автор: jonkata

Това беше най-прекият път към дома й, но тя много рядко минаваше по него. Пресичаше се един квартал с твърде съмнителна репутация и основанията за това не бяха малко. "Но, сега е едва два следобед, пък и сме три – мислеше си тя." Другите две имаха достатъчно сериозни причини да бързат. Ана тръгна с тях за компания. Останеше ли сама я нападаха тягостни мисли, а и в деня, и нощта пред нея скоро щеше да се ширне самотата й. Имаше кога да тъгува.
По прашната улица две момиченца драскат, с гранитен отломък, асфалта и се опитват да нарисуват гизия. Mомченце подръпва рокличката на по-голямото момиче и нарежда:

– Давам ти тоя пръстен за обич! Давам ти тоя пръстен за обич!
– Маани се с твоа пръстен, бе, тъпак! – като му перва ръката, да си освободи роклята, изкрещява момиченцето.
– Може ли да видя пръстена ти? – питам аз, сама изненадана от инициативата си.
– Дай пет лева! – казва момченцето и се усмихва дяволито.
Без да се замислям, изваждам портмонето си и като не намирам петолевка, вадя десет и му ги подавам. Малкият грабва парите и потъва измежду схлупените къщурки, хвърляйки пръстена в краката ми. Вдигам го и го разглеждам не вярвайки. Истински е! "Ще го предам в полицията – мисля си."
– Загуби ли нещо, какво стана, Ана? – попита едно от приятелките, с които вървеше.
– А, нищо! – отвръщам. – Докато си играех с пръстена, той падна и… – не довършва изречението, решава да минe с по-малко лъжи.
"Дали ме видяха момиченцата?" За пръв път се сещам за тях, поглеждам ги и с облекчение установявам, че те са още по-захласнати в рисуването, от преди. Оглеждам се за "малкия продавач" и, като не го виждам наоколо, с бързи крачки настигам приятелките си. Те, увлечени в разговор, регистрират с поглед моето присъединяване, но не ме заговарят. Аз стискам пръстена в ръка и не мога да се реша да им кажа.
– Мълча през целия път! – отбелязаха те, когато стигнахме моя блок, и с по едно кратко "Чао" се разделихме.
Прибра се вкъщи, пусна музикалния канал, с надеждата да се разсее, седна и се отпусна тежко във фотьойла. Музиката я отвлече и тя затвори очи. Усети дълбока, непреодолима тъга. Седеше и се опитваше да не мисли за нищо, доколкото мислите й позволяваха това. "Ти се контролираш, дори когато се контролираш! И това ако не е свръх контрол? – отекнаха в главата й думите на нейния психиатър." Хвана я яд, задето не можеше да контролира самосъжалението си. Но нито един от познатите й механизми не беше валиден за този ден. Нямаше идея как да се справи със ситуацията. Колко хубаво би било, ако сега той беше до нея, за да потъне в обятията му и да забрави за малко света, който и без нея си съществуваше добре, но тя се чувстваше зле. Странна топлина се разля по раменете й и затворените й очи се усмихнаха.
Изкачва се по един не стръмен, скалист хълм с рядка растителност от предимно ниски, широко разклонени дървета и дървовидни храсти. Тревата й се струва странна. Изглежда като нарочно разхвърляна на големи туфи и неестествено висока. Слънцето й се пада в гръб и когато пред него минава облак, намалялата светлина й създава усещането, че времето спира. Попада в свят на задрямала тишина, във който тъгата се оказва напълно поносима. Знае, че е съвсем близо до билото, но все още не може да го види. Пред погледа й се е изпружила една редица трътлести кипариси, който мило загърлят малка пейка. В следващия момент красивия каньон сякаш изчезва и пред погледа и се плъзва синева – широки разлели се над коритата си сини полета с разбухнали бели облаци, пускат магнетични огнени езици, и мамят с човешка топлина.
В обятията му й е уютно (определение твърде неестествено за безтелесно общуване). Навремени зъберите пробиват пелената на сините полета, за да й припомнят, че мекото не е непременно добро и не бива да приспива сетивата си. Още по-малко за мъжа до себе си, пък бил той единственият човек на земята, на когото може да се вярва. Самият той винаги се е плашел от нейната откритост и доверчивост и повече от година се опитва да го набие в малката й главица, и отново: "Не отваряй очи! Опитай да почувстваш мястото! Рискуваш всеки момент да попаднеш под нечие владение, ако не свиеш тази порта за безпрепятствен достъп – казва й."
Насред думите му чува крясък и пред полуотворените й клепачи преминава силует на голяма птица. Усеща приятен полъх в лицето си и отваря очи. На половин метър от нея, като в забавен каданс, минава черно-бяла птица, за миг погледите им се срещат и ужасен писък раздира простора, нейното тяло се сгърчва, а в ръцете й тупва нещо студено и тежко. Когато се съвзема вижда пръстен. Има голям бял нефрит, с жълти жилки и неправилна форма, в сребърен обков, който прилича на крило на птица.
Тя стисна здраво юмрука си и разтърси енергично глава. Беше задрямала пред телевизора, а дясната ръка я болеше от стискане. Отвори я и се взря в пръстена. Беше същият!
Звъни телефон. Стряска я. Звъненето продължава и тя машинално посяга към него.
– Ало, Ани, къде си? – чу гласът му.
– У дома – отговори кратко. Гласът й звучеше така, сякаш идваше от преизподнята.
– Идвам веднага! Всъщност не попитах, може ли?
– Да, да, може – каза глухо и затвори.
Това беше единственият човек, когото искаше да види и на когото да разкаже преживяванията си, но като че повече й се искаше да се върне обратно на хълма със спрялото време.

– Какъв е този пръстен? – попита ужасен той.
– Кой пръстен? – мъчейки се да фокусира погледа си, попита тя.
– Как, кой? Този върху масичката ти – каза троснато, взе пръстена и го заразглежда нервно. – Той е мой! – продължи без да дочака отговора, който и тя не бързаше да даде.
Ана беше достатъчно объркана и новият факт, без съпротиви, се нареди до предшествениците си.
– Онази вечер – започна да разказва той – в ресторанта, исках да ти предложа брак и да ти го дам, като годежен пръстен, но отново ме обзе страх. Онзи необясним страх, който колкото пъти се опитвах да прогоня, толкова пъти се връщаше да ми напомни за себе си и то в най-неудобния, за мене, момент. Принадлежал е на баба ми и вече три поколения се подарява, на първата жена на големия син в семейството, като годежен пръстен. След като започнахме вечерта със скандал, не бях сигурен, че ти си тази, на която трябва да го дам. Изпратих те до тук и се отказах от идеята за такси. Вървях с мислите и угризенията си и се надявах ситния дъжд да ме ободри, но те се загнездиха още по-дълбоко в мен. Някакви момчетии ми дръпнаха рязко чантата и избягаха. Останах да вися стъписан насред улицата, не знам колко дълго. Усетих как водата се просмуква от костите ми, почувствах неописуем студ, и забързах към вкъщи. Вече втори ден вървя в несвяст. Всичко загубено с малко нерви и пари ще възстановя, но пръстена - не. А той си е дошъл при стопанката.
Ана стоеше в един ъгъл с отпуснати рамене, а по страните й, на жълтата светлина на абажура, две вадички разпръскваха златисти отблясъци.
– Аз го знам, но дали ти разбираш това? – попита тя.
– Няма какво да разбирам, той сам те намери!
– Купих го за десет лева от едно момченце на улицата в съседния квартал, а след това…
"Тази история ще разкажа на първородния си син, когато реши да поиска ръката на любимата си – отвръщайки на целувката му, си обеща тя"