автор: alabross

Не помня откога не съм летял.
Свистене на криле
сънувам вече.
Залива чалга крайния квартал,
линейка вие някъде обречено.

Не обвинявам градската среда
и диалектите, които спорят;
в окото ми стърчи като греда
последното перце на оня порив.

Нима небето тук не е небе?
Нима звездите са
с една по-малко?
Чух кръста над църковното кубе
да ми натяква:
“Жалко,
жалко,
жалко…”

Щом падането е безплатно там,
където кацането
струва скъпо,
животът е излишен като храм,
във който и безбожник не пристъпва.

Защо не знам защо си ми, живот?
И аз защо съм ти?
Въпрос нахалос:
един от двама ни е празен ход
на своето бездействащо летало.

Пристигам от инат,
вървя напук,
живея с воля.
Ала не на воля.
Превърнах се от ласка на юмрук,
но в джоба си съм свит
по протокола.

Изглеждам истински.
Изглеждам цял.
И сянката ми все протяга шия.
Не помня откога не съм летял.
Линейката все по-наблизо вие...