автор: jonkata

Катя седеше, подпряла брадичка с ръце, и гледаше стената пред себе си. Погледът й се плъзгаше мързеливо по гладката повърхност, загърбил идеята да попадне на нещо наистина смислено за възприемане. Камбаната на градския часовник разбута малко позадарямалите й мисли с известяването на новородения час, сякаш й казваше: "Не е зле и ти да посвършиш нещо!" Когато отброи петия удар тя си помисли: "Какво ли може да се случи на шестия?"

На шестия, в снимката насреща й настъпи неестествено оживление. Дядо й стана от стола, на който беше седял повече от петдесет и шест години и излезе. Баба й също стана и тръгна след мъжа си.
Катя не разбра къде отидоха. Загледана в празните столове тя си помисли : "Дали тези красиви столове са били и удобни?" Ядоса се на снизходителната усмивка, която издайнически нарисува мислите върху лице й, и за да й отмъсти, реши сама да ги изпробва. Студена тръпка пропълзява по цялото й тяло и силна, вледеняваща болка в гърба спира дъхът й за момент. Косъмчетата по кожата й се наежват от неудоволствието на времето, което се противи на нахалството на младата жена, да го прекроява както й хрумне.

Въздухът в стаята е застоял. Забравя за какво влиза и тръгва да отваря прозореца, но вижда дядо си на двора и спира. Спазъм в стомаха кара страните й да почервенеят, тя се отдръпва встрани и се скрива зад пердето.
Дядо й товари столове. Същите като тези от снимката. Вуйчо й сяда на капрата, килва кепето си, сбогува се с поглед с баща си и потегля. Дядо й стои насред глухия двор, загледан в отдалечаващата се каруца и махва едва. Към него се приближава жена му, хваща го нежно за рамото, все едно, че буди дете и, казва:
– Та ти си столар, Марине! Един и два стола ли си продал досега?
– Продал съм, Катерино, но не столовете на дядо ми. С това боледуване не успях да смогна с поръчката, пребоядисах ги и ги изпратих.
– И се раздели с историята си? – пита глухо тя.
– Запазих му името! – отговаря той. – Запазих непокътнат орела на дядо на обратната страна на седалката, а историята…нея я пишат живите.

– Кате, няма да повярваш – извика съпругът й, влизайки в стаята. – Купих два стола от една гаражна разпродажба. Много приличат на тези от снимката на баба ти и дядо ти.
– Я виж, отдолу, на обратната страна на седалката, има ли резбован орел? – развълнувана, попита Катя.
– Има, защо?
– Само преди малко исках…дядо...историята...
Две едри сълзи взеха преднина пред думите, търколиха се по гладкото лице и паднаха върху белия лист. Поиграха върху единствената написана дума и изпод замрежения й поглед излетя орел.