автор: Pitagor

Пак ще литна с вехтите си пътища
като птица, мамена от ятото.
Ще се спусна морен всред ливадите,
с вейки ще ме поздравят тополите,
сякаш дълго, дълго са ме чакали.

Ще притихна плахо край коритата,
(Янтра ще ме заслепи с отблясъци)
ще подхвана песни за приятели,
щом усетя топлина на рамото,
а край мен, от раклата на времето,
като дъх на беленски момичета,
ще приседне майстор Кольо Фичето.

И с павурче три пъти препечена,
ек от старовремските поверия,
ще прелеем срутените сводове,
ще отмием мътното в душите си
и ще спомним вечното подмостие
на онези, дето там оставиха
още неживяното си бъдеще.

А когато се завърна в себе си,
пак пиян от дяволити погледи
и препълнен с ангелска поезия,
няма да тъгувам в неизбежното –
Янтра да съзирам само в сънища.

Залезите раждат бъдни изгреви,
през които някой, нейде, някога
ще подгони буйните си пътища,
за да търси влюбено коритата,
издълбани в тялото на времето
от реката Янтра и сърцата ни.