автор: algor

Какво доверие изпитвах към гората,
когато скитах анонимен и без грях,
забравил грижи и рождената си дата.
С едни надежди само. И дори без тях.

Оставил вкъщи страховете - стари дрехи,
на рамо с тънък спомен (ако завали),
играех си до здрач с невидимото ехо,
прегръщах се до плач със младите ели.

Четяха мравки моите интимни строфи,
подсвирваше отгоре ироничен кос,
в небето - облаци с бради на философи
задаваха ми пак неразрешим въпрос.

Но имах време: "Утре ще им отговоря";
а днес - унасях се в пореден сладък блян
и с гръб в сеното, с ленена душа в простора
подслушвах тайно флейтата на Пан.