автор: Celena

Намериха Виктория чак на сутринта, почти мъртва от студ. В селото нямаше лекар и се наложи за нея да се грижи Алекс, който, макар и незавършил, все пак владееше до някаква степен медицина.
Сложиха я да легне на голямото легло в стаята на леля й, където имаше по-голяма печка и собствен санитарен възел. Цял ден тя гореше от треска и се обливаше в студена пот. Отвори очи чак на следващата сутрин. Първото, което видя, беше загриженото лице на Алекс.
- Хей, поспаланке, добро утро ! – усмихна се той уморено
- Здравей! Много време ли спах ? – попита тя сънено
- Ооо да! Проспа цял един ден, но се радвам, че се събуди. Ще се оправиш. Само си леко настинала и трябва да стоиш на топло.
Влезе леля Нина с чиния топла пилешка супа.
- Трябва да ядеш, за да оздравееш! – наставнически каза тя, сякаш незабелзязвайки фактът, че племенницата й едва сега идваше на себе си. Опитваше се да изглежда силна, но по лицето й ясно бе изписан ужасът, който преживя предишните дни и личеше, че не беше мигнала, откакто разбра за изчезването на Виктория.
- Обадих се на майка ти. Каза, че ще дойде. – добави лелята.
- Хубаво... сигурна съм, че тук ще й хареса. Колко време ще остане ?
- Тя няма да остане, мила. Идва, за да те прибере във Варна.
- Но, лельо, аз ще бъда тук още 6 седмици...
- Не. Решихме, че не е добре за теб да оставаш тук. Прекалено е студено, не си свикнала с климата, пък и... притеснява се да не се загубиш пак.
- О, няма, няма. Обещавам, че никъде няма да ходя вече сама. Моля те, кажи й да не идва. Моля те, лельо! – и Виктория допря длани, като за молитва, опитвайки се да гледа възможно най-жално. Леля Нина взе празната вече чиния и каза:
- Не може вече. Твърде късно е. Обади се, че е взела билети и утре пристига. После ще опаковаме багажа ти. А сега си почини.
Алекс остана като попарен след тази новина. Хвана ръката на болната и седна до леглото.
- Не искам да те загубя, Вики. Обичам те. – каза той с пресипнал глас
- Знам. И аз много те обичам. Не биваше да става така...
- Аз съм виновен за всичко. Не тряваше да те пускам да тръгнеш сама. Ти не познаваш добре гората...
- Спокойно, миличък. Не се случи нищо лошо. Само малко измръзнах...
- Малко ли?! Та ти едва не умря снощи. Не знам какво бих правил, ако беше ...
- ... Ако бях умряла ? Спокойно, няма да се отървеш от мен толкова лесно! – опита се да се пошегува тя, но сълзите сепнаха гласа й. Това щеше да бъде последният им ден заедно или не... не можеше да бъде последен...
- Кога ще се видим пак ? – попита Алекс, сякаш прочитайки мислите й.
- Не знам... Ще се пробвам в Пловдив. Ако ме приемат, ще бъдем заедно. – момчето се усмихна, обнаждено от тази мисъл. Наведе се и нежно я целуна по челото.