автор: Victoria

Посвещавам на майка ми, Николина !

Защо, защо сама ме, ти остави,
къде си, мамо, питам аз сега,
защо, защо ме, мамо ти, забрави,
къде изчезна твоя свиден глас...?
През пръстите на времето изтичат,
бледнеят твоите добри черти,
боли ме, мамо, много и жестоко,
животът своя тежък чук върти.
Без твойта нежна, всеотдайна обич,
без твойте сръчни майчини ръце,
в този свят така суров без милост,
ридай и стене моето сърце.
Как иска, моли то, ела, върни се,
седни до мен и песен ми запей,
и нека пак да бъде както беше,
и пак на люлка ти ме залюлей !
Да литна чак до небесата сини,
да екне волно моя цветен смях,
да срещна пак очите ти любими,
и в тях да се огледам, мамо, пак...!