автор: adito

Театър…Няма ме!!!

Сцена… Няма ме!!!

     Живот… Върнете ми го!!!

Завесата се отвори и видях… Хора… Чувах глъч, непоносими крясъци… Нямаше ме!!! Само сетивата се изостряха до болка… Усещах… Усещах горчилка…Кафе…? Не, то ми напомняше онези слънчеви летни утрини, споделени с някого…Вино…? Не, то бе прекалено близо до студените вечери,прекарани близо до огъня… Сълзи…? Да! Сълзи… Горчиви, отровни, парещи кристалчета, парченца от отсъстващата ми душа… Шумът… Все още ме пронизва… Изведнъж всичко млъква! Мрак.В дъното остава да свети една свещ… Пламъчето й – начеващ пожар – се усмихва свирепо… Тишина.

Завесата се отвори и видях…Очите ти… Да, твоите…, ти, който сега четеш тези безсмислени думи, ти, който си Някой - за мен, за теб самия или за… Някого… Аз ли? Аз съм… Никой!За Всички. Не, не съществувам!... Не тук. Не днес… Тишина.

Завесата се отвори и видях…Жена…Облечена в бяло, с ухание на теменуги, на живот… Тя ме вика … “Ела, ела …” А мен ме няма…Къде съм?! “Ела, аз съм Пролетта!”…Но в душата ми е Зима…Рано е…Твърде рано.. Но аз тръгвам, а снежинки валят от очите ми, вървя, а лед сковава страните ми… скреж ме заслепява, а аз вървя…Вървя…Гласът става все по-близък…Миг,само миг и…Пропаст!!! Тишина.

Завесата се отвори и видях…Каляска! Каляска от огън! С огнени жребци! Затичах се… Тичах без да се страхувам, че ще изгоря…Докосвах пламъците, а те обгаряха кожата ми, ослепиха очите ми, изпепелиха мечтите ми… И от мен остана въглен… И въгленът…Туптеше! Тишина.

Завесата се отвори и видях… Светлина…Феерия от цветове и пламък, Живот, роден от Смъртта… Феникс – жертва и творение на Огъня…Топлина… Кристалчетата лед бавно започнаха да се топят… Усещах как нежно се стичаха и потъваха в океана – мозайка от късчета живот… Моят живот… Безумие и Радост, а може би безумие от радост… Болезнено щастие, течащо във вените ми, туптящо в сърцето ми, монотонно като дъха ми… Но… вече не… Страх ме е – монотонното дишане стана неравномерно, сърцето ми излиза от границите си… Къде отива… Нещо се отделя от него, полита в непознатото, без да знам накъде, защо и как…Нещо или Някой избяга…Избяга от мен или аз бягам от себе си…? Викам, лутам се, търся без дори да знам какво, губя се – не знам къде съм…Страх ме е!...Тишина и Страх… Агония…Писък… Тишина.

Завесата се отвори и видях…Светът! Целият свят!!! Мрачен, тъжен и отчаян…Свят – фантом – съществувал Никога, но завинаги останал, външно жив, но вътрешно нероден, грижливо мразен и студено обичлив, неразбираем и неразбран… Убиец на децата си и изкупител на греховете им… Възкръснал в Нищото и останал там… И дъждът…студен въздух и горещ дъжд, който падаше в душите…Дъжд от нажежен лед… И аз…Загубена, без да чувствам, без да бъда… без… Аз – изпарение от един щастлив миг … Ледена капчица, изчезнала след допира с някое от нагорещените парченца вода… Агонизираща дъждовна капчица… А може би… Може би… Сълза!? Сълза и… и само тя… Тишина.


Луди…Луди,които крещят – Луди!
     Глупци… Глупци, които мълчат – Глупци!
     Сами…Всички…Сами…

-     Върнете ме! Върнете ми Живота! Върнете ми го!!!... – Нечий вик… - нечий???

Ха-ха-ха…Моят вик! Моят! Върнете ми го! Върнете ми Гласа, Въздуха! Върнете ми Душата!!!

Смях… Шум… Плач… И … Горчилка на дъното…

     Театър… Сцена… Жертви… Палачи… Шутове! Глъч… Тишина…

     Завесите паднаха… Нямаше никого… Само аз – Никой…Само аз … Феникс…


     19. 03. 2007 г.
     Аделина Григорова - adito