Светлина...синя, мека. Лее се като река от разтопено стъкло.
Безброй фотони препускат през сгъстения от аромати на парфюм и цигарен дим въздух. Снопове лъчи се спускат към конусовидната чаша, отскачат от гладкото стъкло или се пречупват през тихо топящите се ледчета. Отблясъци се пръскат по стените, стичат се между картините на някой бездарен импресионист и флиртуват със сенките от ъглите.
Казвал ли съм ти, че нощта е любимото ми време? Разбира се, че не съм. Ти дори не ме познаваш. Но това е добре. Добре е, защото имам въпрос за теб. Един въпрос, който бих задал само на непознат, на човек, който няма да видя повече.
Името ми е К. и съм на 26. Някои би казал, че това е доста крехка възраст, но вярвай ми, понякога се чувствам стар. Не уморен, а по-скоро като човек, който рядко се изненадва от нещата, които му се случват. Може би проблемът е точно тук. Една болест на новото поколение. Наркотик, който ти дава неимоверна сила и целеустременост, но едновременно те кара да се чувстваш празен, вакуум в бутилка.
Не знаеш за какво говоря, нали? Нека ти разкажа още нещичко за себе си...
Само 3 часа по-рано седях зад бюрото си в офиса и преглеждах отново предварителния договор. Срещу мен стоеше регионалния мениджър. Беше доволен. Усещах го по тона му. Естествено той никога не би признал, че съм се справил добре. Страх го е, че ще поискам повишение или ще се отпусна или Бог знае какво. Той не ми е началник, но продължава да ме наблюдава от съвсем близо. Това му е работата. Понякога, обаче, е уморително да те гледат в ръцете. Пък и да беше само той...Недостатъкът на това да си млад и амбициозен в голяма фирма е че всички те наблюдават. Не ти пречат,но внимателно наблюдават какво правиш, опитват се да отгатнат какво мислиш. Гледат дрехите ти, слушат изказа ти. Ужасно е досадно. Но работата ми харесва. Тя ми дава много неща- пари, самочувствие и най-важното – усещането, че върша нещо смислено. И разбира се, дава ми някаква власт… О, стига! Не се преструвай на възмутен. Ти също обичаш властта. Може би не си го признаваш дори пред себе си, но тайничко си умираш някой да те слуша, да се допитва до теб и да търси одобрението ти. Може би дори да се страхува от теб. Това ми дава моята работа. И аз съм доволен. Уморявам се доста, но съм доволен.
Сега седя в сепарето на малко и не особено известно, но стилно заведение и пия чаша сухо мартини. Не мисля за нищо. Старая се да оставям работата си в офиса. Гледам прозрачната течност в чашата и се сещам за родителите си. Мъчно ми е за тях. И двамата са хора на науката, но никога не са виждали сладката страна на своята работа. Винаги са работили много и са се примирявали с еднообразния живот, който водят. Да, предполагам, че са били щастливи по своему, но вече са уморени и обезверени. Цял живот са вярвали, че всичко се постига само с труд, живели са в свят, който е рухнал за броени дни. Гледали са как инфлацията поглъща спестяванията им и не са можели да направят нищо. Сега са принудени да живеят в свят на наркобарони, политици и корумпирани чиновници. Чувствам се гузно да харча толкова пари за глупости, знаейки колко много са за тях десет лева. Не че живеят зле, но винаги са изкарвали пари с толкова много труд, че непрактичните разходи са светотатство за тях. Да, чувствам се гузно, но не достатъчно, за да променя начина си на живот. Пък и не виждам смисъл да го правя. Не мога да върна младостта на родителите си. Мога да им помагам и да им купувам някои дребни глезотии, но не мага да променя стандарта им на живот. Още по-малко мога да променя начина им на мислене. За това пък аз не чакам инфлацията да убие детските ми спестявания. Не че не планирам финансите си, но не съм и особено пестелив.
Отпивам глътка от питието и погледа ми се плъзга през стъклената стена на заведението към мократа от летния дъжд улица. Нощта тихо се провира между бледите лъчи на уличните лампи. Тя е като стара котка и опашката и тегли мирис на очакване, копнеж и страст, вързани с конец. Стари познайници сме ние с нощта. Още от онзи късен октомври преди 26 години.
Сещам се за В. Сигурно в момента е някъде на морския бряг и вечеря спокойни с гаджето си. Мисълта за мъжа в живота й ме кара да се усмихвам. Никога не съм питал с какво се занимава или на каква възраст е. Не ме е интересувало. Щом се вижда с мен, явно и давам неща, които, той не може. Какви? Това също не ме интересува. Иска ми се тя да ми липсва повече. Истината е, че би ми било приятно да е наблизо, но и така си ми е хубаво. Спомням си онзи петък, преди няколко седмици и се усмихвам още по-широко. Бяхме в нейния хол. На покривката на масата имаше купа със свежа салата и бутилка бяло вино. Свещта кротко потрепваше и караше сенките да танцуват като на карнавала в Рио. Тя седеше полусъблечена с лице към мен. Пръстите й се плъзгаха по врата ми, надолу към яката на ризата и аз усещах парфюма й. Тя ме погледна в очите и каза: „Нали знаеш, че не съм те поканила за да правим секс?”. Едва сдържах смеха си. „Да, зная”.”Но никога не се знае как ще се развият нещата” допълни тя малко оправдателно и разкопча най-горното ми копче. Рано следващата сутрин, след като се събудихме гушнати В. Отново ме погледна сериозно и попита: „Нали знаеш, че сме само приятели”. Този път не се стърпях и се разсмях от сърце. След малко и отговорих; „Да, зная” и се заех с нещо, което съвсем не можеше да се нарече приятелско. Поне при следващите ни гостувания престана да ми задава подобни въпроси. Само рядко споделяше, сякаш на себе си, че прави глупости.
В. е много хубава жена. Тя ми липсва, но изобщо не по начина,по който ми се иска. Липсва ми тръпката на истинското влюбване. Липсва ми да мисля постоянно за една жена. Да правя всичко с усещането, че тя е наблизо.
Не ми се е случвало от ужасно много време. Може би години...
Бавно разглеждам заведението, в което съм седнал. Жадно поглъщам детайлите. Всеки орнамент. Всеки детайл от облеклото на посетителите и персонала. Те всички се различават, но са си все същите еднакви посетители и сервитьорки. Лицата им са различни, имената има също, но иначе са еднакви. Няколко сноба в голямото сепаре отсреща; двойка влюбени в ъгъла и разбира се барманът, който с каменно изражение върти шейкъра и го премята зад гърба си.
Ама на теб трябва да ти се признае, че си инат! Не очаквах да си още тук. Надявам се, че сега ще разбереш.
Аз имам всичко, което човек може да поиска и съм доволен. Доволен-да, но щастлив? Нима начина ми на живот е чак толкова различен от този на родителите ми? Само допреди десет години се чувствах толкова добре от малките неща, които имах. Спомена за летата в мизерните младежки лагери се разливат като отдавна забравена топлина в съзнанието ми. Външни, смрадливи тоалетни и мръсни душове с хладна вода. Бяхме толкова непретенциозни и толкова истински. Хвалихме се с новите си маратонки и живеехме с дребните, които получавахме от родителите си. Но всичко беше ново и пълно с емоции. Тогава се чувствах за пръв път сам под нощното небе,а света беше толкова голям. Тогава любовта имаше друг смисъл, а парите някак стигаха за храна, дискотека и още една камара интересни неща. Сега има много повече. Сега си позволявам всякакви глезотии. Но се чувствам гладен. Липсва ми истинска емоция, която да обърне света ми на 180 градуса. Дори мартинито, дори маслинките вътре, са толкова еднакви. Това не е скука. Това е глад. Всеобхватен като черна дупка и пуст като състраданието на митничар.
Е, приятелю. Имаш ли лек за мен?