава момчето си спомни колко тежка ръка имаше втория му баща. Очиларкото избърса запотените си очила и погледна навън през стъклото. В коридора стояха партийният секретар и две учителки. Момчето долови звънливия смях на учителката по математика. Тя беше млада, току що завършила университета и още не беше омъжена. Някой от учениците се кълняха, че са видели партийният да я целува в офиса си. Очиларкото не се съмняваше, защото той беше чувал славата му на Дон Жуан. “Стар котарак! – намръщи се момчето. – Очите му са постоянно между краката на момичетата. Или когато крачеше между редовете се взираше надолу в гърдите на пишещите момичета. Любимият му възпитателен трик беше да накара някоя девойка да седне в скута му, докато той разказваше за Партията...”
― Наред ли е всичко? – партийният секретар отвори вратата на купето, поглейдайки подозрително тийнейджърите.
― На Ана малко й призля, но сега се почувства по-добре, - съобразително се намеси дебелата девойка до Очиларкото. Той облиза сухите си устни и ù благодари мълчеливо с поглед. – Колко още има до Червена звезда?
― Около три часа и ще бъдем в курорта. Бъдете послушни – поклати с пръст възпитателя – или никаква телевизия довечера!
Комсомолският секретар се върна в коридора и продължи да кокетничи с двете млади учителки.
― Спасих ти кожата! – прошепна на Очиларкото пълното девойче. – Мога ли да те помоля нещо... – тя спря несигурно – ...следващия тунел... моля те остани на мястото си... ще го сториш ли за мене... моля те!
― Добре! – намръщи се Очиларкото. А на ум си помисли: “Защо не ме остави на мира тази дебелана”, но ù прошепна – За тебе съм готов на всичко.
― Престани да се подиграваш! Ти никога не ми обръщаш внимание. Колко любовни бележки ти изпратих, никога не ми отвърна! Дори не дойде на рожденния ми ден!
― Прости ми. Имам слаба памет. Сякаш кукувица ми е изпила ума, толкова съм завеян! – заоправдава се той.
― А не забравяш когато имаш среща с Ана? Аз те наблюдавах, когато я натискаше на пейката в парка! Ти... – гласът ù неочаквано се развълнува – ето идва тунел. Моля те остани на мястото си!
― Добре, добре! – намръщи се момчето. – Не съм глух!
Няколко минути по-късно влакът потъна смело в тунела. Настъпи непрогледна тъмнина. Неочаквано се разнесе звучно мляскане и кикотене. Младите тигри бяха скочили от местата си, търсейки в тъмното вкусните захарни бучки.
― Къде си, коте? – разнесе се шепот.
― Хм?! – девойчето избута младия тигър от прегрътките си. – Кой си ти?
― Какво значение има? – отвърна тигрето. – Млъкни и ме целуни!
― Ама, че си нагъл! – възмути се девойчето и го заблъска с юмруци по гърдите. – Пусни ме !
― Няма! – заинати се тигрето. – Първо целувка!
Той стисна девойчето за тънкото й краче и започна да я обсипва с целувки...
― По- полека... ще ме задушиш... не мога да си взема въздух... – Очиларкото се опита се опита да се отскубне от прегръдките на Данчето, но пълното девойче го притисна още по- силно към себе си.
― Защо си толкова студен? Ако беше Ана, щеше целия да си върху нея, а мен дори не искаш да ме целунеш. Дори не докосна бедрата ми! – почти проплака тя. – Толкова ли съм дебела?! За това ли не искаш да ме докоснеш? – гласът й се изви гневно.
“По дяволите! – помисли се Очиларкото. – Как можах да се прецакам... Ако Данчето ме изкаже на партийния секретар, да ми е здрава гърбината... Но ако я целуна, може би ще ме остави на мира...”
Той имаше чувството, че пред него стои торба с пепелянки и че трябва да бръкне вътре и да избере едно от влечугите. От една страна беше партийният секретар, а от другата Данчето. Очиларкото въздъхна дълбоко и предпочете по- малкото зло.
― Прости ми! – прошепна той на ухото на девойчето. – Аз се боях да не би Ана да ни види!
За секунда тялото на девойчето се изпълни с трпет.
― Не се бой! Тъмно е като в рог! Никой няма да ни види!
“Какво толкова! – помисли си Очиларкото. – Мисли си, че целуваш Ана!”
Момчето скочи смело и впи усни в девойчето до него. Ръжете му заиграха по тялото и тя застена нежно.
― Ах,... ръцете ти са толкова нежни,... моля те... не спирай... – тялото на Данчето се извиваше в ръцете му и за своя почуда той изпита възбуда. Пръстите му се стрелнаха надолу към късата ù рокличка и почти докара момичето до полуда.
― Ти си първият, който ме докосва... там – прошепна тя в ухото му. – Ох, ти си толкова добър... и нежен... – тялото й се изпъна като струна на китара. – Ела тука, захарче!
Данчето притисна момчето толкова силно до себе си, че той почувства, че се задушава.
― Моля те по-леко... ще се задуша..., Данче... – почти проплака Очиларкото. Идваше му да заплаче на глас от болката, но вътре в него нещо го изпъни със смях. Такова чудо не му се беше случвало. Той, който се подвизаваше с името Казанова да бъде приластен от Данчето – момичето, което щеше де си остане девствена до тридесет годишния си рожден ден.
За негово щастие тунелът най-после свърши и той въздъхна облекчено.
― Къде беше? – прошепна му от ъгъла Ана. – Чаках те!
― Прости ми, любима! – рече тихо той и й изпрати въдушна целувка.
― Червата ми скърцат! – обади се дебелото момиче, което беше седнало от лявата страна на Ана.
“Двамата с Данчето са лика-прилика. Ще трябва да ги свържа някакси.” – помисли си Очиларкото.
Момичето до него го гледаше влюбено и му се усмихваше мило. Очиларкото усети паника.
“Моля те, боже, само това не! Ако Данчето се влюби в мене съм загубен!” Първо, щеше да загуби най-красивото и най-желаното момиче в училището и второ, щеше да стане за смях.
“Ще трябва да действам бързо, преди някой да научи!”
― Грухчо е гладен! На бати прасенцето! Грух-грух-грух! – обади се подигравателно високо момче с току-що наболи мустаци.
― Аз може да съм дебел, - намръщи се Грухчо – но поне мустаците ми не приличат на свинска четина! – дръзко довърши той.
― Ооо... – запляскаха няколко момичета. – Искаме бой! Искаме бой!
Грухчото и Свинската четина наскачаха и се заглегдаха кърваво.
― Ще ти изпия кръвчицата! – скръцна със зъби Свинската Четина.
― Ще видим кой кого! – усмихна се подигравателно Грухчото.
― Спрете веднага! – намеси се Очиларкото. – Другарят е отвън! Ако ви види, че се биете, ще ви намалят поведението, а на нас ще отнеме телевизията.
― А какво предлагаш да неправим, умнико?! – ядоса се не на шега Свинската Четина. – Ако Грухчоне ми се извени, ще му избия зъбите!
― По-полека! Искате да бъдете мъже?! – намръщи се Очиларкото. – Добре! Хайде да го направим! Довечера след вечерната проверка ще се измъкнем! Среща зад бараките! Там можете да докажите кой е истинският мъж!
― Чудесна идея! Ще се видим довечера, Грухчо! Разбира се, ако си достатъчно мъж да си покажеш свинската зурла навън!
― Олеле, колко ме достраша! – подигра се Грухчото. – Четината ми настръхна от страх! Оле, страшни мустаци имаш! Толкова са гъсти, че можеш да изплетеш въжета за цялата английска флота!
Тийннейджърите се разсмяха на умелата му шега.
― А не само това, ами...
― Простете и двамата! – прекъсна го безцеремонно Очиларкото – Омръзна ми да слушам джафкането ви. Тони, защо не си извадиш някой сандвич? – обърна се той към Грухчото.
― Изядох ги до шушка!
― Вагонът-бюфет се намира отпред. Можеш да си купиш нещо – предложи Очиларкото. – Данчето ще дойде с тебе да ти прави компания. Нали, Данче? – той й намигна дяволито и облиза устните си страстно.
― Какво искаш? – наведе се кокетно Данчето, поемайки книжната банкнота.
Синята й блузка се разкри и Очиларкото почувства, че главата му се замайва.
Отдолу Данчето не носеше нищо и той видя кръглите ù като ябълки гърди. Бяха толкова съвършени, че той забрави какво го беше попитала девойката.
― Ъ...ъ...ъ... – замънка той като първолак, който се учеше да чете.
― Какво искаш? – повтори Данчето и най-сетне се изправи.
Възхитителната гледка се закри и Очиларкото най-сетне се упомни.
― Само лимонада, Данче. Една лимонада – той опипваше с поглед гърдите ù – и сламка! Купи си нещо с рестото.
Данчето му намигна дяволито, сякаш искаше да му каже: “ Имам още тайни да ти покажа! Само почакай!”. После тя се завъртя кокетно и излезе навън. Грухчото я последва по петите. Той също не беше изпуснал възхитителната гледка.
― Пфу! Най-после! – обади се Свинската Четина. – Най-после се отървахме от натрапника!
― Той е добро момче – опита се да го защити Ана.
― Добро пресенце! – добави Очиларкото и всички избуханаха в дружен смях. – Ние сме само три тигрета и три захарчета. На всяко тигре по захарна бучка. Нали, мила? – той целуна Ана нежно по бузата.
― Моля те спри! Другарят ще ни види! – опита се да го изблъска девойчето.
– Какво от това? – намръщи се Свинската четина. Само старият плейбой ли може...
Той не довърши, защото неочаквано беше станало непрогледна тъмнина. Влакът се беше вмъкнал в нов тунел. Девойките запищяха отново... Нежно... Много нежно...
......................................................................................................................
Денят беше чудесен. Локомотивът изсвири още веднъж, за да подкара тийнейджърите да побързат.
― Стройте се по отряди! – издаваше команди плешивият комсомолски секретар. Тинейджърите се засуетяха. – Ана дай тон за песен!
― Ставай страна огромная... – звънлив девически глас затрептя във въздуха.
― С маршова стъпка и бодра песен, ходо...оом марш!
― Ставай страна огромная
На сметрний бой
Фашиской силу чорнаю
Давай програмим!
Песента, която вдъхновяваше руските патриоти в епичната им борба с немските завоеватели, се извеси над вековната гора. Прашният селски път криволичеше между дърветата. Тук-таме катерички с пухкави опашки подскачаха по клоните. Един заек, уплашен от шума, изскочи от храстите и се стрелна като куршум между краката на тииннейджърите.
― Заек, заек! – извика някой и хвърли камък по него!
― Тишина! – изкрещя комсомолския секретар и издърпа “нарушителя” за ухото. – Ти “черна точка” в биографията ли искаш?
― Не – измънка уплашено момичето. – Простете ми, другаря комсомолски секретар! Сгреших!
― Когато се върнем от лагера ще разговарям с майка ти.
“Нарушителят” се разтрепера като лист. Разговор с майка ù. Това означаваше месец без телевизия, може би и повече. По-страшното беше “черната точка”. Когато завършиш гимназията комсомолският секретар издава биографична справка за твоето поведение. Една лоша дума или ... “не участва активно в комсомолския живот на колектива...” – нещо като това означаваше край. Никой университет нямаше да приеме “буржоазната издънка” за студент. Една черна тояка и край на мечтите й.
― Искам довечера да рапортуваш в комсомолската стая!
― Слушам, другарю комсомолски секратар!
Девойката избърса потта от челото си и въздъхна дълбоко. Все пак другарят комсомолси секретар не беше звяр. Той щеше да й даде шанс...
......................................................................................................................
Бараките се простираха на брега на морето. Тих вятър повяваше и набраздяваше леко гладката морска повърхност. Малки вълнички бягаха палаво по брега и галеха ситния златен пясък. Първите бараки – масивни, с цементови стени, бяха оградени с телена мрежа. Дълъг плувен басейн ги разделяше.
― Това ли са нашите бараки? – запита задъхано възрастна учителка.
― Не, това е почивната вила на Окръжния комитет на партията. Нашите са последните. – обясни плешивият комсомолски секретар.
Бараките бяха истински съборетини, но тийннейджърите бяха прекалено възсторжени, за да се смутят. Момчетата се настаниха в лявата барака, а момичетата в дясната. За учителите беше старата паянтова барака зад тях. Най-щастливият от всички беше комсомолският секретар, който щеше да се настани в малка къщичка до тях. Отдалече си личеше, че е прясно боядисана. Учителите го погледнаха завистливо. “Ех, какво да се прави – съдба! За членовете на Партията винаги се полагаше най-хубавото.” Разбира се, никой не смееше да изкаже мислите си на глас, защото после не знаеш къде можеш да осъмнеш!
“Равенство никога не е имало в човешката история!” – помисли си старата учителка и въздъхна дълбоко. Още две години ù оставаха. Дори и на кол да я въртяха щеше да ги издържи!
В центъра пред бараката на учителите се простираше малка циментова прощадка, която беше разделена на две. Едната й част беше баскетболно игрище, а другата – футболно. В средата й се издигаше дълъг метален кол със знамето на Югославия...
― Строй се! – изкрещя отново комсомолският секретар и се намръщи.
Тийнейджърите се заблъскаха като овци. Най-после те се строиха в криви редици и замръзнаха мълчаливо.
След кратко тържествено слово комсомолският секретар даде сигнал.
― Драган Савич, с маршова стъпка хо...дом напред!
Под тържествените звуци на тръбата отличникът на гимназията издигна гордия флаг. Младежът бавно дърпаше връвта, наслаждавайки се на гледката. Беше му оказана най-голямата чест. В продължение на цялата ваканция той щеше да издига знамето всяка сутрин след Заряда и да го сваля след вечерната проверка. Тийнейджърът се беше изпъчил гордо и гледаше надменно своите съученици. В момента той имаше чувството,че е полубог. В очите на неговите съученици се четеше завист. “Два буржоазни елемента” си шушукаха в задните редици.
― Палячо! Клоун!
― Гола тиква! Плешивко!
Тих смях се разнесе из задните редици. Комсомолският секретар се направи, че нищо не е чул и разпусна тийнейджърите. “Неговите уши” – така той наричаше доносниците си – щяха да му доложат кой смущаваше реда. “Буржоазните елементи” щяха рано или късно да платят за делата си. Той се усмихна и влезна в своите частни покои. Животът на комсомолски секратар беше хубав. Не, по-точно беше чудесен.”
“Бъди верен на партията – казваше баща му, бивш партизанин – и тя ще се погрижи за тебе!” той беше се вслушал в думите му и не беше сгрешил. Комсомолският скретар не можеше да се наслади на лукса. Той тичаше от стая в стая като малко дете, газейки дебелите ръчно плетени рогозки, галеше мекия диван, големия телевизор и високия хладилник в ъгъла. Накрая надникна в банята. Дори имаше малка вана. Чудеса на чудесата! В този миг комсомолският секретар се чувстваше като Александър Велики, владетелят на най-обширното царство в историята на човечеството. Ако се взреше отблизо щеше да види, че рогозките са надупчени от молци, диванът, който някога беше тъмносин, беше изгубил истинския си цвят от многот търкане, а телевизорът беше чернобял. Но комсомолският секратар не обърна внимание на тези малки детайли. Той беше израстнал в мизерия в малко забутано селце и сега се чувстваше като в палата на Цезар...