автор: jonkata

(или нещото, което човек не желае да бъде)
Беше добър фотограф, но хората го смятаха за демон. Снимките му, сиво черни, не подсилваха грозното, а дърпаха очите към дълбокото. Там - отново тъмно.

Слушаше музика и обичаше сенките. Танцуваше с тях и те му бяха благодарни, но се изразяваха както могат - по сенчести. Винаги, когато снимаше някой човек, сянката му ще изскочи и ще му се усмихне. И той на нея! А сниманите не искаха да се познават такива, защото намираха себе си за отвратителни. Късаха снимките на момента, а него ругаеха. Той махваше с ръка, казваше нещо на (или под) носа си и отминаваше.

Гладен не оставаше, хранеше го талантът му, стига да не правеше снимки на хора. И той не ги снимаше. Единствено себе си.
Харесваше се на снимка, познаваше сянката си и нямаше нищо против и тя да се снима с него, и колкото повече се сприятеляваше с нея, тя ставаше все по-бледа, а той все по-самотен.

– Дядо, дядо, защо Черното фото, така го наричаха в града, се усмихва на всички хора, а те не го поглеждат?

– Хората се страхуват от него и затова не го поглеждат. Той не изпитва техните страхове и ги гледа в очите с усмивка – отвърна благо дядото и, хванал внучето си за ръка, влезе в дюкянчето на Черното фото да си направи снимка.

Остана най-ценният ми приятел. Откакто не е между живите, все по-често се срещам с усмивката му, както сега.