автор: jonkata

Не ме остави да си разопаковам багажа. Хвана ме за ръка и ме извлече на терасата. Не можех да си обясня възбудата й, но ме увлече. Нещо се бе случило за тези три дни, в които е била сама тук и скоро щях да разбера.
–Виждаш ли онзи остров, в средата на езерото? Там го открих!

Калина седна на стола, но остави погледа си в лудуващият над езерото вятър. Седеше като на тръни, сякаш всеки момент ще полети. Сигурна съм, че и тогава, към острова, е хукнала след него. Говореше бавно, приглушено и с дълги паузи. Изпуснах нишката и се отказах повече да я следвам. Вече не говореше на мен. Речитативът й се сля с протяжната музика, идваща от снек бара на хотела. Отпуснах се в шезлонга и се заслушах в музиката, после пред очите ми започнаха да се появяват картини. Светът, в който попаднах беше колкото реален, толкова и нереален. Бях чувала за състояние, наречено сън наяве, но никога не ми се беше случвало.

Още като дете е слушал историята за момъка и самодивата. Вероятно е взимал всичко за истина, защото не минавала бурия без да се прикрие някъде и да дебне да види самодивите. В преданието за тях се казвало, че когато някой ги разсърдел, за да го накажат предизвиквали суша или се извивала вихрушка. Бил доста буен и безразсъден момък. Една нощ се промъкнал край езерото, което се намирало само на няколко минути път по посока към планината, където се къпели самодиви и откраднал елека на една от тях. Другарите му се уплашили, заради поверието, и хукнали да бягат. На другия ден разбрали, че той не се е върнал. Изчезнал, сякаш пропаднал в дън земя и се появил в селото след няколко години с непознато момиче. Оженил се за нея и живеели щастливи и доволни, но той починал млад. Жена му, заедно с момиченцето си, напуснала селото и повече никой не чул нищо за нея.

Вечерта преди твоето пристигане, аз отидох с лодка на онзи остров. Там, на няколко метра от водата, седеше млад мъж и свиреше на флейта. Когато приближих той стана и ми завърза лодката за брега. Подаде ми ръка, да изляза и ме покани да седна.
–На самодивите ли свирите? – скалъпих въпрос от първото, която ми дойде на ум.
–Да! Впрочем не… не знам! Как ви хрумна да ме попитате това?
–И аз не знам, пошегувах се.
–Де да беше шега... Преди няколко месеца в съня ми се яви красива млада жена. Разкошни руси коси покриваха тялото й до кръста. Каза ми да открия в сандъците на баба си везан бял елек и да го върна на мястото, откъдето го е откраднал някога дядо ми.
–И открихте ли го? – продължих да остроумнича аз (или поне така си мислех в онзи момент).
–Елека - да, но не мога да открия мястото. Дни наред обикалям езерото, оставям елека вечер, а на другата сутрин се връщам с надеждата да не го открия, но досега напразно. Този следобед дойдохме тук с един приятел да си направим пикник. Прииска ми се да остана сам, затова го помолих да ме остави и на свечеряване да дойде да ме прибере. Няколко часа седя на мястото, на което ме намерихте и свиря. Сам на малък остров, далече от хората и суетата, и само вода - докъдето поглед ти стига! Спокойна, прегърнала небето, и едва настръхнала от лекия вятър. Когато видях приближаващата се моторница помислих, че е той. А вие защо решихте да дойдете тук по това време?
–Цял следобед ми се счува музика, представях си, че идва откъм водата, а и пътеката, която рисува залязващото слънце, сякаш започваше от мястото където седях и свършваше на този остров, и отново музиката. Затова запалих моторницата и дойдох. Няма ли да продължите разказа си?
–Нямам повече за разказване, пък и винаги, когато говоря за това ме вземат за смахнат. Страхувам се, че и вие си мислите това в момента.
Преди да успея да възразя, той стана, аз също, сгъна одеалото, прибра флейтата в калъфа й и започна да отвързва лодката. Последвах го без повече въпроси и се прибрахме в пълно мълчание. Разделихме се с едно хладно "Лека вечер!".

–Кина, Калина, ела да си легнеш, не можеш да останеш тук, студено е!
–Ще остана още малко. Подай ми одеалото и ме остави сама.
Завих я и я оставих да лежи на шезлонга на терасата. Не ми се спеше и слязох да изпия едно питие. Заведението беше почти празно. Седнах на бара и потънах в размисли над водката си. Историята на Калина не ми излизаше от ума, докато двама новопристигнали не ми грабнаха вниманието. Бяха млади, елегантни и много хубави мъже, особено единият. Седнаха на масата зад гърба ми и ме направиха неволен свидетел на разговора си.
–Върза се, казвам ти, върза се като първа глупачка. Да можеше да видиш физиономията й само. Нищичко не остана от намаханата, остроумна до язвителност дама. За по-малко от час се превърна в мека, отнесена меланхоличка, която беше по-лесна за формоване от тесто за хляб.
В бара влезе управителят на хотела и помоли, който е оставил отворен прозорец или балконска врата на стаята си, да отиде да го затвори, защото навън се е разразила буря. Скочих като ужилена и изтичах до стаята. Почти всичко си беше както го бях оставила. Само вратата на терасата беше затворена и Калина я нямаше. Върнах се в бара и най-безцеремонно седнах на масата на двамата мъже, чийто разговор бяха подслушала.
–Няма да се извинявам за това, че чух разговора ви, преди малко, защото говорехте толкова високо, че и глух би ви чул. Аз съм приятелката на онази, която ви е срещнала днес на острова и се е вързала на историята за самодивата. И така, отнесената меланхоличка изчезна мистериозно. Няма я в стаята ни, не отговаря на мобилния си и имам съмнение, че е тръгнала да търси вас.
Двамата се спогледаха учудено, погледнаха ме неразбиращо, казаха едно "Бъркате ни с други!" и напуснаха зрителното поле, което обитавах. Станах, не по-малко объркана от тях, платих си сметката и се прибрах в стаята. Калина седеше до масата и пишеше.
–Ти пък какво правиш тук? – попитах.
–Живея в тази стая и в момента пиша.
–Когато се изви бурята дойдох да затворя балконската врата и теб те нямаше в стаята.
–Е, и? Слязох да поискам хартия от администраторката.
–Чух двама мъже да си говорят в бара. Присмиваха се на някаква балама, дето се вързала на разказа на единия.
–И какво от това?
–А, дреболия! Изпари ми се желанието да те занимавам с това!
–Хайде, не се цупи! Казвай какво те е развълнувало толкова!
–Ставаше дума за теб, въпреки че когато им заявих, че тази балама е моя приятелка и е изчезнала в този момент, ме изгледаха така сякаш виждат плужек в чинията си, и ми завъртяха гръб!
–Радвай се, че са те третирали като досадница, а не като луда!
–Ти ли ми казваш това? След всичките ти истории за самодиви, флейти и вълшебна музика?
–Ако не подремваше докато ти говорех щеше да разбереш, че ти разказвах сюжета за новия си разказ.