автор: algor

И се обърнах да видя
кой ме следва в пустинята
толкова рано в неделя.
Нямаше никого. Спяха
градски съветници, писари,
доктори и политици.
Някой вървеше след мене,
чувах как диша и шляпа.
Трепна сърцето ми: някой ли,
нещо ли - мисли за мене,
даже ми вярва... Отдавна
никой не беше ме търсил
нито за работа, нито за сватба.
Празни ръцете ми бяха
(ако не смятаме изгрева);
нищо не носех в джобовете
(ако не смятаме вятъра);
нищо на устните,
нищо в очите
(ако не смятаме отчаянието).
Кой ли, защо ли ме следва
толкова рано в неделя,
толкова късно в живота ми?