автор: algor

На плажчето самотно нейде край Ахтопол -
деца в античен запустял театър -
играем аз и ти. А гларусите с вопъл
съдбите ни следят. И свири вятър...

"Познавам те отдавна - казвам. - Но не смеех..."
"И аз така - отвръщаш. - Нямаше причина..."
"Отлагах, за да чакам. Търпях, за да живея."
"И ето че отделно младостта ни мина."

А гларусите древногръцки коментират:
- Отлагаха, не смееха... И късно е сега.
Какво ще правят? От любов ли ще умират?
Или пък ще се любят с най-безбрежната тъга?

(Тук следва пауза. Вълните само с плясък
подсилват драматичния момент. Въздишки.)

Усмихваш се през сълзи. В зъбите ти - пясък.
В косите паяче заприда бели нишки:
ако замрем в прегръдка, цели ще ни оплете -
ще станем двойна мумия на пеперуди...

"Познавам те отдавна. Помня те като дете."
"Сега съм трезва, но душата ми се чуди."
"Пиян съм не от вино - от изтекло време...
А ти... от плът ли си?... Или си фреска?
Боянска църква? Идол? Овъглено семе?"
"Защото те обичам от тринайсет века!"

Отново хор на гларусите:
- Трагедия! Полусъвременна, полуантична.
Момиче с бръчици, момче с прошарена коса - по плажа тичат.
Те в себе си не вярват, но вярват в чудеса.

По всички плажове, хотели и летища
оплита паячето две копринени души
и никога на своята игра не се насища,
събира ги, но няма да ги утеши.

На сцената се спуска мрак. И вятър.
Живее ни се. Пясъкът е още топъл.
Но плажчето не е, не е театър,
не сме деца, дори градът не е Ахтопол.