автор: VileArnima

Мъжът седеше на върха на скалата. Една единствена скала сред морето
Как беше попаднал там, не се знаеше, а и не бива да нарушаваме покоя му с въпроси, още повече, че сега бавно и величествено се приближава Орелът. Кацна до него и царствено изправи главата си, с поглед насочен натам накъдето гледаше Мъжът. А той дори не потрепна от шумното и близко кацане на гостенина. Само тихият вятър се усили и разроши смолистите му коси.
- Кой си ти? Какво правиш тук в тази морска пустош? Кой вятър те довея ? – насочи мисълта си орелът към мъжа.
- Господарю на небето, твоето място ми дава сила и мъдрост, красота и истина, стремеж и покой. Искаш да знаеш кой съм. Аз съм този, който виждаш седнал до теб и другият, който мечтае, мисли и чувства, но не виждаш. Мъжът устремил се към Жената. – каза това мъжът и млъкна.
Орелът се изненада, не му беше отговарял до сега така човек.
-Ти си странен, но искам да знаеш, че аз съм господар на небето, а ти си Човек. А той не може да лети. Да, можеш да мечтаеш, да мислиш и чувстваш, не е важно това за мен, защото аз зная. Тук човече няма жена за теб. Плуващите русалки никога не излизат от морето. Пеещите сирени не напускат скалите. Летящите феи са като въздуха, не можеш да ги видиш. Само ако поискам, тогава ще се покажат.
-Признавам господарю твоят полет в небето е красив, величествен и могъщ, но ти не би могъл да полетиш към слънцето, луната и звездите, не би могъл да се впуснеш в най- дълбоките води на морето. Жената към която се стремя е моят път към вечността, реалността и истинския ми живот. Бих искал да видя русалките, феите и сирените, някоя от тях може да е Тя. – мъжът не искаше да застава срещу Орела и затова му оказа почитта си.
-Добре – каза Орела и извика високо.
-Русалки, излезте от морето, сирени излезте от скалите, феи долетете на моята скала.
Първи се показаха Русалките, след тях Сирените и насядаха върху скалата. Феите пърхаха около тях в един безкраен танц.
В един миг като по сигнал всяка една започна да прави това, което най–много умееше.
Русалките скочиха високо над водата, после потънаха в дълбините и извадиха най- красивите бисерни миди със седефени стени и ги отвориха срещу слънцето. Сирените запяха най-мелодичните песни. Всяка пееше своята песен.
Феите не спираха да танцуват с грациозни завъртания и елегантни движения на телата си.
Мъжът се оказа в центъра от звуци, танци и светлина.
Омагъосан от песните, пленен от танца, осветен от светлината, изведнъж престана да мисли. Нима беше възможно да изчезнат думите и мислите. Очите му бяха отворени, но нищо от това, което до сега виждаше не беше същото.
Нямаше небе, море и скала. Пространството се сля в едно. Непрекъснато и безкрайнно то съдържаше идея за небе, идея за море, идея за скала. Дори и себе си възприемаше като идея. Да, добре оформена, жива и цялостна. Неразкъсвана от стремежи и желания, но чувствена. Неактивирана от мисли и думи, но разумна. Какво беше това лъчезарно сияние, което извираше от всяка точка. Нежно и топло то обгръщаше всяка идея, обгърна и него и .....изчезна.
Нямаше пространство, нямаше идеи. Светлина, безкрайна светлина. Мъжът не изчезна, той се превърна в светлина, мека и бяла, ефирна и лека. В този миг той почувства Жената. Тя беше вътре в него и извън него. Тя нямаше лице, нямаше тяло – топлина и нежност, чувство и сила, красота и безвремие го изпълваше. Реалността махна покривалото от Илюзии и му показа дълбините на цялостта, огньовете на безкрайността, реката на безвремието.
Чувстваше и мислеше, изпитваше Любов и Стремеж, но по нов начин, с нов поглед към света.
Вихър се роди пред него и извая образ на Жена. Тя имаше неговите черти, но по- топли и нежни, очите й говореха, ръцете й докосваха. Тя беше илюзия и реалност, еднакви и различни, възможни и невъзможни.
Нямаше време и пространство, арената върху която можеха да изиграят поредния сценарии на Живот. Но пък бяха те – истински и живи, отдавна устремили се един към друг.
Море, скала и Мъж.
Орелът отново далетя, тихо кацна до Мъжът.
-Намери ли жената? – попита го Орелът, макар да виждаше промяната.
-Господарю на Небесата, знаещ истината за сътворението, намерих Жената, огледах се в нея и видях себе си. Пулсира живота в кръвта ми, нося се върху стремето на Времето. Дълбините на морето от Илюзии се разтвориха и от тях изникна Реалността, подобно на твоята скала. Аз стъпих на нея и няма друг път за мене вече.
- Благодаря ти любезни Господарю! Време е да се разделим, с преданост напускам твоето свещенно място. Ще ме намериш там, където се сливат ветровете, където земя, море, небе и слънце се докосват, пространство и време съединяват и изчезват. В твоите сънища ще бъда, поискаш ли, назови ме три пъти с името ми.

Много имена имаше сега Мъжът, но едно от тях беше истинското му – ХОХБИН – което означаваше – този, който носи в себе си Мъжът и Жената и видя източника на Живота.