автор: dimension

В края на срещата им той се сети изведнъж да я заведе на място, където го бяха водили като дете. Съмняваше се дори дали ще го намери.
Караше през нискостеблена гора, тясно пътче, храстите дращеха по колата.
Полутаха се малко, докато го намерят.
Бе висок морски бряг, слизаше се по стъпала, които нечия човешка ръка всеотдайно бе отляла от цимент, за да не се спускат туристите по кози пътеки.

Още с пристъпването, пред тях се плисна неземна гледка. Долу, в ниското, лежеше морето – гладко, чисто, синьо, безкрайно. С няколко острова, съвсем мънички, в средата на малък залив. В прозрачната вода танцуваха водорасли – зелени, чисти, живи, в бавен лиричен танц, безшумно, свободно.
Брегът бе каменист, при спускането, изведнъж растителността свършваше. По скалите времето бе изхвърляло купища раковини от миди, охлювчета, щипци на рачета. След време това ще се слее със скалата, помисли си тя, така се получават пластове, които след хилядолетия археолозите ще разкопават и разгадават живота на древните биологични видове...
Той й даде джапанките си /тя беше боса, а скалата бе покрита със ситни камъчета и остри раковинки/, тя се засмя, бяха й двойно по-големи.
Потопиха крака във водата.
- Искаш ли да отидем на острова – попита той.
- Искам – отговори тя, но не мога да плувам /в тоя миг тя се сети как той веднъж бе казал: „Когато те попитам искаш ли нещо?”, ти не отговаряш просто „Да”, а казваш „Искам”. Нарече я „сладка” или „истинска”, тя не помнеше вече. Но помнеше, че дори заради този най-обикновен отговор, пак му се бе сторила различна от другите жени./
- Аз мога, ще те взема със себе си.
- Не, ти доплувай до острова, аз сама ще опитам – каза тя.
- Докато стигнем дълбокото, няма да можеш да вървиш права във водата, ще падаш, дай ръка.
- Не – смееше се и се пънеше тя – мога!
Но не можеше наистина. Нагазила бе във водата, краката й се скриха във водораслите, но дъното бе измамно неравно от големи и малки камъни, всичките облечени във водорасли. Просто една подводна поляна. Колкото и да опитваше да се задържи, пропадаше и падаше във водата.
Наложи се да се придвижат на четири крака, докато стигнат по-дълбокото, за да могат да плуват. И двамата се заливаха от смях.
Той заплува до островчето. От бряга на залива го деляха някакви си петдесетина метра, тя не можеше да прецени.
Когато той стигна плитчините на отсрещния бряг, се обърна и я зачака. Тя „заплува”. Не се страхуваше, чувстваше се сигурна, лека, струваше й се лесно. Беше толкова смешно, някакво подобие на непознат стил плуване, пляскане, неравномерно шляпане с ръце и крака, колкото да се задържи над водата. Правила го бе и преди, но така и не се научи да плува.
Пак се смееха.
Той протегна ръка, улови я, и пак на четири крака – до камъните.
Какъв остров беше...
Голи камъни, а магия...
Природата ги бе захвърлила в малкия залив, нямаше ни тревичка, да имаше площ, колкото да се съберат двадесетина човека, легнали на хавлиите си. Очарованието им бе в тая сиротност, откъснатост, безжизненост, тишина. Грозотата им бе прелестна.
Само един танцуващ венец от водорасли около тях и вода, вода, чистота и прозирност до съвършенство.
Никъде, никакви хора, никой!
- Виж тия дупки по върховете на камъните. Наричат ги „ванички”. Да, точно толкова са големи. Когато има буря, вълните заливат острова /той бе едва на около два метра над водата/, а щом морето се отдръпне, във ваничките остава вода. После тя се изпарява и остава само солта.
- Затова ли дъната им са бели? – изчурулика тя.
Свалиха банските /тя нямаше особено какво да сваля/. Легнаха по гръб на скалите. Острите камъчета и раковинки се врязваха в гърбовете им. Беше хубаво.
Лежаха един до друг, затворили очи, държаха ръцете си, мълчаха. Мигът бе божествен. Бе толкова тихо, така вълшебно, някакво извънвремие и извънпространствие /има ли такава дума!!!/. Слънцето само обливаше загорелите им тела, може би дори се насълзяваше от умиление.
Лежаха, мълчаха.
Нямаше нищо. Земята бе спряла да се върти. Морето бе заспало. Въздухът не дишаше. Природата бе оглушала.

Телата им безмълвно се намериха.

После пак лежаха, затворили очи, мълчаха.
Какво мислеше той? Мислеше ли нещо?
В нейното съзнание изплува една молитва. Просто ей така. Тя си беше такава – нежна, лирична, неразбрана /той понякога я наричаше „извънземна”/. „Няма да му кажа това” – помисли тя. Мълчаха.
Но след малко тя промълви:
- Помниш ли началната сцена на „Страстите Христови”? /колко ли банална му се струвам?.../
- Да – прошепна той.
- Помниш ли каква молитва изплака Христос пред Бог в Гетсимантската градина, знаейки че в този ден ще бъде разпнат?
Но той не отговори. Главата му вече не лежеше до нейната, а бавно се спускаше надолу по тялото й.
Тя не можа да продължи.
После пак мълчаха.
Тя не бе усетила, че него вече го нямаше до нея. Когато отвори очи и се огледа, го видя седнал на един камък по-долу. Гледаше... нея ли, морето ли, в себе си ли...
Пак по същия начин се върнаха на брега. Той я зави с хавлията си. Изкачиха стълбите мълчешком.
Когато стигнаха до колата, буца стисна гърлото й. Щеше да я закара, след минути щяха да се разделят.
Тръгнаха. Мълчаха. Той пусна музика /Боже, само това не! – помисли си тя/
- Няма да плачем тоя път, нали? – попита я.
Тя сложи очилата си.
Само оная мисъл, само оная мисъл й беше в главата.
Тя искаше да му я каже, искаше, но помисли, че ще стане много мелодраматично, сантиментално. И я преглътна.

Разделяха се за кой ли път.

Разделиха се с усмивка, с неумело прикрити сълзи. Казаха си само „Обичам те”, „Довиждане”, „Ще се чуем”. Не бе необходимо да си казват, че прекараните три дни бяха поредната им нирвана, че беше чудесно, че щяха да си липсват, че толкова болеше...
Просто „Довиждане”.

Тя искаше да му каже...

Когато Христос отиде да се помоли на Бог, тогава тя запомни молитвата му. И остана в нея. Някъде дълбоко. Така внезапно и изплува в съзнанието й, след оня омаен миг на сливане.
„Господи, моля те, направи така, че да не ме застигне тази горчива чаша! Но ако така е писано, да бъде волята Ти, Господи!”

И плачеше Христос.

И плачеше тя и си отиваше.

„Господи, моля те, направи така, че да не пием тази мъка постоянно, направи така, че да сме заедно! Но ако така е писано, да бъде волята Ти, Господи!”

Тя искаше да му го каже...
Макар да не беше постигнала смирение.