автор: Celena

( 5 години по-късно )

Телефонът в малката гарсониера упорито звънеше.
-        Тори, няма ли да вдигнеш най-сетне ?! – чу се сърдитият глас на Иво от банята.
-        Да, да... Ей сега. Кой ли е по това време! – Виктория раздразнено вдигна слушалката. Беше късно вечерта и тя точно се беше загледала в някаква приятна комедия по телевизията.
-        Ало! Кого търсите ?
-        Виктория... ти ли си ? – чу се смутен мъжки глас... познат мъжки глас. Тя изтръпна. Нима това беше той?! След толкова години! Но как ?! От къде имаше номера й?... сигурно от Ваня... Ах тази хитруша! Да! Вики си спомни за нея. Тя се беше омъжила за Боби и си живееха в Проглед заедно с леля Нина. Баба София беше починала преди две години. А колкото до Алекс... Ваня веднъж спомена, че пак се вижда с Яна и после не беше ясно какво се беше случило с него.
-        Да! Аз съм. Алекс... това ти ли си ? – в душата й нямаше и нотка на съмнение, но... нещо в нея искаше това да бъде грешка. Не можеше да понесе да го види отново. Не и сега, когато вече беше сгодена за Иво. Живееха заедно, бяха се преместили в София. Тя наскоро се дипломира, а той записа магистратура по право и работеше в малка кантора. Животът й беше уреден. Не можеше, не искаше да връща миналото.
-        Аз съм... – гласът отсреща изглеждаше още по-смутен. Настъпи кратко мълчание. Явно той се колебаеше дали да каже нещо. Накрая събра смелост и попита. – Ааа, може ли да се видим утре? Ще идвам в София по работа и... Много искам да те видя.
-        Утре ще бъда заета. Не може.
-        Тогава в другиден. Когато пожелаеш. Ще отседна в хотел Хемус. Знаеш ли го ?
-        Да. – глухо отговори тя – Какво е станало с теб иначе ?
-        Вече съм лекар... подготвят ме за сърдечен хирург. Ще присъствам на една конференция...
-        Е, значи все пак стана лекар ! А Яна ? – попита тя уж между другото.
-        Разделихме се преди година. Тя не беше за мен и го знаеше. Сега живее с някакъв затворник. Дано поне той успее да я накара да се вразуми, макар че не вярвам. Ами ти?
-        Аз... завърших психология и скоро започвам практика в болницата на една позната.
-        А... сама ли си – изрече тези думи с особено голямо усилие, но се чувстваше, че за него беше истински важно да научи отговора.
-        Не. Сгодена съм. – последва тягостно мълчание – Ще ти се обадя. – каза тя бързо и понечи да затвори слушалката.
-        Недей, вече е късно – каза с въздишка той и прекъсна разговора.
Виктория се свлече на пода и заплака. В нея умря най-красивото от първата й истинска любов и чувстваше, че никога вече няма да може да си го върне отново. Никога!